На второ четене: „Всички си тръгват“ от Уенди Гера

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Всички си тръгват“ от Уенди Гера

превод от испански Еми Барух, изд. „Жанет 45“, 2010

За тези, които нямат глас, воденето на дневник се превръща в революционен акт или протест. Заради това е силна формата на „Всички си тръгват“ на кубинската писателка Уенди Гера.

За разлика от други романи, разказани под форма на дневник, тук историята сякаш не подозира, че някой ще я чете. Няма специално въвеждане на читателя, защото никой не би сложил изрично уводи и уточнения в дневника си. Всеки, който води бележки за собствения си живот, ще разпознае формата като истинска. Има много фрагменти, липсващи части, описаното е като за напомняне пред себе си. Може би вълнува именно с това – с интимното усещане за тайната на чуждото съществуване.

Дневникът на Ниеве Гера започва немного години след Кубинската революция. Тя е дете, още не разбира много неща, но това, което ѝ се случва през 70-те, е неразбираемо дори ако си възрастен. Историята започва със съдебния процес по отнемането ѝ от майка ѝ – самата тя донякъде дете, поне емоционално, се оказва неспособна да предпази дъщеря си от това, което следва.

Ниеве е предадена на баща си след ожесточената съдебна битка. Защо обаче той изобщо е водил тази битка, предвид че не иска да се грижи за детето, а обгрижва единствено собствената си пристрастеност към алкохола? Той наранява Ниеве, подлага я на глад и на всякакви мъчения. Баща ѝ е егоистичен деспот, който не може да повярва, че бившата му жена е продължила живота си без него – и решава да отмъсти на дъщеря им.

Още от първата сцена, в която Ниеве го описва, разбираме какъв е този непоносим персонаж:

Баща ми викаше и се отбраняваше, без никой да го напада. Обикновено баща ми винаги накрая ни бие. Никога пред хора, много внимава. Но този път това стана пред шведа. Страшно се засрамих.

Трудно е да се четат тези страници. Ниеве е напълно сама – и твърде често изпитва срама, който би трябвало да изпитват възрастните около нея. Не просто всички си тръгват, както казва заглавието, но и никой не идва загрижен. Дори тези, които уж помагат, всъщност не се ангажират достатъчно, за да променят нещо в живота на това оставено на себе си дете. При редките посещения на майка ѝ, вместо истински да види белезите от насилие или глад върху дъщеря си, тя я съветва да мълчи, за да не разгневи допълнително баща си. Ниеве твърде добре се учи на урока, който нито едно дете не трябва да знае: как да лъжеш възрастните и да ги успокояваш колко си добре, защото те не могат да се справят с това, през което минаваш ти.

Не е чудно, че книгата започва с цитат от Ане Франк – друго дете, водило дневници по време на война (макар че войната на Ниеве е вътрешна и често се усеща, като да е срещу цял един враждебен свят):

Бихме могли да си затворим очите пред цялата тази мизерия, обаче мислим за онези, които са ни били скъпи, и се опасяваме от най-лошото за тях, без да можем да им помогнем.

Детството е ценното в романа. Но за мен най-важното в историята е, че Ниеве пораства, че дневникът ѝ продължава, докато тя става тийнейджърка – и нататък. Научава се на законите на света. Виждаме я как се променя в изречения като: „Мама е толкова наивна и не си дава сметка, че тук никой не е господар на нищо. Тя също си измисля, но не за да ме измами, а защото иска да сме щастливи, и ми го казва, за да ме зарадва. Мисля, че на моите девет години съм по-проклета от нея.“

Ниеве иска да бъде художничка. След подобно детство тя е изградила твърда обвивка, но отвътре изобщо не е станала на камък. Напротив, вълнува се, преписва цитати за свободата, които ѝ помагат, или такива във възхвала на режима. Преписването на страниците на дневника се превръща в един вид осмисляне, избор, пресяване: това тук – да, онова там – не, благодаря.

Живеем между забраненото и задължителното.

Не всичко обаче е политика и солидарност: „Не искам да бъда хипи като майка ми, не искам Peace and Love. Искам да бъда себе си. Не ми е нужен никакъв стадий на алкохолно опиянение. Аз съм на петнайсет.“ Има много от това, което вълнува 15-годишните – конфликти със себе си и със семейството, решения коя прическа най-добре я изразява, уговорки да се държи на разстояние от този, когото искрено харесва.

Като студентка ѝ се случва какво ли не – романът е наситен с бележки под линия за кубински художници, социално ангажирани певци от 80-те, писатели, движения за улично изкуство. Измисленото се смесва с реалното, за да даде на романа пълноводна сила.

Нищо не разбирам, но оцелявам в този цирк.

Докато оцелява, дневникът ѝ се превръща в спътник. Той е винаги с нея – достатъчно дребен и неангажиращ като предмет, но с огромно значение като подкрепа. Все пак това е мястото, на което тя може да бъде себе си, да говори открито, да признава това, което иначе не може да се допусне. В свят, в който връзките в обществото се разпадат под един „неразгадаем за никого карибски социализъм“, Ниеве се чувства силна, защото е сама.

Иска ми се да завърша с това, че не очаквах тази книга да ми хареса. Жанрът „история в дневник“ дава твърде голяма възможност на писателя за емоционална манипулация. Да не говорим и колко много автори на творби с главен герой дете го описват така, сякаш не просто самите те никога не са били деца, но и никога не им се е удавала възможност да срещнат някое даже на улицата. Тук обаче ме трогнаха много неща. В тази история го има и човешкото преживяване на големите процеси в обществото, и прекарването им през личното и всекидневното. И растежа с тях и през тях. А смаляването на историята до всяко отделно семейство, име и индивид има огромната сила да въздейства.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.