Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.

Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“