Не просто нови детски градини

В разговора за детските градини в България една дума ми липсва – архитектура.

Липсва ми вече над 15 години.

Наистина звучи дребнаво на фона на отчайващи заглавия като „Над 10 хил. деца в София остават извън градините и яслите след първото класиране“ и скандала с електронната система за прием в столицата. Не по-малко ме плашат обаче заглавия като „Ускоряват намирането на терени и проекти за нови детски градини в София“. Как се „намират“ ускорено архитектурни проекти, аз не знам. Знам само, че паническото трупане на квадратни метри застроена площ без прозрачност, анализ и качествена архитектурна мисъл е най-краткият път към дългосрочно лоша среда.

Не просто нови сгради

Няма да забравя колко вредна посока пое в един момент дебатът около новата детска болница в София. Нали искате бързо сграда, където да лекуваме децата ви? Хайде стига тогава капризи да била и хубава, че и да не приличала на болница.

Съвременните детски градини не са просто сгради, така както съвременните детски болници не са просто болници. Затова тук няма да говоря за икономически данни, демография, ново жилищно строителство, дигитализация, корупция и прочее теми, които трябва задължително да бъдат добавяни към общия анализ на вечния проблем с детските градини в големите градове у нас.

Вероятно някой някъде обработва информацията на „Софияплан“, че „през 2050 г. се очаква населението на София да бъде близо до това през 2020 г.“, а „териториите, които привличат най-много нови обитатели, са южните квартали, в които през последните години се развива усилено жилищно строителство – „Витоша ВЕЦ Симеоново“, „Младост 3“, „Младост 1“, „Манастирски ливади“ и западните части на Студентски град“.

Някой някъде преценява, че може би няма смисъл да строим купища нови сгради,

които след десетилетия, в ситуация на демографска криза, може да се окажат излишни. И някой търси по-устойчиви и бързи временни решения – използване на празни офис сгради, на покривни тераси на молове в паркове, на недовършени и изоставени сгради и на всички останали неглижирани ресурси в един град.

Ще поговоря малко за архитектура с надеждата да се замислим не просто къде слагаме децата си да ни ги отглеждат за едни четири години, но и в каква среда израстват те.

Сградата играчка

През 2018 г. за 16-тото Венецианско архитектурно биенале  кураторите Ивон Фарел и Шели Макнамара от ирландското студио Grafton Architects събраха проекти, които да покажат различни аспекти на свободното пространство – и буквално, и метафорично, като така подчертаят силата на архитектурата да дава на хората допълнителна стойност отвъд стандартната материалност на сградите. Едно от най-забавните места в основната кураторска изложба в „Арсенале“ беше ъгълът с голям макет на кръглата детска градина „Фуджи“ в Япония с прожектирани сенки на смеещи се деца, които бягат навсякъде, включително по покрива на сградата.

Завършена през 2007 г. в околностите на Токио по проект на Tezuka Architects, тази детска градина демонстрира свободата на безкрайно протичащото през сградите пространство, което, оказва се, служи и като отличен образователен инструмент. В свои видеоинтервюта Tакахару Тезука сладкодумно обяснява как архитектурата помага – с покрив, от който децата спокойно си провесват краката; с използването на слънчевата светлина и интегрираните в сградата дървета; с отворените пространства и защо е полезно децата да се научат да се концентрират в тях. В градината няма други съоръжения за игра, освен една пързалка. Официалното обяснение е, че не са достигнали средства, но всъщност това е част от образователната концепция. Играчка е самата сграда и всичко в нея е толкова интересно, достъпно и истинско, че вероятно децата не усещат липса.

Скучните сгради

Българската архитектура за деца днес е тъжна гледка. Размножават се фабрични детски площадки без въображение, строят се посредствени нови детски градини с евтина дограма, жълта мазилка и лош детайл, санират се безжалостно отлични сгради от миналото („Къде са птиците?“, попита ме преди години синът ми, след като фината металопластика на входа на неговата детска градина изчезна зад дебел слой стиропор).

Не се създава среда, а застроена площ.

Единици са сградите, които показват отношение – частната детска градина „КИТА“ в „Драгалевци“ в София, която през 2013 г. за пръв път предложи нова сграда за деца, от която да не ни е срам; чисто новата държавна детска градина „Пинокио“ в кв. „Меден рудник“ в Бургас (2020), която се опитва да разнообрази баналните места за игра; строящата се в момента градина в столичния квартал „Горна баня“ – една от малкото в резултат на истински архитектурен конкурс.

Трябва да изискваме повече от детската архитектура около нас. Не просто стени, а пространство за приключения; не само двор, а гора, опитно поле, кална локва, зеленчукова градина и цветна леха едновременно; не просто нова сграда, а нова сграда, която си струва. Защото архитектурата възпитава.

По същия начин важни са всички измерения на визуалното в ежедневието на децата ни – дизайнът на учебниците развива усета за красивото, а повече изкуство в учебния план обогатява културата.

Училището не учи само с това, което е изписано на дъската, а и с всичко, което се случва или не се случва в него.

Зорница Христова

Ето затова ми се ще, заедно с дискусията, която се води за количеството детски градини в големите градове у нас, да се повдигне и темата за качеството им.

Заглавна снимка: Детска градина „Фуджи“ © Marco Capitanio / Flickr