Не стреляйте по Калина Константинова

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова