Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет.

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.


Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене?

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

Участници в лятното училище заедно с Цветана Джерманова, оцеляла лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ © „Софийска платформа“

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години?

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока?

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.

Из сградите на о. Персина © „Софийска платформа“

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти?

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в потисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен?

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудни моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.

Работа по групи в Държавен архив – Плевен © „Софийска платформа“

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата?

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно?

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни