На второ четене: „Неосветените дворове“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Неосветените дворове“ от Йордан Радичков

изд. „Нике“, 2019

Това само на пръв поглед е пътепис за Сибир от 1963 г., издаден три години по-късно. По-скоро е книга за всевъзможни пространства и същества – от Русия и елени до София и калигариконди. Но най-вече е книга за хората. Радичков самоиронично пише, че му се струва как само се е плъзнал по повърхността на северния свят – но не е прав. Той отива на дълбоки и сенчести места както на север, така и на юг, запад и изток и наблюдава човеците, пръснати по света, защото „там, където има човек, все има неосветени места, все има тъмни дворове и сред тях играеща светлина“.

Той e виртуозен поет в хвърлянето на светлина, където е нужна, даже и в езически, неосветени места, както казва той в интервю от 1974 г. по повод двусмисленото заглавие на книгата. От страниците струи тишина, търпеливо вглеждане в себе си и неподправено разбиране, почуда и човещина.

Това е колкото смела книга за детски и зрели радости и травми, толкова и свидетелство за очевиден хуманистичен и екологичен ангажимент.

Радичков казва още в самото начало, че всеки пътешественик се стреми да напише благородна книга за пътуването си, и той безспорно е успял в това. Разказът му за месеците в тундрата, тайгата, златните и диамантените области, Алтайските планини и света край Ледовития океан е благороден, но далеч не е само това. В него са налице добре познатите целувки по муцуните на думите и безкрайните теории, хипотези, метафори, спекулации и истории, които подскачат отвсякъде и искат да се стоплят в тази студена уж пустош, сред уюта на въображението на писателя. Въображение без грубост, което е топло и приемащо живота в сложността му.

По пътя си през замръзналата Якутия и в нейната огромна ледена книга той среща наум и наяве мамути, пеещ лед и воден змей. Земята, по която ходи, е жива. Езерото и океанът дишат, а местните събират горски ягоди в кошници от брезова кора. Oтвсякъде личи, че тази книга е писана от човек, който не е уморен от чудото, даже и то понякога да е тъжно.

Когато описва „звероферма“ за сребърни лисици, която е наполовина ад и наполовина рай, Радичков я превръща в метафора на тоталитаризма.

Забележителни и необичайни събития се случват на всяка страница. Има потоп от истории за какво ли не. Ще си позволя да бъда разточително конкретен, защото Радичков е повече от щедър, като споделя нахлуването на богатства и асоциации по страниците. Той пише за златотърсач, влязъл в женска минерална баня. За краля на чукчите, наричан още Северен крал. За „сибирската гнус“ – сив облак досадни насекоми.

За хужирски шаман и за Бог, който наднича през отвора на юртата, наречена тордоха, и бди над спящите – защото будният човек бди сам над себе си. За диви коне и ловуване (най-тежките за мен пасажи), за бялата трева и червеното око на огъня, за плаване със сал. За черните зъбери на опожарената тайга и че ако вали дъжд, той се превръща веднага в пара (кога пак ще се появят тазгодишните новини за все повече пожари?). За мириса на ранена тайга, който се носи от отсечено дърво, и за машини за изтребване на гора.

За бутилките спирт, които се крият в ботушите.

За това как катерици и съсел, Толстой и Шекспир съжителстват по страниците заедно със сънища и спомени, а съм склонен да се обзаложа, че на 96-та страница се мярка и Бродски с елегията си за Джон Дън. За песните на евенките, които всеки от тях пее сам – песни за всекидневието, звучащи като благодарност или разговор (например песента за мокасините, които топлят краката). За ята черни лебеди. За това как Радичков пие вода от всички сибирски реки, край които минава, и държи в ръце самороден къс злато, тежък два килограма и половина, и признава, че предпочита да държи зелка от Якакит…

Истории за милост, кал и диамантите в Мирний – и че за промиване на тон диамантена руда са необходими 15 тона дефицитна вода. Разкази за деца, които не знаят какво е детска играчка, но имат куче и това им е достатъчно. За Тикси, столицата на Арктика, в която има шест слънчеви дни годишно. И за войници, които ритат топка в снега. За небето, приличащо на сънен човек, и за човешкото лице, което омеква, когато потъва в съня. За всъдеход, заседнал в езеро. За метаморфозата от номади в „калпави туристи“. За България, която е топло и дишащо птиче с изплашена от себе си и от какво ли не интелигенция.

„Неосветените дворове“ е лична и честна книга – като всяка книга на Радичков.

Той отново е и шеговит към себе си. Описва се като дребен, неумеещ да плува човек с шест пръста на единия крак. Разказвайки за децата си, Радичков се връща към собственото си детство – и споделя как въглен се е залепил за челото му, каква е била първата му целувка, как майка му е акуширала всички бебета в селото, как носи вода на баща си, докато издъхва. А гледайки диви коне, разказва как като малък за година е бил ням, защото куче го е изплашило – и едва гледката на мускулестото и свободно тяло на коня и изричането на думата „кон“ му връща езика. Радичков дарява широта и свобода по същия начин.

Друг може да чете книгата като меню какво се яде и пие в Сибир, а именно: спирт, чай с еленово мляко, полярна оха, мравчена киселина, блини, еленови рога, „сто пелмена на човек“, сельодка, бурятска ракия „арака“ (от кисело мляко), коктейл „Северно сияние“ – бутилка спирт и бутилка шампанско, „най-страшната работа, която съм пил през живота си“, а на някои местни хора вместо мезе им е достатъчно само да си помиришат ръкава на палтото. Важно може да се стори и това, че „северът иска много захар“.

Голямата изненада за мен в книгата беше разказът за

Сибир и като карцера на Русия.

Той пише: „Русия е най-клеветената страна в света – дори и похвалата пак звучи като клевета“, но колкото и да е зашеметен от Сибир, не премълчава мрачните ѝ тайни. Хвърля светлина и върху тях. Радичков говори за колимските лагери, за това как лагерниците са били принуждавани да играят брутални игри помежду си. Разказва и за бегълците, за звъна на страх в ушите им. Говори за смелостта на Солженицин да сподели с читателя товара на спомените си. Говори за тостовете в чест на премахването на лагерите, но и за доброволното приемане на унижението да се стои „на сушина под чуждия покрив“, когато „слабите се ласкаят от покровителството на силните; силните се ласкаят, че слабите търсят покровителството им“.

Бих напомнил и че винаги си заслужава както прочитът на „Сибирски тетрадки“ – бележките от пътуването на Радичков, публикувани за първи път през януари м.г., така и препрочитането на скандинавския му пътепис „Малка северна сага“ (1980). А след толкова много цитати и детайли бих си позволил да споделя и един по-дълъг пасаж, защото в това особено нажежено време той ми се стори като истинското сърце не само на книгата, но и на това лято, изпълнено с протести и надежди:

Човек без илюзии става тъжен и кисел, а това вече е лошо, то е почти като застояла вода, пълна с меланхолия. Виждали ли сте на брега на някое езеро възрастен човек да седи и да гледа апатично водата и самият му образ също тъй седи и го гледа апатично от водата. Тъй седят те двамата, без нито една дума да си продумат. Но сте виждали навярно и деца на брега на някое езеро, те подскачат живо край водата, събират камъчета и ги хвърлят подир водомерките, а камъчетата винаги казват: цамбур, някои сърдито, други заканително, трети малко изплашено. Те хвърлят камъчетата във водата, а отраженията им подскачат също като живи и езерото подвиква: цамбур… цамбур… Възрастният човек никога не ще хвърли камъче, той знае какъв звук ще произведе във водата, никога не ще се запретне да удави във водата онуй дребно насекомо водомерката, дето досега никой не е успял да го удави, защото то стои като тапа на повърхността и дори не си намокря краката, ще речеш, че водомерката си е турила водни кънки и се пързаля фигурно по езерото.

Радичков вдъхва живот не само на илюзиите ни, но и на силата да приемем истината, без да потънем в блатото на отчаянието.

Аудиозапис на лекцията на проф. Инна Пелева за „Неосветените дворове“ от 19 януари 2019 г. в Пловдив:

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Нике“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.