Непридружените деца и мълчанието на властта

България е една от страните, изразили намерение да приемат непридружени деца от бежанските лагери в Гърция. Такъв ангажимент са поели още Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Люксембург, Португалия, Финландия, Франция и Хърватия, както и Швейцария, която не е част от Европейския съюз. Инициативата на десетте държави е в отговор на призив на Европейската комисия (ЕК) от март, когато хиляди бежанци преминаха в Гърция от Турция. В този контекст, съчетан с ужасните битови условия и високия риск от зараза с коронавирус в бежанските лагери, ЕК предложи на европейските страни да участват в схема за презаселване на бежанци, като приемат поне непридружени деца и деца със семейства.

За участието на България в инициативата медиите ни научиха от говорител на ЕК. Седмици по-късно публично говорене по темата от страна на представители на властта така и няма. Нито яснота колко и какви деца възнамеряваме да приемем, дали само непридружени, или със семейства. Затова пък премиерът се похвали: „От миграцията ги спасих българите.“ И изрази увереност, че по същия начин лично ще ни спаси и от коронавируса.

Защо липсата на публична комуникация по темата е притеснителна

В публичния дискурс у нас миграцията се възприема като опасност, а думата „мигранти“ се е превърнала в синоним на „нашественици“. Затова голяма част от хората се чувстват заплашени, когато научат, че ще съжителстват с бежанци или с хора, които търсят убежище. И естествената им реакция е да отхвърлят новодошлите. Още повече че в подобни случаи все се намират пропагандатори националисти, медии и сайтове, които да засилват страха им. В сайтове, които не дават гаранции за истинността на публикуваната в тях информация, се появиха заглавия като „Насред корона-пандемия, Бойко реши да приема „деца-мигpанти“ от Гърция…“

В страната ни вече има печално известни случаи на агресивно отхвърляне на бежанци. Ето някои от тях:

През пролетта на 2014 г. жителите на казанлъшкото село Розово прогониха три бежански семейства – общо 17 души, 6 от които деца. Въпреки че са с легален статут и с договор за наем. Впоследствие сирийските граждани бяха приети от близкото село Крън. Разбира се, не само от човещина, а и срещу наем от 1300 лв. на месец.

На 15 септември същата година – първия учебен ден – учители и местни жители на пернишкото село Калище отказаха да приемат 9 деца от Афганистан в местното училище. Седем от тях бяха първокласници, две – в седми клас. Причините? Децата не знаели български, освен това според протестиращите били заразени с малария, варицела, въшки и глисти – твърдения, които те не се и опитват да докажат. Ден по-късно децата бяха приети в училище в столичния квартал „Враждебна“.

През март 2017 г. католическият свещеник в Белене Паоло Кортези напусна града за няколко месеца, но намери смелост да се върне през октомври същата година. Той стана обект на смъртни заплахи, защото беше приютил семейство сирийски бежанци, а църквата му беше подпалена. Под влияние на местни националисти част от населението на града се вдигна на бунт срещу него.

Спецификата на непридружените деца

също може да провокира страх и отхвърляне, ако липсва публична комуникация по темата.

Германия например планира да приеме между 350 и 500 непридружени деца, като предпочитанията ѝ са те да са по възможност под 14-годишна възраст, болни и момичета. За разлика от България, страната провежда последователна комуникация по темата. Трудният живот в бежанските центрове в Гърция е редовна тема на немските новини, както и отговорността на ЕС като цяло и на Германия в частност за съдбата на най-уязвимите там. Въпреки това, когато пристигнаха първите 47 деца, вестник като „Зюддойче Цайтунг“, който стои в ляволибералната част на политическия спектър, обърна внимание, че само четири измежду тях са момичета.

Колкото и европейците да искат да приемат най-вече малки момиченца, в голямата си част непридружените деца са тъкмо обратното – големи момчета. По данни на Евростат, публикувани неотдавна, през 2019 г. непридружените деца, кандидатстващи за убежище на територията на ЕС (без Великобритания) са 13 460. От тях 11 500, или 85,44%, са момчета. Под 14-годишна възраст са 1500 деца, или малко над 11%. Що се отнася до България, от 525 непридружени деца, регистрирани през миналата година, момчетата са 515 (малко над 98%), а 35, или близо 6,8%, са под 14 години.

Защо непридружените деца са преобладаващо големи момчета?

Първата причина за това е, че ако едно бежанско семейство от страна с патриархална култура (от каквито страни са повечето търсещи убежище) няма възможност да остане заедно, мъжете и поотрасналите момчета са тези, за които се смята, че имат по-голям шанс да оцелеят сами. Освен това за момичетата  има по-висок риск да бъдат изнасилени.

Втората причина е, че има и практики семейства да изпращат малолетните или непълнолетните си синове да печелят пари за семейството в страни с по-висок жизнен стандарт. От една страна, това може да се разглежда като икономическа миграция, но от друга, то е класически случай на трафик на деца с цел трудова експлоатация. Според европейското законодателство тези момчета имат нужда от закрила. И да ходят на училище, ако са в задължителната училищна възраст, вместо да събират пари за зестрата на сестра си например.

Вариантите, в които едно момиче може да се окаже непридружено, са по-редки, между които семейството или близките, с които е бягало, да са загинали, да са го загубили в суматохата, да са насилствено разделени от него.

Какви са възможните сценарии при продължаващо институционално мълчание по темата

Ето няколко хипотези, основани на устойчиви практики на българското правителство, както и на отношението към бежанците в България. Между някои от хипотезите са възможни и комбинации, например описаните в тях сценарии да се осъществят последователно.

„Народът не иска.“ Държавата обявява в последния момент, че ще приеме непридружени деца от гръцките лагери. И гръмва скандал, подбуден от някой гласовит „патриот“. Скандалът впрочем може да гръмне и без държавата да е обявила. Вдига се тук-там протест, телевизиите излъчват репортажи с хора, казващи колко са уплашени от „пришълците“. България се оттегля от схемата за презаселване с аргумента, че гражданите не са съгласни.

Нещо като Розово, Калище или Белене. Децата пристигат в България, но биват отхвърлени от местни общности, на които никой не е обяснил, че те са човешки същества, които имат нужда от закрила. И биват ретравматизирани в страната, поела ангажимент да ги спаси.

Затваряне в център за задържане на чужденци. Децата биват откарани в подобен на затвор център под ръководството на Дирекция „Миграция“ като този в Бусманци. Първоначално – заради карантина, а после – „за тяхно добро“. Остават там толкова дълго, колкото е възможно.

Приемане в център за бежанци под ръководството на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). В центровете на ДАБ децата ще бъдат по-свободни, ще имат възможност да ходят и на училище. Но няма да са в семейна среда и няма да им се обръща особено лично внимание.

Институционализиране в центрове от семеен тип. Непридружените деца се пращат в домове за деца без родители. Както е известно, много от тези „домове“ са наследници на бивши интернати и на практика не са реформирани, персоналът в тях често си е същият от десетилетия, отношението – също.

А как трябва да бъде

Като всички деца, и за непридружените най-добре е да бъдат в семейна среда. Това е възможно да стане в приемни семейства. Потенциалните приемни родители обаче трябва да получат много добра подготовка от специалисти в различни области. Някои от тези деца имат нужда и от психотерапия, защото са преживели война, загуба на близки, рисковано бягство. И тъй като малко хора биха изразили желание да приемат в домовете си например 15-годишно момче от Афганистан, добре би било да има широка обществена кампания. А това няма как да стане, ако по темата се мълчи.

Не е изключено и

непридружените деца вече да са тук, а ние така и да не сме разбрали.

Такива деца у нас впрочем вече има, както става ясно от цитираните данни на Евростат. Само за миналата година те са 525 – по всяка вероятност чувствително повече, отколкото България би приела по силата на ангажимента за презаселване (като имаме предвид, че Германия се ангажира с максимум 500 деца). В публичното пространство за тях не се говори. Нито къде са настанени, нито ходят ли на училище, нито каква част от тях са останали в България. Единственото, което научаваме за кандидатите за убежище в България, е, че са „незаконно задържани на границата“. И ситуацията продължава да е представена с думите на премиера: „От миграцията ги спасих българите.“

Някой може да каже, че ако за бежанците и търсещите убежище у нас не се говори, е по-малка вероятността те да станат обект на ксенофобски кампании и насилие. Ала публичността е единственият начин за разбиране и приемане на другия. Колкото повече виждаме, че у нас живеят такива хора, включително и непридружени деца, и имаме възможност да чуем как те преживяват света, толкова повече ще ги допускаме да бъдат част от нашия живот. Табуто върху темата не е решение.

Заглавна снимка: Eddie Perez