Несломимата Украйна: „На теб дължа живота си“

Алла връхлита в стаята, в която спя, с две възглавници в ръце. „Ставай“, казва ми рязко, докато поставя възглавниците от вътрешната страна на прозорците. 

Шест и половина сутринта е, 26 август 2024 година. Отново съм в Украйна. Преди два дни пристигнах от Киев във Виница, в дома на Алла. Сирените за противовъздушна тревога виха цяла нощ, но накрая все пак съм се унесла въпреки зловещия им звук. 

Скачам от леглото и хуквам към малкия двор, за да видя какво става. Съвсем съм забравила за всички правила, които ми набиваха в главата и миналата година, и тази – че при обстрел не бива да съм навън, а напротив, трябва да потърся убежище или поне място без прозорци. 

Вместо това седя насред малкия двор на Алла и гледам към облаците. Нищо. Тишина. Сещам се, как Володимир ми разказваше миналата година, че на фронта най-зловещият звук е тишината, защото винаги следва нещо страшно.

От началото на войната през 2022 г. в небето на Украйна съм виждала само птици. Тази сутрин обаче знам, че сред облаците има ракети и дронове. Но не ги виждам. И точно тогава я чувам. Ракетата прелита над главите ни с грохот на голям самолет. Столът потреперва, кафето ми образува малки кафяви вълни в чашата. Докато разбера какво става, в далечината се чува друг грохот. Свалят я. 

Няма думи, които да опишат осъзнаването, че над главата ти летят ракети и дронове, които във всеки един момент могат да изсипят безумния си смъртоносен товар върху теб.

И... край... Само че аз не мисля за края в този момент. Някак си нямаш време да мислиш за края. Толкова е бързо и нереално, че просто седиш вцепенен и приемаш случващото се като сън, от който всеки момент ще се събудиш – или пък не. 

Така започна една от най-мащабните атаки на Русия срещу Украйна през последните две години и половина. След няколко часа чухме сигнала за отбой. Започнаха да валят новини, че по същото време, в което „моята“ ракета мина над главата ми, в почти цяла Украйна е имало обстрели с руски дронове и ракети. Информацията за жертвите и ранените от различни украински градове постоянно се обновяваше. Числата растяха. А усещането ми за хипнотичен сън не изчезваше. Тук съм, преживявам го, ужасена съм и в същото време не ме е страх. Мозъкът ми не иска да приеме, че е възможно насред ХХI век над главата ми да летят военни дронове и ракети, които искат да ме убият.

Какво може да ме събуди от този непознат смразяващ сън? Нещо познато и близко – тихото пиукане на телефона: съобщение. Приемам го точно както хората около мен – страхът ми се превръща в гняв. 

Володимир ми пише:

Не знам кога ще успея да дойда на срещата ни. Въпреки отбоя трябва да остана с хората си поне още два часа, в случай че има нови обстрели.

Володимир е началник на един от ПВО отрядите в близост до Виница. Ветеран, но отново мобилизиран. Този път в тила. Звъни ми в късния следобед. Тръгвам към срещата ни нетърпелива.

Всички сме живи, значи можем да се видим и поговорим. 

Виждам го отдалеч, но едва го разпознавам. Високият, засмян мъж в цивилни дрехи от миналата година сега е някак смален във военната си униформа, с раница на гърба. Очите му. Помня ги ясно от миналия август. Бистросини, сериозни, но засмени. Сега плуват във фина паяжина кръвоизливи, синьото е потъмняло и уморено. Протяга ми ръка – суха е и стиска толкова здраво, колкото и преди. Отвръщам му, а той започва да се смее с глас и ме разпитва: „Как спахте тази нощ, как се събудихте?“

Чувството му за хумор ме заразява. През смях му отвръщам, че ми е било малко шумно, но какво пък, ще го преживея. Володимир ме гледа изпитателно и продължава:

О, значи и Вие вече носите в себе си нашето украинско чувство за хумор. Вече умеете да се шегувате със страха.

Не съм сигурна, че знам какво е истински страх, защото все пак до мен не падна ракетата от сутринта, тя не уби мой близък, не разруши дома ми. Да, шегувам се, но какво всъщност съм преживяла? Един ужасен звук и низ от въображаеми ситуации, които той носи след себе си. Казвам му го. Володимир поклаща глава. Разбира, но очите му все още ме гледат с онзи характерен за всички украинци притихнал смях. 

В няколкото секунди, докато се гледаме, имам време да си спомня как през годините Алла премина през различните видове страх от тази война. В началото беше изпълнена с див ужас от летящите ракети, носещи пожари, разруха и смърт. После страхът ѝ от ракетите прерасна в отвращение и омраза към тях. Тази сутрин например беше бясна, че има обстрели над дома и родината ѝ, вследствие на които загиват хора, но докато сервираше обяда, намери сили да се засмее и ми каза:

Добре че те събудих. Щеше да проспиш атаката.

Сега страховете на моята приятелка са много по-дълбоки от мисълта да загубиш живота си, докато руска ракета или дрон летят над теб. Но аз за първи път съм почувствала заплахата толкова близко и тепърва се уча да се шегувам с нея. 

Питам Володимир: на теб ли дължа живота си днес? Той става сериозен. Кимва ми – да!

Пием лимонада, Володимир ми обяснява, че за всеки вид обект – дрон или ракета – е необходимо специфично ПВО, с което да бъде свален. „Само че ние нямаме. Сваляме ги с картечници...“

Гледам го невярващо. Усмивката му е малко изкривена, даже цинична.

От Европа и САЩ не ни дават нужното ПВО, за да защитим всичките си градове. В Киев има по-съвременно, но тук нямаме. Слушаме звука и по него се ориентираме за посоката, скоростта и какво лети. Правим бързи изчисления за траекторията, понякога наум, защото нямаме нужните компютри, и когато наближи достатъчно, започваме да стреляме с картечниците.

Явно съм изглеждала твърде изумена от чутото. Володимир вади телефона си и ми показва снимки. „Ето я моята картечница. С нея ти спасих живота тази сутрин.“ 

Казва го сякаш на шега, но е сериозен. Сред паяжината кръвоизливи в очите му насмешката изчезва. Володимир заговаря нетипично бавно за него. 

Бих искал да поканя всички колебаещи се европейски и американски чиновници да дойдат тук. Няма нужда дори да ходят на фронта. Може да отседнат на 50 километра от огневата линия или дори да дойдат в нашето ПВО гнездо и да се опитат да свалят една руска ракета или един дрон с моята картечница или с тази на приятеля ми до мен. И искам тези „високи гости“ да знаят, че ако не успеят да свалят руския дрон или ракета, в града, който охраняват, ще загинат десетки хора, може би стотици. Дали тогава ще се чудят имаме ли нужда от помощ, дали биха я бавили половин година, както направиха, дали биха довели семействата си да поживеят тук, дали биха се чудили от какво имаме нужда и колко голяма е тя?

В очите на Володимир няма и грам от хумора, с който ме закачаше преди малко. Останали са гняв и неразбиране. 

За пореден път в Украйна ми се налага да мълча, без да знам какво да кажа. Знам обаче, че ме е срам. 

Имаме нужда от всичко. Дори и от стари мобилни телефони, таблети и лаптопи, на които да напиша проклетия си рапорт – колко патрона съм изразходил, за да сваля проклетия руски дрон или ракета. Радваме се на минимални дарения, дори и на стари лаптопи или телефони. Било имало корупция в Украйна. Ами може и да има, но аз знам, че отчитам всеки патрон, който използвам, че пиша доклад за всяка помощ, която получа, колкото и нищожна да е тя. Едва ли нашата корупция е по-голяма от вашата в Европа или от тази в САЩ. Но се питам защо Европа и САЩ си пазят ПВО-то, защо не ни дадат повече, за да охраняваме градовете си? Толкова бихме се радвали да имаме модерна техника за сваляне на ракети и дронове. Нямаш представа какво е да видиш после на радара свалените цели и да си кажеш: е, нищо че е само с картечница, тази е моя... Там долу има спасени деца и въобще хора, които не са виновни за нищо и не бива да умират.

Мълчим. Володимир пали цигара. През това време го питам как преценяват къде да свалят дрона или ракетата.

Ракетите ги чакаме да слязат ниско, за да влязат в обсега на картечницата. Това е сериозен риск, но нямаме с какво друго да им противодействаме. С дроновете е по-лесно. Гледаме да ги прихванем и свалим извън града, защото за мен и колегите ми най-важно е да запазим цивилното население долу. Ако свалим дрон или ракета над града, осколките могат да убият много цивилни хора. Децата загиват от техните обстрели всеки ден. Колко още може да продължи това?

Обикновено уравновесеният, спокоен глас на Володимир сега звучи ядосано и някак тъжно. Той е войник, видял е всякакви ужаси на фронта, но мисълта, че загиват невинни хора от руските обстрели, сякаш не му дава мира.

Когато говорим за цивилното население и щетите, които то понася от тази война на Путин срещу Украйна, стигам в мислите си още по-далеч. Ако Украйна загуби и се предаде, и Русия се настани тук, ще следват много лоши времена за всички. Цялото ни младо поколение, тези, които сега са деца на десет-дванайсет годинки, ще бъдат подложени на страховита пропагандна обработка, докато не повярват на руските твърдения. Тогава, може би след десетина години, Русия ще има нова армия от млади украински деца с промити мозъци, които ще тръгнат към Европа, биейки се за Русия. Абсолютно убеден съм. Това според мен е много по-страшно от загубите на фронта сега, много по-страшно е от войната сега. Като казвам, че Украйна спира Русия и че Путин няма да се откаже от Европа, това имам предвид. Затова ни трябват оръжия. 

Заглеждам се в униформата на Володимир. На лявото му рамо има малка нашивка на частта, в която служи. Той улавя погледа ми, отлепя я и ми я подава.

Това е подарък за теб, за да помниш деня, в който едни момчета с картечници спасиха живота на стотици хора в едно украинско градче, докато руски дронове и ракети летяха с една-единствена цел – да сеят смърт. 

Разделяме се без обещание да се видим отново. „Пази се“ беше единственото, което си казахме, преди Володимир да потъне сред тълпата. 

Тръгваме към дома на Алла. Минаваме покрай красивото езеро във Виница, съвсем близо до реката. В него от сутринта плува голям, уродлив руски дрон. Мястото е отцепено. Искат да извадят дрона, без да го взривят.

В дома на Алла е тъмно. Тъмно е и навсякъде в квартала. Съпругът ѝ ни посреща с новината, че в Украйна е въведен режим на тока, тъй като голяма част от инфраструктурата, доставяща ток, е поразена от руските атаки. В Киев седем часа няма ток – два часа има.

Във Виница ще се радваме на три часа ток след четири часа тъмнина. Това, разбира се, не позволява на помпите да работят и вода също няма. Не можем да заредим и използваме телефоните или лаптопите си. Но засега градът може да се опита да заспи поне за няколко минути, преди сирените да започнат да вият отново.

Все пак батерията ми стига, за да се опитам да се свържа с хора, с които искам да се срещна през следващите дни в Лвов. Телефонът явно е зает, защото точно както преди една година операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!