Пролетта на „Столипиново“ – и есента на обществото. Разговор с д-р Никола Венков

Между 25 и 31 октомври т.г. „Дуварколектив“ ще представи в Пловдив изложбата „Пролетта на Столипиново“, фокусирана върху четири намеси в квартала, както и върху процесите вътре в неговата общност. Документацията може да се види всеки ден в Галерия PLOVEDIV, кв. „Капана“, ул. „Куртевич“ №3, от 11 до 19 ч.

„Дуварколектив“, в лицето на художничката Хана Роуз, антрополога д-р Никола Венков от Института по философия и социология към БАН и Янка Симова, творец от „Столипиново“, е група за социално ангажирано изкуство, което помага на хората да се свързват помежду си чисто човешки, преодолявайки ефектите на различията. По тази тема Марин Бодаков разговаря с д-р Никола Венков.

COVID-19 има нов пристъп у нас. Вие изследвахте първата вълна на епидемията в „Столипиново“. Как я преживяха хората там? Как виждаха света извън квартала? И как ги виждаше той? Дали бяхме в общ свят?

В „Столипиново“ по щастлива случайност нямаше епидемия. Не се чу за нито един болен, а сигурен съм, че там мълвата щеше да се разпространи по-бързо от вируса. Но там имаше много тежки епидемии от медийна омраза, от настървени полицаи, както и от рестрикции, които май само в махалата трябваше да бъдат изпълнявани буква по буква. Онези, които можеха да излизат от махалата и да сравняват със ситуацията навън, се изказваха, че сякаш цялата полиция на Пловдив е изпратена да патрулира пред
техните дворове. Немалко свидетелства изслушах как дислоцираните в „Столипиново“ служители на реда са насъсквали кучета срещу хората и дори се засилвали срещу тях с моторите си – първите такива сведения публикувах в социологическото проучване, което правих там през май.

Пловдивските вестници пък легитимираха това нискочестотно насилие, бълвайки заглавия като „Неконтролируемо!“, „Офанзива в Столипиново!“, „Нов ред!“, „Полицаи с кучета атакуваха Столипиново“… и прочее. Но най-тежко за хората там беше, че точно онези, които и преди бяха с несигурни и малки доходи, внезапно бяха лишени изобщо от възможността за най-базово препитание. Един познат ми беше писал как се промъква като Левски през дуварите, за да може да отиде да поработи при свои съкварталци, да изкара някой лев.

Питате дали бяхме в общ свят? Струва ми се, че напоследък заживяваме в общ свят, защото огромното недоверие, което се зароди в „Столипиново“ още в първите седмици на блокадата – към властта, към наложения полицейски режим, към разказа, че въобще има вирус, – ами всичко това днес е много познато и на нашата общност.

Струва си в новите обстоятелства да преосмислим понятието „изкуство на съпричастието“ – какво още, оказа се, означава то?

В предишните години с местните ни партньори се намирахме в една уталожена ситуация на неравнопоставеност, произтичаща от години и десетилетия живот в два различни свята. Тя изглеждаше много по-непреодолима, отчайваща и едновременно с това някак усмирена вече, почти съзерцателна – в сравнение с интензивните процеси на вдълбочаване на разделението, които настъпиха тази пролет.

Ако през 2019 г. „съпричастие“ за нас обозначаваше опита да усетим – и да накараме публиката да усети – човешкото, силата и богатството на едни животи, които иначе са затиснати от второ и трето поколение лишаване от условията и шанса в живота, които за нас са даденост, то през 2020 г., благодарение на изолацията, съпричастието беше в действието и в борбата – и в борбата за оцеляване, и в борбата за преодоляване на вродените вече скептицизъм и пасивност у комшиите ти, в борбата срещу неверието, че има и честни хора, че не всички навън са твои врагове. Съпричастие дори в гнева – за това да бъдеш чут, да бъдеш признат, да бъдеш разпознат като себе си, а не като чучелото, изградено от някого си някъде, където ти нямаш достъп, но пък с което чучело се сблъскваш при всеки досег със света извън махалата.

Външният свят се стовари тази пролет по нов начин върху хората в квартала, изведнъж стана неизбежно присъстващ. Не говоря само за отношението на полицията, а за новата интензивност на сегрегацията – отново, както през 90-те, сегрегацията на квартала можеше да означава да си легнеш гладен, да нямаш дори онези пет лева, които иначе щеше да изкараш, обикаляйки със старо колело контейнерите за смет из града или продавайки пред своя дом дреболии на комшиите си.

Всичко това, през партньорите ни, се просмука в нашата работа и направи тазгодишния ни проект много по-пряко политически. Ако през 2019-та търсихме съвместно Красотата, тази година заедно правихме медия – „Филибелии“, спорихме как кварталът може да се отскубне от гранддалаверата с боклука, и се учихме да пишем заплашителни имейли до главни редактори. От значение е също, че заради изолацията и прехвърлянето на процеса ни онлайн се измени съставът на хората, с които работихме най-интензивно – от най-лишената общност към това, което бих си позволил да нарека „средна класа“.

Ясно е, че работата Ви на терен пренаписва кухите у нас понятия в политически коректната реторика извън квартала. Как може да се даде етически и естетически отпор на стереотипите относно ромите?

Важно е към какво отпращате, когато употребявате израза „политическа коректност“. Ако говорим за западноевропейската постколониална и постимперска реалност – за тамошната т.нар. политическа коректност, която е всъщност опит да се изгради стабилна система на опазване достойнството на човека в съвременното много хетерогенно общество, – то нашата работа би била предизвикателство за някои тенденции там да се идеализира слабият, да се конструира жертвата светец.

Смятам, че за всеки индивид е същностно важно да не е жертва, да обживее и опитоми дори най-ужасните условия, в които е поставен. В квартала ние работим с хора, които са поставени в различни условия: от семейство, което не успява да закрепи покрив над главата си сега, когато започват дъждовете и студът, до представители на „средната класа“ и дори местни интелектуалци (но те може да имат само 8-ми клас и влизането в университет да е единствено мечта за тях). Никой от тези хора не живее в позицията на жертва и мъченик – разбира се, отвъд задължителното българско оплакване от държавата. Със сигурност не са и светци, живеят със свои предразсъдъци, не споделят непременно ценностите на доброжелателите си, но пък често са готови на много по-непосредствена човечност!

Другият проблем с „политически коректната реторика“, за която говорите, е, че рядко успява да избегне мързеливото класифициране на хората в определени категории. Вие самият питате за „стереотипите относно ромите“, но всички, с които ние работим, и над 80% от населението на квартала разбират себе си като турци. „Роми“ за тях означава комшиите (другите около 15%) в една конкретна част на квартала, които говорят друг език, имат друга религия и друго наследство. Дори са ми вадили кръщелни свидетелства от 30-те години (тогава в тях се е попълвала етническа принадлежност), за да ми кажат: „Ето, тогава никой не е поставял под въпрос дядо ми, че е бил турчин.“

Проблемът е, че „роми“ за нас, българите, е само нов превод на „цигани“, а това си е наше понятие за всички, които обществото ни отхвърля. Оказва се, че тях никой не ги пита дори и в уж „политкоректни времена“. Редица общности, които по никакъв начин не се възприемат дори за родствени, така, по наследство, са напъхани в новия „ромски етнос“, „ромска култура“ и задължително – в „проблеми с ромската интеграция“.

Но аз започнах да говоря за политическата коректност от западните реалности, а тя има много малко отношение към нашето общество. Ако мислим политическата коректност според перспективата на тукашните ѝ зложелатели, тоест като налагане на цензура върху свободната реч и поведение на хората според текуща „партийна линия“, то в България политически коректно е да говориш като Валери Симеонов, Джамбазки и Карбовски. Не е особено смело да възпроизвеждаш реториката срещу малцинствата – в момента това е социално най-приемливото поведение.

Виж, да признаеш, че не те е страх да се разхождаш в „Столипиново“, че имаш приятели и партньори там, че и те са хора, си е риск. Ние с Хана преживяваме тази тръпка всеки път, когато някой нов познат зададе иначе невинния въпрос с какво се занимаваме. Да отбележиш в разговор, че не всеки „циганин“ е неграмотен, мръсен, мързелува на гърба на данъкоплатеца, прави деца, за да взема помощи, и т.н., и т.н. – това у нас е също толкова опасно табу, както във Великобритания да използваш обидната дума с „н“. Обстановката става напрегната, започват нападателни спорове, дори имаше случай, когато колежка на Хана я изби на яростен плач, че една чужденка може така да подменя „истината“ ѝ.

Какво представлява „Дувармузей“?

Първоначалната ни концепция беше да продължим и съчетаем форматите на взаимодействие от „Красотата, която споделяме“ и „Слушай сега, чоджум“, като ги отворим още повече, направим ги още по-гъвкави. От „Красотата“ взехме интимния процес на дългосрочна творческа работа с малък брой партньори от общността, а изхвърлихме проектното предзадаване на тема. Този път фокусът и значението на всеки творчески процес щяха да бъдат намерени съвместно от участниците, в самото взаимодействие. От колаборативния комикс „Слушай сега“ взехме приоритета художественият продукт да е отправен към местната общност като публика и едва след това към външна публика.

Всъщност поредица от художествени процеси с местни автори трябваше да създаде цяла културна сцена, да развият опитност какво означава да представяш себе си и общността си, а и да развиват публика – какво означава да наблюдаваш себе си или близки до теб проблеми в художествена интерпретация. Това трябваше да се случи в най-лишената част на квартала, общност от стотина семейства, където сме работили и предишните години. Изложбите щяха да започнат от един дувар на къща и после на други – единствените възможни публични пространства там.

Блокадата на квартала, а и изолацията, която сами си наложихме заради възрастното ми семейство, попречи на този план. Но процесите на взаимодействие се развиха не по-малко интензивно и онлайн. Това се случи с представители на „средната класа“, която всъщност съставя мнозинството в квартала. За късмет, отвореността към нуждите, интересите и талантите на бъдещите партньори беше основна ценност при планирането на „Дувармузей“ и това ни позволи да адаптираме проекта към новата ситуация.

„Интимният процес“ на съвместно създаване се премести онлайн, с малка група столипиновци, които физически са пръснати из цяла Европа. С тях си партнирахме в създаването на общностната медия „Филибелии“. Вместо изложби в квартала стартирахме дискусии в бързо растящото по време на изолацията дигитално публично пространство на общността. Дискусията за боклука например, с над сто коментара, роди късометражен филм от местен автор и нашата намеса Служба „Чистота – Столипиново“, имаща за цел да се припознае приносът на работниците, събиращи сметта в квартала. Това беше наша идея, на „външни“ наблюдатели, но във всички етапи беше съгласувана и обсъждана с хора от квартала. Именно тези моменти на среща между новите хрумки и установената рутина в общността са изключително интересни за нас.

Заглавна снимка: Изложба „Дувармузей: Изкуство на срещата“ в Гьоте институт, 29 септември – 23 октомври 2020 г. © Илиян Ружин, Гьоте институт. Снимката е предоставена от „Дуварколектив“