Новият универсален език

Човечеството е самотно. Медийно клише или не, една трета от света е под ключ. Броячът на загиналите и заразените от вируса не спира, а трагичните истории за семейства, които не могат дори да оплачат близките си, са ежедневие.

Важни са обаче и другите истории – онези за добрите примери, за новия поглед към ежедневието, за победата над самотата. В опит да преодолеем физическата изолация и глада за път, реших да тръгна на обиколка по континентите с помощта на хора от най-различни националности и професии, за да разкажа някои от тези истории. Започваме от Европа.

Далеч от семейството

От петимата европейци, с които разговарях, две млади жени – Лориан Лабурел и Катрин Олиен, са имигрантки. Лориан живее в Прага, където работи във Френското посолство и отговаря за френско-чешките отношения в областта на науките; Катрин е американка, преместила се в Париж преди няколко години, понастоящем работи в Американската библиотека. Макар и да са свикнали да живеят далеч от семействата си, и двете споделят, че се притесняват за тях, а едно от най-трудните предизвикателства е неизвестността кога ще могат да ги видят отново.

„Трябваше да се прибера в Лион миналата седмица, за да видя родителите си, брат си и сестра си, която наскоро роди. Сега нямам идея колко дълго границите ще бъдат затворени тук, в Чехия.“ Лориан споделя, че в чешкия парламент са обсъждали затваряне на границите за период от една или две години. „Притеснявам се за баба си, която е ужасно упорита и продължава да излиза ежедневно, и то в Източна Франция, където болестта е най-разпространена“, довършва тя.

Катрин също се тревожи, че възрастните ѝ родители може да се разболеят. Чувството, че нямаме контрол над болестта, и фрустрацията, която това поражда, са споделени от всички ни.

Италианката Микол Алесандри, която живее в Милано – в сърцето на един от най-тежко засегнатите региони в Европа, – казва, че ѝ е най-трудно да бъде далеч от сестрите си и новородените си племенници. „Със сигурност пандемията ме научи да ценя семейството си повече.“

Клаудия ван Дaйк, която прекъсва стажа си в ЮНЕСКО в Париж, за да се прибере у дома в Хага, има обратния проблем: „Когато споделяш дома си с петима души и всеки учи или работи, е трудно да се напаснете. Бях свикнала да живея сама през последните няколко години и липсата на лично пространство се усеща.“ Клаудия и приятелят ѝ – българин, имат връзка от разстояние и пътуват често, за да се видят. „Вчера беше годишнината ни и ни е тежко, че не можем да я отпразнуваме заедно.“

Живот между рутина и несигурност

Пол Суейша, румънец от град Себеш, е единственият от интервюираните европейци, който все още ходи физически на работа. Обичайният персонал от 15 души е намален на 4–5 и той споделя, че пространството и дистанцията между него и колегите му го успокоява. „Чувствам се едновременно притеснен и в мир със себе си. Мъчно ми е, когато искам да се видя с приятели или да отида на риба. Но се успокоявам, като върша къщна работа или поправям нещо, останало от изминалите години.“

В Прага, Париж и Милано основната максима е „поддържане на рутината“ и „самодисциплина“. Лориан споделя, че се облича точно така, както би се облякла за работа, спазва обичайния си работен график и дори си взема обедна почивка – макар че има по-малко работа от обикновено. Клаудия прилага подобна стратегия, балансирайки между продуктивно ежедневие и почивка. Опитва се да присъства на 1–2 онлайн срещи дневно и да чете документи. Микол е загубила работата си, тъй като работи с деца и е била засегната още с първите мерки, наложени в Италия. Тревожи я това, че в момента разчита на спестяванията си, които се изчерпват, но се старае да запази спокойствие. Избира да се съсредоточи върху ученето и разходките с кучето си, чиято компания ѝ помага да не се чувства самотна.

Физическите упражнения са друг способ за справяне със ситуацията. Всеки е намерил някакъв начин да изразходва енергията си. Катрин, която спортува активно, следва обичайния си фитнес режим – повечето от сесиите вече се провеждат онлайн. Клаудия също прави упражнения и се разхожда в близкия парк, тъй като в Нидерландия това все още е позволено, за разлика от Франция, където парковете са забранена зона. Тя обаче избягва да излиза през уикенда, отново по съвет на властите.

„Макар и да ми е трудно да се лиша от пролетна Прага, не ми е скучно и не се чувствам нещастна у дома, дните минават бързо: посвещавам повече време на четене, наслаждавам се на безплатните представления на балет, театър и симфонични концерти от цял свят, слушам всичките подкасти, които съм си запазвала за когато имам време – разказва ми Лориан. – Разговарям повече от всякога с приятелите и семейството си и всеки път, когато се почувствам зле, се опитвам да насоча мисълта си към всички онези хора, които се борят за живота ни. Това бързо променя настроението ми.“

Пазаруването, доскоро банална дейност, е източник на напрежение за всички. До магазина се ходи не повече от веднъж седмично, а Катрин успява да разреди посещенията в супермаркета до веднъж на две седмици. „Чувствам се постоянно наблюдавана от другите, все едно че търсят симптоми“, казва тя. Пол пазарува не само за себе си, но и за възрастните си съседи. С негов съсед, който ходи в различен ден, купуват продукти един за друг. Така и двамата успяват да се снабдяват по два пъти седмично. „Не мисля, че съм в безопасност, когато пазарувам, въпреки че нося ръкавици и маска. Чувствам се като лесна мишена за хора, които не вземат ситуацията насериозно“, казва той. Лориан издава, че нейни познати често си ходят на гости – една от основните забрани по време на изолацията.

В предпочитания от Клаудия супермаркет дезинфекцират количките и контролират строго броя пазаруващи. Цветарските магазини и книжарниците в Нидерландия продължават да са отворени, но спазват строги правила. Пари в брой почти не се използват, а таванът за безконтактни плащания дневно е увеличен на 50 евро. Според Клаудия хората обръщат внимание на заобикалящия ги свят повече от обикновено – какво докосват, как се движат и къде се намират спрямо околните. В Милано влизането в супермаркет е цял процес – на входа се мери дори температурата на клиентите, казва Микол. Температура мерят и в румънските административни сгради, като всеки случай над 37,5℃ се съобщава на властите.

Политика

„Одобрявам мерките. Но не мога да повярвам, че дори в такива времена политиците разпространяват дезинформация и вдигат махленски свади“, казва Пол.

„Марк Руте нарича нашата версия на карантината „интелигентна изолация“, с което има предвид, че мерките не са толкова стриктни, колкото в други държави. Акцентът е върху социалното дистанциране на метър и половина, стоене у дома колкото е възможно, и от края на март – забрана за ходене в групи по улиците, освен ако не живеете в едно жилище. Глобите стигат до 400 евро. Затвориха баровете и ресторантите, но повечето магазини са отворени“, така Клаудия обобщава нидерландската политика. Подобно на Франция, и Нидерландия е създала онлайн портал, в който бизнесът може да кандидатства за помощи. В Чехия държавата също изплаща помощи на работници, принудени да прекратят дейността си – особено в автомобилния сектор.

Освен опасността от претоварване на болниците, която е сходна във всички страни, в Нидерландия се сблъскват и с друг проблем – отделенията, където се лекуват всички останали пациенти, са празни. Лекарите се опасяват, че хората със здравословни проблеми се страхуват да отидат в болницата или се притесняват, че медицинският персонал няма да има време да им обърне внимание. Отвъд дискусията за капацитета на болниците, лекарите повтарят постоянно на населението да търси медицинска помощ, ако се нуждае от нея.

Според Клаудия кризата е извадила на показ колко подценявани са здравните работници и учителите в страната. Местната болница в Себеш, Румъния, получава много дарения, но Пол добавя, че е достатъчно човек да пусне новините, за да види поредното здравно заведение, станало епицентър на катастрофа за броени дни. В Милано покрит пазар е превърнат в лечебница, а самата Микол живее в близост до болницата „Луджи Сако“, която е сред горещите точки на пандемията в Италия.

Една от най-обсъжданите теми е комуникацията по отношение на маските. Чешките власти от самото начало съветват носът и устата да се покриват при излизане навън. Катрин е особено разочарована от политиката на френските власти в това отношение, макар да разбира, че вероятно е било важно тези материали да бъдат запазени за хората, които са на първа линия и имат най-голяма нужда от тях. „Но можеше да ни кажат, за да ни дадат време да си направим сами маски например.“ Пол носи маска отскоро, но само когато пазарува. Катрин залага на латексови ръкавици.

Солидарност и добрина

„Виетнамската общност в Прага усилено започна да шие маски, които после раздава безплатно. Много чехи и имигранти започнаха да правят същото напълно безвъзмездно или на минимална цена. Веднъж, както си ходех по улицата с шал върху лицето и носа, видях, че една жена ми маха и тича към мен. Беше забелязала, че нямам маска, и ме заведе в малката си аптека, където прави маски и ги раздава безплатно. Този жест дълбоко ме развълнува“, разказва Лориан.

„Кризата ни научи, че хората могат да бъдат страшно креативни в помощта си един към друг в тези трудни времена – добавя Клаудия. – Работниците в цветната индустрия например, които кризата удари особено тежко, не могат да продават цветята си, но ги даряват на здравни работници; ресторантите, които са принудени да затворят, готвят за медиците; в интернет хора предлагат тренировки, събират се и свирят заедно, общуват повече през видеочат. Една възрастна дама започна да качва видеа в YouTube, в които чете книги на децата, докато родителите им работят. Общината в Хага, където живея, нае млади хора от бедни общности и малцинства, които да купуват храна от пазарите и да я доставят на нидерландските хранителни банки, като в замяна получават финансова подкрепа за образованието си след кризата. Надявам се, че ще запомним тези инициативи и всеобщото чувство на солидарност и за в бъдеще.“

Много румънски производители и фермери намират решение на затворените магазини, като продават стоката си във Facebook групи и предлагат доставка до домовете. Повечето интервюирани споделят, че се стараят да подкрепят местните търговци.

Какво ще стане утре?

Тревогата и надеждата са новият универсален език, убеждавам се след всеки разговор.

„Мисля често за нещата, които колективно сме смятали за толкова важни, и за онези, от които всъщност имаме нужда. Например всички тези срещи, които очевидно можем да провеждаме онлайн – не виждам нуждата да скачаме на самолета за всяко събрание; това би помогнало и на природата. Нито пък имаме нужда от екзотични ваканции в далечни земи, за да бъдем щастливи. Осъзнавам, че можем да помогнем един на друг и да си върнем онова усещане за сплотена общност в кварталите например. Надявам се, че ще запомним тези уроци. И че хората няма да позволят на политиците да лъжат, че не можем да променим нищо, че не можем да организираме другояче обществата си: ето ясното доказателство, че това е възможно. Въпрос на приоритети“, казва Лориан.

Клаудия споделя същото усещане, когато я питам за страховете и надеждите за бъдещето: „Изключително съм благодарна за простичките неща – разходка, добро здраве и финансова стабилност за момента; оценявам повече простичкото кафе с приятел, какво е да отидеш на плаж или да прегърнеш някого.“ Според нея подобни здравни кризи ще зачестяват в бъдеще. Остава и въпросът дали ще успее да си намери работа след пандемията.

„Притеснявам се за последствията върху икономиката – потвърждава и Катрин. – За това, че по света бедните и средната класа ще трябва да изнесат бремето на тази криза, заплатите им ще бъдат изцяло или частично орязани, а богатите ще се измъкнат с няколко драскотини, с изключение на изгубеното на борсата. Мисля си, че това е репетиция за бедствията, пред които ще се изправяме в контекста на климатичните промени, и ме тревожи, че не виждам особена солидарност в ЕС или в САЩ. Нямам впечатлението, че се справяме с тази криза, изобщо. Климатичните предизвикателства ще бъдат много по-страшни от тази пандемия.“

Но Катрин споделя, че чувства повече благодарност от преди. „Това преживяване ме научи да забавям темпото и да се фокусирам върху простички удоволствия, почти инстинктивни потребности от топлина, уют, пълен стомах, добра тренировка, слънчева светлина и любов към семейството.“

„В Румъния поколението, което свали комунистите през 89-та, се нарича „пожертваното поколение“, тоест хората, които са имали труден живот, за да могат децата им да живеят по-добре. В ума ми най-песимистичният сценарий е, че ние сме втората версия на това поколение – разсъждава Пол. – Но засега се надявам само хората да разберат, че да бъдем заедно означава да спазваме дистанция.“

Заглавна снимка: „Останете здрави, 1,5 метра дистанция!“ – надпис с тебешир на тераса в Хага, Нидерландия © Клаудия ван Дайк