Образование за хората. Книга като разговор

Какво образование има смисъл за една човешка личност? Ако един град може да се прекрои според човешката мяра, така че да е за хората (по Ян Геел), възможно ли е и образованието да стане за хората? Какво пропускаме, когато мислим образованието единствено спрямо количествени резултати, рейтинги, успеваемост, реализация на пазара на труда?

Неотдавнашното предложение за реформа на висшето образование у нас едва ли идва като отговор на такива въпроси. То целѝ по-скоро икономическа ефективност – например бакалаврите да завършват за три години вместо за четири, защото „в Европа е така“. Това означава повече учебен материал да се обхване за по-малко време, след което младите хора да се гмурнат в професионалния живот. От който да не подадат глава повече от 40 години. Означава, че на преподавателите за пореден път ще се наложи да пренастройват и „оптимизират“ работата си, все едно са в производствен цех, а не в университет.

Да, на много места „в Европа е така“, но какъв е смисълът? Изобщо какъв е смисълът на образованието? В месомелачката на съвременния свят като че няма място за подобни въпроси. Именно те обаче са в основата на книгата на Харалд Леш и Урсула Форстнер Wie Bildung gelingt: Ein Gespräch („Как образованието сполучва. Един разговор“), която излезе тази година в Германия.

Книгата на Леш и Форстнер прилича повече на разговор, отколкото на книга. Тя се състои от няколко диалога, вплетени един в друг. В пролога и епилога разговарят двамата автори. Същинската част се състои от диалози между Леш и философа Вилхелм Фозенкул, както и между Форстнер и математика Алфред Норт Уайтхед. „Дребна“ подробност е, че Уайтхед е… починал през 1947 г.

Преди да преминем към съдържанието на разговорите, редно е да хвърлим светлина върху говорещите.

Харалд Леш е професор по астрофизика в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“, както и професор по философия на природата във Висшето училище по философия в същия град. В Германия той става телевизионна звезда, след като започва да води предавания на научни теми по телевизия ZDF, която продуцира и неговия канал в YouTube. Леш се изказва не само по научни теми, а взема отношение и по различни политически и социални проблеми. Има остри критични позиции за съвременното немско училищно образование и смята, че домашните (по начина, по който обикновено се дават) повече нанасят вреда върху учениците, отколкото им помагат.

Урсула Форстнер е следвала математика и география. Упражнявала е „неинтелектуалски“ професии 13 години, след което е направила пауза, по време на която осъзнала, че иска да учи философия. Във Висшето училище по философия в Мюнхен се запознава с трудовете на Алфред Уайтхед и попада на Харалд Леш, с когото има и други съвместни публикации освен тази книга. Като че Форстнер пребивава в сянката на Леш – в интернет може да се види само една нейна снимка, а почти всяка информация за нея е свързана и с популярния астрофизик. На корицата на „Как образованието сполучва“ впрочем е само снимката на Леш, което е леко тъжно с оглед на обстоятелството, че Форстнер дотолкова добре познава творчеството на Уайтхед, че успява да реконструира диалози с него, в които той се превръща в жив, емпатичен, пълнокръвен участник. Докато на Леш му е по-лесно – той разговаря с жив философ.

Вилхелм Фозенкул е професор по философия в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Работил е върху хабилитационния си труд в „Кеймбридж“. Специалист е по етика и теория на действието, както и по философските учения на Уилям Окам, Имануел Кант и Лудвиг Витгенщайн. Смята, че за философията е възможно да се говори и популярно – за широката публика. Участва в множество предавания по радиото и телевизията, нерядко заедно с Харалд Леш.

Алфред Норт Уайтхед е роден през 1861 г. в Южна Англия. Следвал е математика в „Кеймбридж“, където след завършването си е преподавал 26 години, а после се мести в Лондон и получава преподавателско място там. Освен че преподава математика, пише трудове по философия на природата. Има и произведения, посветени на образованието. Бил е професор и в „Харвард“. Уайтхед някак остава в сянката на по-известните си съвременници Лудвиг Витгенщайн и Бъртранд Ръсел. Най-известното от него е афоризмът му, че европейската философска традиция се състои от бележки под линия върху Платон. А книгата на Леш и Форстнер е „бележки под линия“ върху тезите и размишленията на Уайтхед за образованието, които той така и не е превърнал в цялостна теория.

Живо знание за живи хора

Като споменахме Платон, неговото творчество се състои от диалози, защото според древногръцкия философ диалогът може да се използва като метод за стигане до истината. В този смисъл диалогичната структура на „Как образованието сполучва“ е намигване към Платон. Ала за разлика от платоническите диалози, участниците в книгата са равностойни съмишленици, а не се делят на умни и не-толкова-умни, които биват довеждани от умните до разбирането. Те разговарят на понятен език, на моменти направо хъшлашки. Закачат се добронамерено – само за да могат да се разберат в следващия момент по-добре: „Уайтхед изобщо не знае какво е образование“, „Фозенкул и Леш не знаят какво е знание“.

Този привидно несериозен стил е свързан с разбирането на участниците в разговора за това какво би трябвало да бъде образованието. Според тях то не бива да е преподаване на мъртво знание. Кое знание е мъртво? Онова, което няма връзка с живота на учещите. Връзката с живота се схваща обаче много по-различно, отколкото в съвременните представи за прагматично образование, гарантиращо професионална реализация. Живото знание, напротив, е онова, което докосва учениците, което има смисъл в техния жизнен опит. Дори един мъртъв език като латинския би могъл да се превърне в живо знание, ако на изучаващите го се покаже, че в него се съдържат логически структури, с помощта на каквито те подреждат мислите си. Историята е живо знание тогава, когато ни помага да проумеем по-добре настоящето си и мястото си в света. А зубренето на дати с цел те да бъдат възпроизведени на изпита е тъкмо обратното на живо знание.

През тази призма се разглежда и обучението по математика, която повечето ученици мразят, защото я смятат за абстрактна и непотребна. От тях се иска да учат формули и да решават сложни задачи, а резултатът е, че така и не научават за какво е нужна математиката в живота им. Училището произвежда хора, които не са в състояние да сметнат на колко се равнява промоцията от 10% в магазина. И които се подвеждат по рекламата, че една храна е по-евтина, без да забележат, че грамажът ѝ е намален и тя всъщност е поскъпнала. Ако обучението по математика не развива чувствителност към количествените измерения в живота и света, каква е ползата от него?

Затова според дискутиращите за училищното образование би трябвало да важи принципът „по-малкото е повече“. Тоест да се учи само нужното, но пък с разбиране и из основи. И без бързане – човешкият живот става все по-дълъг, работоспособната възраст се увеличава непрекъснато, няма закъде да се бърза. Разбира се, ако искаме образованието да създава личности, а не „тухли в стената“ (по „Пинк Флойд“).

Естественият ритъм на ученето

Следвайки концепциите за образованието на Уайтхед, авторите обръщат внимание и на ритъма на учене – нещо, което също има отношение към живото знание. Защото живото знание е знание за живи хора. Живият човек учи в ритъм, различен от тактовата честота на една машина. И не учи от простото към сложното, както сме свикнали да мислим, а в определени цикли – нещо, което може да се забележи в начина, по който малките деца научават майчиния си език. Първа в цикъла е „романтичната фаза“ – нещо привлича вниманието, става интересно, човек събира впечатления и факти. Във втората фаза човек прецизира и задълбочава възприетото, придава му структурирана форма. В третата вече обобщава наученото и е в състояние да го използва свободно.

За различните учебни предмети тези цикли протичат различно. За дискутиращите е пагубно, че в училище основно внимание се отделя на фазата на прецизиране, която се случва едновременно по всички дисциплини. Вместо да се наблегне на ученето на чужди езици докъм 15-годишна възраст, докогато природните науки да са в „романтичната“ фаза на откритията и експериментите, а чак след това да се обърне по-сериозно внимание на формулите и теориите.

Образование и свобода

Въпреки че образованието се смята за дисциплинираща институция, за участниците в разговора то си струва тогава, когато учениците участват в него толкова свободно, колкото е възможно (с уточнението, че няма как да има училище съвсем без никаква принуда). По-добре се учи, когато има интерес и мотивация, отколкото насила. А за развиването на интерес е от огромно значение да има учители, които умеят да вдъхновяват. Що се отнася до дисциплината, тя е най-ефективна тогава, когато е самодисциплина – когато ученикът полага усилие да усвои нещо, защото вижда смисъл.

Ако свободата е важна в училище, за дискутиращите тя е още по-важна в университета, който по дефиниция би трябвало да бъде пространство на свобода. Място, в което студентите да не се страхуват да развиват въображението си, да се впускат в интелектуални приключения, да изразяват мнение, да рискуват и дори да грешат. Място, в което смисълът е по-важен от оценките. Ала повечето съвременни университети са твърде далеч от това.

В случай че се питате какво е отношението на четиримата главни герои към изпитите, рейтингите и изобщо към конкуренцията в образованието, както може би се досещате, то не е добро. Защото в момента, в който човек трябва да учи за изпит, въпросът за смисъла остава на заден план. А рейтингите мерят абстрактни постижения, не богатството на личността.

Тъкмо развиването на личността е мисията на образованието, която се защитава в книгата.

Какви са характеристиките на образованата личност?

Тук Харалд Леш дава като пример не някой велик ум, а един никому неизвестен майстор бояджия от родното си село:

„Не се е явявал на матура, но е страстен историк и от дълги години обикаля с жена си света, за да види великите археологически символи на човешката история. Той е образован човек за мен. Мъдър е, защото е дружелюбен, човеколюбив и винаги великодушен, и защото знае просто невероятно много за света и за историята. Това означава, че познава себе си в пространството и времето. […] Той си дава сметка, че битието му тук е чиста случайност. Би могъл да се е родил и другаде на света, в Александрия или Буенос Айрес.“

Какво ни показва примерът с бояджията? Образовани са хората, които се ориентират в света и знаят, че той е шарен и не започва и не свършва с тяхната култура. Образоваността предполага желание за разбиране на другия. А не омраза, конфликти и поставяне на граници. Толкова по-зле за образованието, което не ни учи как е възможно да живеем заедно.

В България подобни идеи за образованието изглеждат странно. Тук сме свикнали постоянно да се съизмерваме със страните, справящи се по-добре от нас, и трудно можем да погледнем отвъд оценките и рейтинга. Училищното образование става все по-патриотично, ако изобщо е възможно да стане по-патриотично, отколкото вече е. Но ето – една от последните новини в това отношение е, че в училище се връща добре познатият от времето на тоталитаризма предмет родинознание за първи и втори клас, който трябва да замести дисциплината околен свят. Познанието за света и мястото на човека в него се ограничава до знание за родината.

Ето защо ще е прекрасно, ако в обозримо бъдеще можем да прочетем „Как образованието сполучва“ на български език. Не че политиците „ще се плеснат по челата“ и ще реформират образованието заради тази книга – няма да го направят и в Германия. А за да ни напомня, че светът може да бъде и друг. И че въпреки образователната „месомелачка“, и тук има учители и преподаватели, които вдъхновяват. Че има надежда за смисъла.

Заглавна снимка: © Светла Енчева