Настояще без настояще. Разговор с Олга Седакова

Първата стихотворна книга на Олга Седакова (р. 1949, Москва) е публикувана в Париж през 1986 г. В годините на СССР нейната поезия е отхвърляна като „книжна“, „религиозна“, „заумна“…

Днес Олга Седакова е ключова фигура в литературния и интелектуалния живот на Русия. Тя е автор на поезия, проза, филологически изследвания и преводач на фигури като Данте, Рилке, Елиът, Целан… Творчеството на Седакова е преведено в много страни по света.

С нея разговаря Марин Бодаков.

Как с оглед на съвременната ситуация бихте отговорила на въпроса на Николай Некрасов „Кой в Русия живее добре“?

„… Кой живее весело, нашироко в Русия?“

Весело, с отворена душа – мисля, никой. Но за да отговоря, би трябвало да обиколя и да разпитам всички, както са го правили селяните у Некрасов. По-лесно ми е да отговоря кой не живее добре. Онези, които са очаквали, че с миналото – с тоталитарното съветско минало – сме се разделили и ще дойде нещо съвсем друго. Хуманно, свободно, уважаващо човешкото достойнство общество. И сега се озовахме в някакъв стар страшен сън, сред носталгия по сталинизма и всякакви безумия, сред нарастващо насилие. Хубаво ни е, когато се срещаме на някое шествие – както тия дни на шествието в памет на убития преди пет години край кремълските стени Борис Немцов. Срещаме се и виждаме, че има и други хора и те не са малко.

Каква оценка давате на разрастващите се днес политически употреби на религията – и особено на православието?

Боли ме, като гледам колко се е сближила нашата Църква с властта – до такава степен, че приема като религиозни държавните празници (като юбилея на победата във войната). Но това е официалното лице на Църквата. А в нея има съвсем други хора – свещеници, миряни. На тях им е трудно, те нямат публичен глас.

С какво си обяснявате нарастващата „русофобия“ по света, в т.ч. и в България?

Не обичам думата „русофобия“. Вероятно външната политика на нашата държава настройва хората против Русия. Избран е курс на враждуване с целия свят, планетарни претенции, милитаристка стилистика. Такъв е изборът на властта. Но и населението не се противопоставя твърде на това.

Съгласна ли сте с твърдението, че днешните управляващи европейски елити водят битка срещу сериозността и паметта – и какъв е руският случай в това отношение?

Не знам дали проблемът е в елитите. Съвременната цивилизация става все по-малко хуманитарна, това е факт. Аз гледам с надежда към най-младото поколение у нас – студентите, дори учениците от горните класове. У тях добре личи желание за нещо сериозно, сложно, правдиво. Как ще се справят те с живота, който не приема благосклонно такива желания – това е въпрос…

Да се върнем отново при Некрасов, който казва: „Ти можеш да не си поет, но трябва гражданин да бъдеш!“ Как поетът и гражданинът се съчетаваха във Вашата съдба? На какво се учеха един друг?

В отношението ми към живота на гражданин аз изхождам не от лозунга на Некрасов, а от мисълта за политиката като общежитие, като етично битие на човека, която идва от Аристотел. За това е мислил и Данте.

С годините разбирам, че може би моята главна грижа, която може да се нарече политическа (тя беше такава през съветските години), е незавършеността на нашето минало. Престъпленията не са наречени престъпления, унищожените от режима хора не са върнати в общата памет, не са оплакани, не са погребани. И сега властите се борят с „връщането на имената“. „Връщане на имената“ се нарича денят в памет на жертвите на режима, който всяка година се провежда на Лубянския площад в Москва: цял ден се четат имена на хора, разстреляни в Москва. Това събитие у нас се организира от „Мемориал“, дружеството, което се занимава с възстановяване на паметта за загиналите. А самият „Мемориал“ сега официално е наречен „чуждестранен агент“. Тази damnatio memoriae* е толкова дълбока тема за мен, че може да бъде наречена и гражданска, и поетическа; ще посмея да кажа – и религиозна.

В една забележителна лекция казвате, че посредствеността е избор. Как Вашите учители Ви имунизираха срещу нея?

Аз имах необикновен късмет с учителите си. Често с годините те ставаха мои по-възрастни приятели. Филолози като Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Михаил Гаспаров… И други, по-малко познати извън Русия. Музиканти. Философи. Художници. Те бяха велики хора в своето дело и онези, които избират посредствеността, просто си нямаха никаква работа с тях. Те ми помогнаха да видя какво е животът на сериозно. Показваха ми само най-доброто.

Като преводач на Данте на кой кръг от неговия ад днес най-много приляга Европа?

В ада на Данте душите с тъга си спомнят земята – там, казват те, грееше слънце и можеше да се различават цветовете. Гледана от ада, земята е рай. Каквото и да се случва на нея. Така че просто не бива да сравняваме Европа с кръговете на ада.

Защо „втората култура“** в Русия след политическите промени от 90-те години насам си остана „втора“ и при обновените обстоятелства?

В авангарда на промените у нас се наредиха не съвсем „други“ хора, като Вацлав Хавел в Чехия например, а хора от съветското минало. Между общия тон на перестройката и тона на „втората култура“ нямаше контакт. По-точно, от нея се оказа приет един пласт – ироничното, пародийното изкуство, соцартът. Този пласт за известно време стана господстващ. Не се отвори място за метафизика.

В един наш разговор със Зигмунт Бауман той сподели, че няма такова нещо като бъдеще – бъдещето е в изборите, които правим точно сега. В този смисъл какво според Вас е бъдещето на поетическото изкуство изобщо? И какви са Вашите собствени избори в литературата днес?

Бъдещето е неизвестно за човека. Незнаенето на бъдещето според мен е точно такава фундаментална антропологическа характеристика, каквато е и смъртността. Човек е смъртен – и на човек не е дадено да знае бъдещето. И при това съществува постоянна грижа за бъдещето, вълнение пред бъдещето, без което човек също е немислим.

Аз мисля, че това е почти тривиалност – да говорим, че нашата съвременна цивилизация е изгубила глада си по бъдещето. Та нали гладът по бъдещето като по нещо по-добро и ново е управлявал движението на европейската култура вече няколко века, през цялото Ново време! Изглежда, тук това Ново време свършва. Сега хората или не виждат бъдещето, или не го искат и се страхуват от него (понеже не очакват нищо добро). Борис Пастернак бе казал: „Самата очевидност на настоящето е бъдеще.“ Изгубването на бъдещето – на някакво смислоносещо бъдеще – говори, че хората не виждат настояще в настоящето.

В поезията и изобщо в изкуството и мисълта бъдещето се ражда в движението на един човек. Това е непредсказуемо. Повярвайте, само година преди началото на „Божествена комедия“ – каква ти година, само ден! – на никого от съвременниците и през ум не би минало, че може да бъде написано такова нещо. Така че ето какво ми се иска в поезията – а и изобщо в живота – великолепно надарени и независими хора.

Превод от руски: Здравка Петрова

* Осъждане на паметта (лат.) – присъда в Древен Рим, вследствие на която са изличавани всички следи за осъдения в документи и другаде. – Б.р.

** Термин, описващ нелегалната култура по времето на застоя, която се противопоставя на официозната култура на Съветския съюз. – Б.р.