„Онова, което остава“: Фотографската изложба на Алберто Гандолфо

Според данни, предадени от „Форбс“, всяка минута потребителите в интернет гледат 4,146 млн. видеоматериала в Youtube. Публикуват 510 000 коментара по Facebook, 46 740 снимки в Instagram и 456 000 туита. Изпращат 16 млн. текстови съобщения и 156 млн. имейла. В търсачката на Google се извършват 3,6 млн. търсения. Скоростта на производство и потребление на информация създава натрапчива илюзия за достъпност и информираност, при която вчерашните новини се оказват отчайващо безинтересни и ненужни. Дори клишето, че „няма нищо по-старо от вчерашния вестник“, загубва актуалност като принадлежащо към архаичен и муден медиен пейзаж.

Проекти като този на Алберто Гандолфо обаче отправят напълно различен призив. Изложбата на италианския фотограф гостува в България в рамките на фестивала „Фотофабрика“ под заглавие „Онова, което остава“ и ни напомня за новините, които не искаме да си спомняме, след като преживеем шока от тях. Историите, които никой не иска да проследи, освен ако не е непосредствен участник или потърпевш в тях. Фотографът работи по проекта от 2017 г., като проследява развитието на хора, станали жертва на престъпление, и техните роднини след появата им в медиите. За разлика от „Фотоевидънс“, изображенията се отличават с дискретност и не предават толкова графично стъписващата история зад тях. Но „мракът зад тях“ намира друг израз: всяка от фотографиите е съпътствана от дълъг разказ за упорито и изтощително пътешествие в търсене на справедливост.

На входа на изложбата ме посреща широкоформатна снимка на ръце, придържащи книга. Не се интересувам толкова от техниката зад снимката. Фотографът трябва да еманципира себе си и своята публика от скучния разговор за светлочувствителността на фотографската медия, размера на кадъра, отвора на блендата, фокусното разстояние на обектива, скоростта на затвора и експозицията. Но загадката на изскачащите от тъмнината ръце веднага ме грабва.

И тази загадка е брутално разбулена: ръцете са на Мариза Фиорани, майката на Марчела, чието тяло е открито обезобразено от удари с камъни в гора близо до Бриндизи, Италия. Марчела е наркозависима, прекарала известно време в криминалните среди. След като решава да разкрие пред полицията подробности относно подземния свят, е екзекутирана от мафиотската организация в Пулия. Но Марчела записвала всичко за организираната престъпност в дневник, който се пази до днес от майка ѝ. Мариза решава да популяризира случая в различни училища в Италия, въпреки че убийството на дъщеря ѝ не e разследвано от прокуратурата. Историята придобива допълнителен релеф и от контраста в размера между снимките – широкоформатните кадри по стените се редуват с малки, като че ли излезли от инстантна камера снимки, дискретно подредени около текста на разказите.

Паметуването на човешкото страдание се въплъщава в друг, сходен наратив – този за Аугуста Скиера и Винченцо Агостино. Те са родителите на полицая Нино, убит заедно с бременната си съпруга в атентат близо до дома им. Съдебната битка след убийството е съпроводено от съмнителни версии, неясни доказателства и изчезване на документи. Първоначалната версия за убийство от ревност (per motivi passionali) е отхвърлено и магистратите започват да търсят мотиви в  разследванията, върху които Нино Агостино е работил, свързани с отношенията между мафиотските лидери на „Коза Ностра“ с институциите и полицията.

След смъртта на Нино родителите подемат битка в търсене на истината за убийството на сина им, която продължава почти трийсет години. Аугуста умира през февруари 2019 г. Винченцо не се е бръснал от деня на убийството на сина им, тъй като се заклева, че няма да го направи, докато убийците са на свобода.

Продължаващият разказ, разгръщащ се отвъд момента на личностната трагедия, намира изражение и в един друг дневник, този път изчезнал – на магистрата Паоло Борселино, убит в атентат в Палермо през юли 1992 г., малко след убийството на неговия колега и приятел Джовани Фалконе.

След смъртта му неговият брат Салваторе основава граждански комитет „19 юли 2009“ по повод 17-тата годишнина от убийството и организира първия поход „Червени бележници“. Името на инициативата идва от бележника на Паоло, в който той записвал информация и с който не се разделял никога. След покушението този бележник изчезва. Въпреки засвидетелстването на ангажимент към търсене на истината от страна на представители на държавата, последният процес по разследване на покушението не посочва виновни. А днес Салваторе продължава да се бори за разкриването на поръчителите на атентата и привлича вниманието към борбата срещу организираната престъпност и връзката ѝ с държавните институции.

Организираната престъпност не е единствената тема, на която Гандолфо обръща внимание – откриваме снимков материал и разкази, посветени на правото да избереш свободно да прекратиш живота си; на нещастни случаи и институционално безсилие; на подозрения в инсценировка на самоубийство, съмнителна смърт при арест; на борбата за контрол върху кръвта, използвана при кръвопреливания.

Като че ли не е нужно човек да познава писаното от Ролан Барт за фотографията и отношението между текст и изображение, за да бъде провокиран да забави оборотите на личния си информационен поток. И да усети, че отвъд нас, скрито за нас, но трагично и неотменимо, винаги ще битува онова, което остава. Изложбата продължава до 7 юли в галерия „КО-ОП“ на бул. „Янко Сакъзов“ №17. Препоръчвам я на всеки, който иска да постави на изпитание способността си за емпатия и да се подложи на въздействието на сплавта от текст и изображение.

Заглавна снимка: © Николай Димитров