За децата и пандемията. Разговор с психоаналитика Орлин Тодоров

Орлин Тодоров е психотерапевт и университетски професор, един от първите български психоаналитици, квалифицирани според изискванията на Международната психоаналитична асоциация. В клиничната си практика е експерт в областта на детското развитие и формирането на личността, на проявите на тревожни и психосоматични смущения, на комплексното лечение на зависимости и други разстройства с множествени диагнози. Автор и съставител е на книги и сборници по психоанализа. С него разговаря Зорница Христова.

Имат ли основание родителите да се притесняват, че пандемията е навредила на психичното здраве на децата им?

Тази здравна ситуация поставя на изпитание психиката на всички ни. Тя може да повлияе на едно дете пряко и косвено, например вследствие на усложнени отношения между родителите, реална болест, общ фон на несигурност. Децата са директен приемник на преживяванията в семейството. Според много изследвания децата показват и несъзнавана чувствителност към настроенията в обществото, въпреки че по-малките изглеждат изолирани. Оказва се, че през медиите и близките си децата долавят скрити напрежения, които невинаги са им добре обяснени. Тъкмо доловените напрежения водят до повишена тревожност, която може да се прояви дори със симптоми. Започвам с по-деликатните, косвени влияния върху детската психика, за да изострим вниманието върху по-скритите аспекти на напрежението и тревогата. Затова бих препоръчал, дори когато имаме проблеми, те да бъдат представени пред детето реалистично и разбираемо, но без заблуди и тайни. Децата са нещо като лакмус за тревожностите, които сполетяват всички нас, те долавят много и дори несъзнавано знаят какво се случва, затова много често имат нужда от ясно, открито обяснение, в което родителят да демонстрира естествена човечност.

Ако трябва да говорим за конкретното влияние на здравната ситуация, терапевтичната практика показва обостряне при децата с хронични психични проблеми. Това се дължи на факта, че децата с разстройства на развитието или на адаптацията са чувствителни към нарушаването на структурата и рутината: много тежко им се отразява извеждането от учебна среда, затварянето на центрове за обществена подкрепа и оставането у дома. Други имат трудности с четенето и писането и това им пречи да участват пълноценно онлайн. В последно време виждам и деца, които се защитават срещу депресивни чувства, тоест чувстват се застрашени от загуба, изпитват силна фрустрация и дори неосъзната вина.

Важно е да напомним, че децата могат да проявяват сериозни симптоми и във връзка с дългото стоене във виртуална среда. Според специалистите по обществено здраве това е вторият кръг от проблеми. Тук участието в клас е най-малкият проблем, макар да можем да си представим, че ако си бил пред екрана в продължение на 5–6 часа и след това имаш навик поне 2–3 часа да използваш компютър за игри и пр., това е предостатъчно, за да се претовари детският мозък и дори да се наруши биохимичният баланс, особено в допаминовата система. Не бих казал, че непосредствено има голяма опасност децата да развият тежки зависимости, освен ако не са предразположени към психични болести или са успели агресивно да си извоюват „свободата“ да прекарват дълги часове пред екрана. Аз и моите колеги все по-често консултираме 10–12-годишни деца, които прекарват по 7–8 часа на ден в състезателни компютърни игри с участници от целия свят.

Тук има и нещо ново за нас, терапевтите, и за културата ни, една нова зона на чувствителност и влияние върху детската психика – някои деца прекарват прекалено дълго време в мрежата, но не играят игри, а следят YouTube или TikTok канали. Те са привлечени от една образност и тематика, пълна с нарцистични (грандиозни, идеализирани) представи за човека и за света, да не говорим, че тази имиджова среда е често меркантилизирана и подсилвана от нечовешкия „ум“ на алгоритъма. Ако не познават добре реалната социална среда и не взаимодействат пълноценно със съученици и възрастни (родители, учители), а представите им за света идват от интернет и от виртуалните модели за успешност, героизъм и пр., въведени чрез игрите и риалити клиповете, децата са пълни с фантазни идеализации. Често разговарям с деца и юноши, които мислят как ще станат световни шампиони по League of Legends, други развиват особен интерес към подражанието на музикални звезди, а трети са запленени от възможността да създават популярни клипове с над един милион гледания, с надеждата да станат много богати. Това е съвсем разбираемо в съвременната култура, но от друга страна, засилва усещането за неограниченост, намалява способността за емпатия и реална съпричастност и създава предразположеност към поведенчески проблеми (агресия, изнудване, лъжа, нарушаване на граници и правила). В клиничната картина по време на терапевтичното интервю най-често наблюдаваме нарцистична самотност, нещо тежко за преживяване и невинаги поддаващо се на промяна. Пандемията, за жалост, създава условия за такива неща, особено при децата в пубертетна и предпубертетна възраст.

И третият кръг от проблеми, който в никакъв случай не бива да пропусна, е директното преживяване на травмата. За съжаление, виждаме доста деца, които загубиха роднини и близки от COVID-19 или свързани с пандемията проблеми – те преживяват значимо травматично събитие, което остава в психиката. Психичните травми може да не доведат до психично разстройство, това се случва относително рядко, но процесите и преживяванията, свързани с тях, се реактивират в почти всяка извънредна или напрегната ситуация през целия ни живот. Тази тематика изисква специално внимание, особено като се има предвид, че в нашата култура и общество грижата за психичното здраве все още е маргинализирана.

Тоест говорим за един много широк проблем, чиито последици тепърва ще наблюдаваме.

Със сигурност. Специалистите по психично здраве по света алармират да обърнем сериозно внимание на децата, които не можаха да бъдат абитуриенти. Много изследвания показват, че има младежи, които преживяват със сравнително тежки симптоми невъзможността да завършат символично образованието си. Подобен проблем споделят студенти, които не могат да получат достъп до живи лекции, стажове и важни практически знания. Отсъствието от университета не е малък проблем, особено ако съобразим, че най-стабилните връзки в живота се създават основно по време на студентските години. Ако погледнем статистиката, повечето хора са се оженили/омъжили тъкмо тогава или по-късно, но за хора, които познават от университета и колежа. Така че изтеглянето на учебния процес във виртуална среда и тук може да бъде проблем с дългосрочни последици.

Доста проблеми очертахте.

Да, за съжаление. Но има и положителни аспекти – създадоха се спонтанни групи за взаимопомощ в противовес на защитния егоизъм, който лесно завладява едно общество, пък и целия свят. Първите спонтанни, добронамерени взаимодействия започнаха между лекари от различни точки на света, после се появиха различни академични групи и естествено, групи от родители, артисти, творци, всички обединени около взаимопомощ, размяна на знания и надежда. И така, наред с разцепването и противопоставянето – психотични механизми за справяне с тежки страхове и несигурност – виждаме и потенциал за създаване на по-сплотена и емпатична групова принадлежност – принадлежност към ценностите на човечността.

Казано иначе, ние, психотерапевтите, не се интересуваме само от проблематичните прояви на психиката, но и от съпротивителните сили, от „психичния ни имунитет“. Тези неща се развиват в семейна или училищна среда, където има реалистично, емпатично, осмислено приемане на трудностите, свързани с пандемията – нито е нужно да отричаме проблема, нито постоянно да стоим парализирани и уплашени пред темата за болестта и смъртта, да пренасяме страховете и гнева си в конспиративни теории. Тоест едно нормално, рационално ориентирано, отчитащо емоциите мислене и поведение. Такова реагиране от страна на родители, учители и общество създава у децата нагласи, свързани с доверие и спокойствие.

Една много важна тема днес е доверието ни в знанието и науката. Онзи ден в Лондонския университетски колеж участвах в уебинар с водещи психолози, социолози, философи – „За проблемите с доверието ни в знанието“, т.нар. epistemic trust. Тази голяма тема е свързана и с доверието в институциите, в социалната система… Да вземем за пример дебатите около ваксините – полезни, опасни и прочие. Аз не бих натрапвал личното си мнение на никого тук, бих давал информация, разбира се, проверена и сигурна, но най-вече бих поканил събеседниците си на разговор за доверието в нещо отвъд самите нас и нивото на собствената ни компетентност. Това са неща, които се основават на „базисното ни доверие“ към грижещата се фигура от детството, на способността ни да се облегнем на структуриращия авторитет в собственото ни семейство.

Психоаналитичните теории за привързаността и ментализацията (рефлексивната способност да разбираме себе си и другите през психични категории) доказват, че ако сме отразявани емпатично, с мисъл за психичното ни преживяване, ще пораснем с потенциал за доверие към другите хора и в нещо надиндивидуално, което хората конструират, избират, създават заедно. Нашето общество в момента все по-малко разпознава тези ценности, на преден план са амбицията, индивидуалният успех, ползата, и то въведени чрез един посттравматичен, компенсаторен регистър.

Пандемията изостри тази вътрешна психична ситуация, така че виждаме два спектъра – единият е на грижата и солидарността, която създава по-здрав щит (особено когато е реалистично представена), а другият е на индивидуализма и надмогването на всяко ограничение и страдание, което много се припокрива с нарцистичното функциониране чрез отричане, агресия и арогантност.

Нека кажем нещо за конкретни мерки. Какво например може да направи един родител, за да подпомогне детето си в настоящата пандемична ситуация?

Първото и най-същественото е да стои близо до детето. Естествено, трябва да се съобразим с възрастта, с характера на детето си, за да не се получи обратен ефект – прекалено нахлуваща близост от страна на родителя може да създаде усещане за повишена тревожност и гняв у децата. Затова тази близост трябва да бъде добре премерена, родителят трябва най-вече да изслушва. Аз казвам на родителите: хвърляй по едно око, за да следиш какво става, но най-вече разговаряй и слушай, за да знаеш какво чувства детето. Когато има нещо важно и искаш да постигнеш резултат в общуването с децата си, дай си сметка ти самият в какво емоционално състояние си – ако си особено тревожен, гневен, объркан, то тогава се отдръпни, изчакай, потърси подкрепа от своя партньор.

Както казах, децата реагират не само на прякото съдържание на думите, много са чувствителни към емоцията и подтекста на казаното. Важна е способността на родителя (учителя, възрастния…) да сдържа емоциите и да удържа поведението на децата си. Не е добре да оставяме децата без структура, правила, които са смислени и носят ценност, трябва да се опитаме да заменим нарушената от виртуалното образование и общуване подредба на деня с подходящи дейности и очаквания.

Давам си сметка, че това е много трудно – когато самият ти работиш от вкъщи или се случи да си болен, или си загубил работата си, е много трудно да създаваш структура и за децата си. Понякога цялата добронамереност на хората не е достатъчна пред лицето на една тежка ситуация. Затова наред с всички препоръки и мерки, които можем да изобретим, нека да не бъдем максималисти, да си позволим да не сме винаги идеални, все пак да си даваме сметка, че самият стремеж да бъдем добронамерено близо до децата си, да не ги оставяме във вакуума на преживяването, вече е нещо добро.

В заключение?

Нека завършим реалистично и позитивно. Децата, дори бебета, не са единствено крехки и уязвими. В детските години те притежават психични способности, които ги правят и много адаптивни. Детската психика е по-пластична от психиката на възрастните хора именно защото не е достатъчно интегрирана, достатъчно структурирана. Това на моменти прави децата много податливи на психични преживявания, но пък им дава повече приспособимост към света, способност да го изобретяват, изследват и приемат по-непосредствено и по-творчески.

Заглавна снимка: © Цветелина Белутова / „Капитал“