Откъси от Украйна: Чухте ли сирените?

Виждаме последния блокпост с разположени по пътя противотанкови стоманени „таралежи“ и бетонен бункер, от който стърчи дуло на оръдие. Мъже във военни униформи ни махват да продължим към града. Пълзим бавно и следваме навигацията. Тогава я чуваме. Сирената вие силно над целия град. Мъжки глас от високоговорителя ни предупреждава да потърсим убежище. В този момент колата ни минава покрай военно поделение. На пътя пред нас изскачат двама военни с автомати в ръце и спират движението. Голяма метална врата се плъзва с трясък встрани и през нея излизат няколко камиона. В каросериите им има оръдия. Дулата им са покрити с камуфлажни мрежи. Сирената не спира да вие. Приложението за въздушна тревога на телефона ми бясно вибрира и оцветява картата на Украйна в кървавочервено. Камионите със скорост вземат първия завой, към който се насочваме и ние веднага щом военните на пътя ни пускат да продължим.

Стъписани, не спираме да говорим за сирената, за камионите с оръдия, дали да търсим бомбоубежище, къде ли е най-близкото, какво да правим, ако започне обстрел, как да се защитим. В такъв момент

чужденец като мен дори не осъзнава опасността, защото никога не е преживявал въздушен обстрел с ракета или дрон.

Само тревогата от неизвестното свива сърцето и стомаха, а погледът се забива в небето без ясна посока, сякаш, ако видиш ракетата, ще знаеш как да се защитиш.

Виница е град на около 300 километра южно от Киев, разположен точно под него. Там е първата спирка от пътуването ни в Украйна в края на август 2023 г.

Чухте ли сирените?

Алла ни посреща пред къщата си с питка и сол. Хуквам да я прегърна. Не знам защо плача. С нея и дъщеря ѝ се запознахме в началото на войната, през март 2022 г. Те бяха в България, без дом и много уплашени. През целия им престой се опитвах да им помогна с каквото мога, за да живеят спокойно в София. В навечерието на 2023-та се върнаха в Украйна.

Чухме ги, но бързахме да дойдем при теб.

Казвам ѝ през сълзи и смях, напълно забравила за въздушната тревога.

Домът им е типичната украинска малка едноетажна къща. Дворче, градина с цветя, домати, краставици, чушки и няколко тикви. Голяма круша, отрупана с плодове, е надвиснала над масата на двора. Сергей, мъжът на Алла се смее, докато ни показва как в клоните на крушата се е оплела асма, от която висят гроздове. Получило се е голямо сюрреалистично дърво с круши и грозде.

Там за първи път усетих контраста, който ме преследва през всичките петнайсет дни в Украйна – феномена на тази страна, която воюва и в същото време се опитва да живее нормално. Постоянен сблъсък между напрежението от виещите сирени, концентрираните погледи на хората по улиците, едва забележимо изопнатите, сякаш настръхнали тела, и в същото време непрестанното усилие да се създаде спокойствие навсякъде.

По време на вечеря Алла споменава между многото приказки:

Е, нямаше повече въздушни тревоги днес.

Сънувам не бомби и ракети, а десетките украински жени, с които разговарях в България през тази година и половина, откакто Русия нападна Украйна. Жените бягаха от войната и това, което най-много ме впечатляваше тогава, при първите ми срещи с тях, беше как постоянно гледат в телефоните си. Чудех се какво гледат. Когато се събудих сутринта във Виница, знаех. Защото първото, което направих, беше да погледна дали на телефона ми има информация за въздушна тревога. И те от България са гледали дали далече там, където са близките им, има обстрел.

Пия сутрешното кафе и съставям план с кого ще се срещна през деня.

Внезапно от високоговорителите зазвучава женски глас:

Това е минута мълчание в памет на всички загинали, ранени или засегнати от руското нахлуване в Украйна. В памет на жените, децата, на невинните жертви и на нашите герои на фронта.

В тишината на тази минута прозвучава звук, подобен на махало на голям часовник, което се удря в дървени стени – клоп, клоп, клоп... Огласява целия град.

Така, точно в девет всяка сутрин, в продължение на една минута Украйна мълчи.

Виница напомня на Пловдив. Разположена е от двете страни на голямата река Южен Буг. Минаваме покрай фонтан във формата на Слънчевата система. Навън по обед вече е над 30 градуса. Деца си играят във фонтана. Майките им са седнали на близките пейки. Сирената започва да вие отново. Винаги е толкова неочаквана, обикновено на фона на някакво рутинно човешко действие, което я прави зловеща натрапница. Аз инстинктивно поглеждам към стрелките по тротоара, които показват къде е най-близкото бомбоубежище. Те поглеждат телефона си. Според приложението засега към града не лети нищо. Животът може да продължи с играещите във фонтана деца.

Никога не съм виждала война на живо. Още по-малко, докато съм гледала филми за война, съм мислила, какво става с цивилното население на воюващата страна. Във филмите почти не показват това. Гледаш батални сцени, кръв, премазани човешки маси на някакво бойно поле. Инстинктивно представата ти за смърт по време на война сякаш се пренася и върху цялото цивилно население. Войниците умират – значи всички умират или поне не е логично да живеят нормално.

Защо да не живеят нормално, защо да не се усмихват или да играят, или да учат. Трябва ли да спре този живот заради войната?

Следобедът идва бързо. Седим до голямо езеро в края на града. По брега му подредени като стражи надничат китни къщи и златните кубета на няколко църкви. В езерото лодки мързеливо се щурат насам-натам. Хората лежат на поляната до самата вода. Май само аз очаквам поредната сирена, която да ме хвърли във въпроси – защо всички се държат сякаш война няма? Алла отгатва мислите ми. Гласът ѝ идва тихо и уверено:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за сирените, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което някой от роднините да не е на фронта или да не е загинал, или пък осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това. Ние, украинците, имаме ведър характер. Винаги ще успеем да намерим нещо красиво около нас, което да повдигне духа ни. Така устояваме на този кошмар.

По-късно Алла ме води до Клуба на офицера – мястото, което през миналата година няколко руски ракети разрушиха заедно с административната сграда срещу него. Следите от ударите са зловещи. Зеещи черни дупки, обгорели фасади, по стените на съседните къщи още има хиляди следи като от куршуми. В подножието е изграден малък монумент на загиналите в този ден хора.

Алла ми показва снимка на русо младо момиче в средата. Нейна роднина, която е била на работа в административната сграда по време на обстрела. Разплаква се:

Не можахме да я разпознаем заради обгарянията, а и тялото беше разкъсано. Разбрахме, че е тя, по ДНК теста.

Мълчим. После Алла, която е била в България, тихичко ме пита:

Как може някой да си помисли, че украинците сами биха причинили това на хората си, че украинците сами разрушават цивилни обекти, в които загиват наши хора. Как да им покажа сълзите си?

На другия ден в мола ни застига нова въздушна тревога. Спокоен глас ни нарежда да напуснем сградата. За около две минути без паника хората излизат, качват се на колите си и търпеливо изчакват реда си да напуснат паркинга. Алла отново разгадава изненадата ми и казва:

Това се случва всеки ден. Не е репетиция или тренировка. Не, не сме свикнали! Просто спазваме правилата.

След два дни потегляме към Киев. Магистралата е с по три-четири платна в едната посока. Гладка като стъкло. Нарочно отбиваме и търсим заобиколен маршрут. Искам да разгледам малките населени места. Минаваме през села с китни къщи, чисти площади и равни тротоари. Следват ги огромни посеви с жито или слънчоглед, на които има комбайни. Войната изглежда далечна и нереална. Докато не се загледаш в уличните стълбове на селата. На повечето от тях висят в метални рамки снимки с ликовете на млади момчета и мъже, загинали в тази война. В гробищата ясно се открояват украинските знамена – там, където е погребан човек, загинал пак в тази война.

Блокпостовете вече не ни тревожат, защото са на входа и изхода на всеки град. Пред Киев са разположени по-нагъсто и изглеждат по-големи. Дулата на оръдията сочат нагоре от бетонните бункери, завити с камуфлажни мрежи. Киев ни посреща с небостъргачи, трафик и реката, която е зашеметяваща, прилича на море с острови, плажове и няколко огромни моста, които свързват двата бряга.

Киев трябва да се преживее, за да бъде разбран с мащабите му. Ако попиташ киевчанин за място, което търсиш, той ще ти каже, че е много близко. Тръгваш и се оказва на поне трийсет-четирийсет минути пеша.

Входът към метрото е част от сграда. Ескалаторът е стръмен, бавен и няма край. Перонът е на 107 метра под земята. Пътуваш около шест минути към него, ушите ти заглъхват, светлината е приглушено жълта, сводовете на тунела са ниски. Сякаш отиваш в нищото. Представям си как при първите обстрели над Киев хората са се крили в тези дълбоки метростанции с дни. Та в тях е студено, тясно и усойно. Представям си какво е било да седиш там долу през зимата, в началото на войната, докато горе ракетите разрушават и убиват. Вратите – затворени, дълбините на метрото – пълни с деца, възрастни хора, бременни жени, неуспели да вземат връхни дрехи и храна.

Колко може да издържи човек тук, на сто метра под земята, между черните тунели на влаковете и ниските сводове отгоре?

Не е утеха, че над теб има красив хълм, с парк и беседки; стария град на Киев с прекрасната си архитектура, калдъръмените улици, къщата музей на Булгаков, църквите със златни кубета и сергиите с ръчно изработени сувенири. Докато пътувам с ескалатора надолу в бездната на метрото, си мисля как войната е навсякъде, дори и на тези сергии в стария град, на които има издялани от дърво детски играчки танкове.

Влакът се спуска с бясна скорост в тунела, вагоните се люлеят като в бурно море и трещят насред тъмнината. Усещаш, въпреки скоростта, как потъваш още по-надълбоко и надолу. Пристигаме. Започва изкачване пет-шест минути нагоре. Преди върха си замаян и преглъщаш, за да освободиш напрежението в ушите.

Измъкваме се насред блестящ площад. Толкова е чисто, че ми иде веднага да седна на земята. Хората се събират около група музиканти, които се подготвят за концерт. Пред тях са поставени не калъфите на инструментите, а големи гилзи от снаряди. Ще свирят, за да съберат пари за фронта. Концертът започва, публиката пее песните им заедно с тях и всеки оставя банкноти в гилзите.

Разговарях с улични музиканти в различни украински градове. Почти всички отделят от изкараните пари за фронта. Мислят го като „дълг и възможност изкуството да победи войната“.

Вечерта по улиците на Киев е пълно с хора. Привидно весели, седят пред заведенията, говорят, смеят се, но твърде много са младите мъже, почти деца с военни униформи, на които липсва крак или ръка. Твърде много са и украинските знаменца на алеята на загиналите герои на Майдана, сред които постоянно се привежда някоя жена, за да постави ново знаменце с нечие име.

Заведенията работят до полунощ, когато започва комендантският час и животът внезапно спира, изведнъж. За четири дни в Киев, няма нито ден или нощ без сирени. Влизаме в клуб за танци. Личи, че сме чужденци. Към нас се приближава млада жена с въпрос:

Дойдохте тук, за да видите как се танцува по време на война ли?

Същото ме пита и мъжът наблизо.
Въпросите им ме смущават с цинизма и горчивината в тях. Опитвам се да обясня, че съм журналистка, която иска да разкаже за Украйна и войната. Мъжът ми казва:

Ние живеем така, докато не ни се наложи също да отидем на фронта. Знаем, че рано или късно това ще стане, независимо какво работим и дали някога сме хващали оръжие в ръце. И ние ще отидем, за да воюваме не само за нас, но и за цяла Европа.

Седим на терасата на хотела, малко след полунощ и телефонът ми започва да вибрира с предупреждение за въздушна тревога. Чуваме сирените да вият. Получавам съобщение от приятел, който живее в Киев:

Дронове над Киев. Не излизайте никъде! След малко нашите ще ги свалят.

Започваме бързо да се обличаме. Хотелът ни има бомбоубежище. Набързо вземам най-необходимото, ако се наложи да останем дълго там. Сърцето ми ще изскочи. Припомням си инструктажа:

Ако не успеете да стигнете до укритие, застанете между две стени, без прозорец наблизо, защото, когато свалят ракетата или дрона, осколките падат на земята и разрушават дори големи сгради. Най-опасни са детонациите, от които се чупят прозорците.

Чакаме. Струва ми се, а може би наистина чувам как гърми ПВО-то. Не мога да изляза и да видя, защото си спомням инструктажа:

Най-често са пострадали хората, които в такива моменти отиват навън, за да снимат.

Чакаме. След около час сирената свири отбой, но ние се чудим да си лягаме ли, да събличаме ли дрехите, колко дълго да не спим...

Рано сутринта на другия ден потегляме към Буча, Ирпин и Гостомел. Звъня, за да уговоря среща. Вместо сигнал „заето“ телефонният оператор ми казва:

Моля, изчакайте, абонатът говори за победата.