Какво да помниш по-напред? Разговор с Палми Ранчев за наследството на 80-те години и българския Преход

Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе?

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години.

Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.

„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?

Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.

Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.

В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.

В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.

Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.

Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?

Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.

Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.

Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?

Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.

Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.

Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?

В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.

Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?

Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?

През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.

Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно?

Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.

Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?

Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.

Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.

Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…

В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?

В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.

Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.

Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи?

Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.

Заглавна снимка: © Фелия Барух за Софийския международен литературен фестивал през 2013 г.