Йоханес, немски турист, се разхожда из София. Някъде отвисоко се разнася камбанен звън. Йоханес се оглежда да види къде е църквата. Ала вместо църква съзира нещо като огромен паметник. На върха на стабилен постамент стои шарена фигура, която няма нищо общо със строгия му стил. Фигурата, решена в златисто, червено и зелено, изобразява няколко митични същества, напомнящи на лъвове, украсени с корона и клонки. Златистото от десния лъв се е пообелило и отдолу се вижда нещо бяло. Йоханес не може да определи дали бялото е пластмаса, или е гипс. На постамента забелязва надпис на кирилица. Сканира го с телефона си и с функцията за автоматичен превод прочита Bulgarien über alles. Немският турист гледа втрещено: „Къде попаднах?!“

Тази история още не се е случила. Но може да се превърне в реалност, ако се осъществи последната идея за бъдещето на Паметника на Съветската армия – идея, която циркулира из интернет тази седмица и вече има доста последователи. Авторът ѝ Борислав Игнатов не е случаен патриот, а архитект. И не просто е архитект, ами е председател на Камарата на архитектите в България.

В какво се състои идеята на арх. Борислав Игнатов? В профила си във Facebook той публикува своята мечта – ако стане кмет на София, да превърне Паметника на Съветската армия в монумент „България над всичко“. За тази цел той предлага да се демонтира скулптурната композиция на върха на паметника и на нейно място да се постави гербът на България – двустранен, за да се вижда и от откъм Софийския университет, и откъм парка. И цветен, както става ясно от приложената визуализация на идеята. Вътре в герба да има камбана, която да бие на всеки кръгъл час „в светлата половина на денонощието като възрожденските часовникови кули“. На изображението се вижда и надписът „България над всичко“ на горната част на постамента. Според председателя на Камарата на архитектите е възможно монтажът да се извърши в рамките на един ден. Той предлага за реализирането на идеята да не се харчат публични средства, а тя да се осъществи с дарения от граждани, фирми и общински съветници, както и с „безплатен организационен труд на доброволци“.

Каква е целта на предложението? Според автора му „хората трябва да се чувстват свободни и горди със себе си и страната си“. Затова той твърди, че е много важно „да се постави символично начало на ново Българско възраждане“.

Чисто юридически няма пречки за осъществяване на идеята. Има две неизпълнени решения на Столичния общински съвет за демонтирането на Паметника на Съветската армия – от 1992 и 1993 г. А през 2015 г. Министерството на отбраната излезе със заключение, че паметникът не е военен мемориал по смисъла на Закона за военните паметници. Причините досега мемориалът да не е демонтиран или трансформиран са от политическо естество. Те са свързани със зависимостта на България от Русия, както и с липсата на преработване на социалистическото минало у нас.

Ако човек не е путинофил и ако смята, че социалистическото ни минало заслужава критична (пре)оценка, какъв е проблемът с идеята на арх. Борислав Игнатов? Проблемите са всъщност много и могат да бъдат обособени в поне три групи – естетически, технически и ценностни.

Естетически проблеми

Независимо дали на човек му харесва и дали приема ценностно Паметника на Съветската армия, той е издържан в определена художествена стилистика. Изработен е от гранит, бронз и мрамор и е в сиво-черната цветова гама. Слагането на герб отгоре в поне пет цвята (златисто, бяло, зелено, червено и нещо като сиво) изглежда по-карикатурно и от инсталацията „В крак с времето“. За нея поне беше ясно, че е провокация, пък това е с претенцията да е сериозно.

От какви материали да бъде изработен цветният герб? Този въпрос очевидно не е от решаващо значение за архитекта. Но ако се прави нещо представително, то не трябва да изглежда като евтин камуфлаж. Нито цветовете да избелеят или да се обелят, контрастирайки по този начин с дълговечността на остатъка от сталинистката композиция отдолу. Свикнали сме през последните години архитектурните проекти да изглеждат по-добре от реализациите си. Но ако още проектът изглежда кичозно, какво да очакваме от изпълнението му?

Една камбана е на мястото си в църква. На часовникова кула също може. Но камбана на върха на паметник в тумбест двустранен герб? Не само шарено, а и звъни. Само дето не свети като очите на Самуил от злополучния паметник. Всъщност кой знае, няма да се учудя, ако реализацията на идеята включва и светещи лъвове.

Технически проблеми

Борислав Игнатов предлага идеята му да се осъществи с дарения и доброволчески труд. В такъв случай кой ще носи отговорността за качеството на изпълнението? За сигурността на хората, които ще демонтират композицията с шмайзера и ще монтират двустранния герб и камбаната? Те също ли ще са доброволци, или ще са професионалисти?

Без човек да е професионален архитект, може да изпита определени съмнения в заявката, че е възможно цялата процедура да се изпълни в рамките на един ден. Вероятно би трябвало да се наеме кран. Но скулптурна композиция, която стои на мястото си непоклатимо вече 65 години, няма да се помести с едно просто повдигане. Ще се изискват сериозни усилия, за да се махне. Да си припомним, че мавзолеят на Георги Димитров не можа да бъде взривен от първия път. А взривяването е много по-примитивно действие от един внимателен демонтаж, по време на който не бива нищо да се разруши.

Сериозна работа ще изисква и монтажът на герба и камбаната, тъй щото резултатът да е стабилен и да не падне върху нечии глави. Все пак около паметника се събират много млади хора, играят деца…

Въпросът за материалите е важен, защото не се отнася само до естетиката, а и до трайността, респективно – до сигурността. В контекста на „качеството“ на ремонти като този на „Граф Игнатиев“ или на нелепото „консервиране“ на разкопките на Сердика, което вече се руши, човек си задава въпроса не само как ще бъде закрепена патриотичната шарения, а и от какво ще е направена. Да не стане така, че отломки от лъвове и корони да се посипят върху Княжеската градина. Да не говорим за камбаната.

Впрочем като стана дума за камбаната, кой ще я бие веднъж на всеки кръгъл час? Човек или машина? Ако е човек, дали ще се катери час по час на върха, или ще дърпа въже, спуснато от герба до земята? Ако в герба се вгради механизъм, той ще изтрае ли повече от окото на Самуил (онова от двете, което угасна първо)?

Ценностни проблеми

Особено проблематична е идеята на председателя на Камарата на архитектите в България на ценностно равнище. Той иска „хората да се чувстват свободни и горди със страната си“. Кои хора? Предполага се, българите. А според него хората, които не са българи, важни ли са? Питам, защото Игнатов предлага да се сложи надписът „България над всичко“ на паметника и изобщо – целият монумент да се нарече така. България над кое всичко? Над Еверест? Над другите страни и хората в тях? Над човешкия живот?

Които се прехласват по лозунга „България над всичко“ или не си дават сметка, че той е заимстван от Deutschland über alles, или смятат това за незначителен детайл. Или са откровени неонацисти. И в трите случая обаче нямат оправдание. Защото историята на Втората световна война би трябвало да ни е научила какви са последствията, когато една държава постави себе си „над всичко“. И за другите, но и за държавата. Германия си е научила урока добре и там такова легитимно предложение на председател на камара на архитектите не може да има. Ако се случи, този човек скоропостижно ще се раздели с поста си, а вероятно и с кариерата си. Може да бъде подведен и под отговорност.

А какво означава да се чувстваме „свободни и горди със страната си“? Според Ерих Фром има два вида свобода – свобода „за“ и свобода „от“. Заменяйки фигурата на съветските окупатори с българския герб, Борислав Игнатов вероятно има предвид „свободни от руското влияние“. А не например свободни, за да създаваме живота си такъв, какъвто искаме да бъде.

По същия начин стои въпросът с „горди със страната си“. Гербът и националистическите лозунги може да са източник на гордост тогава, когато настоящето не е. Когато не участваш в създаването на свят (общество, град, държава и т.н.), с който имаш основания да бъдеш горд. Тогава на мястото на дефицита на читаво настояще идва идеализираното героично минало. Затова и Игнатов мечтае за „ново Българско възраждане“. Още малко да каже „време ни е за Възраждане“, но пардон, това беше лозунгът на русофилската партия „Възраждане“ на Костадин Костадинов, а идеята за мемориала „България над всичко“ е очевидно русофобска.

Трансформация на паметници без трансформация на историческата памет

Може ли да разчитаме, че демонтирането или трансформацията на паметници ще доведат до такова преосмисляне на миналото, каквото нито политическата, нито образователната ни система не са направили за три десетилетия? Писах по темата още през 2011 г., но днес тя продължава да е също толкова болезнена. Междувременно остатъците от паметника „1300 години България“ пред НДК бяха премахнати, за да се изгради на тяхно място римейк на мемориал на Първи и Шести пехотен полк от 1934 г. Тоест един национализъм смени друг – на мястото на национализма на късния социализъм дойде национализмът от времето на възхода на Хитлер. Това не доведе до преоценка на социализма. Само дето сума ти архитекти и леви активисти се изказаха против демонтирането на остатъците, а лъвът, поставен на тяхно място, получи подигравателното прозвище „котьо“.

Какво ще се промени за българските граждани (като изключим една шепа антикомунисти и русофоби), ако на мястото на шмайзера се инсталира герб с камбана, без да има обществено разбиране какво символизира Паметникът на Съветската армия? Без оценка на факта, че в социалистическа България е имало концлагери? Без ясно и категорично осъждане на т.нар. Възродителен процес, кулминирал в изгонването на над 300 000 български турци от страната? И на фона на това, че днешните младежи разбират какво е Чернобил (ако изобщо разберат), от американски филм, а не от учебниците или от родителите си, и смятат, че „при соца е било по-добре“?

Докато няма преоценка на историята ни, сме осъдени да пребиваваме в кич. В кича на идеализираната история, която величае „славното ни възрожденско минало“ или през призмата на национализма на късния социализъм, или през тази на национализма преди 1944 г., но без да се отказва от социалистическите исторически клишета. Този кич е като проекта „България над всичко“: шарен и шумен, но отвътре – кух.

Добавено: Седмица след публикуването на този материал арх. Борислав Игнатов предложи нова идея за паметника: да се изгради „саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари“, а около него – „терасирана конструкция, върху която се създава нов ландшафт и се засажда богато дървесно озеленяване“. Игнатов допълва: „Шумната и монументална символика на герба и българската държавност остават за по-нататък в нашето развитие, когато наистина постигнем висок стандарт и съвременна държава, с която да се гордеем. За момента на панорамната площадка може да се сложи скромен надпис, че това което се вижда от нея, е България.“

Заглавно изображение: Стопкадър от видеовизуализацията на арх. Игнатов

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.