Пазителките на неразказаните български истории

„Един обикновен живот на една обикновена жена в една обикновена държава.“ Косата ѝ е вдигната високо, в скута ѝ си почива малко кученце, а тя се усмихва на камерата. Това е Веска Недева, треньорка по аеробика, която и на 72 години не спира да работи. Историята на живота ѝ не звучи никак обикновено: развежда се рано и остава с две деца на две и три години, без работа. Родителите ѝ са толкова ужасени от решението ѝ да се раздели със съпруга си, че отказват да ѝ помагат. Работи тежък физически труд десет дни, боядисва сама детската градина, за да приемат децата ѝ. „Аз бях майка и баща“, казва тя. А след това става нещо още по-страшно: пребита е в собствения си дом. И то от много близък човек. 

Това ли е „обикновената“ история на българската жена? И какво всъщност означава да си жена в България? Няколко жени решават да зададат този въпрос на други жени. „От реакциите им стана ясно, че това е въпрос, който за пръв път чуват и си задават. Бяха изненадани и им трябваше време да се замислят – какво всъщност е да си жена в България?“ 

Именно това е и ядрото на проекта „Пазителки на истории“, който събира непознатите истории на възрастни жени в България. Идеята е на Кристина Сантана, Полин Донахю, Диляна Симеонова и Катерина Василева и получава подкрепата на Българския фонд за жените. Защо обаче женските истории? Какво по-специално има в тях? Готово ли е обществото да ги чуе? Да ги осмисли? И да ги продължи през своята история… 

Неразказаната жена

Това е представата за нашия род като за женски, като за върволица силни, възправяли се поотделно (като пътни знаци по течението на столетието) жени: техните съдби бяха представени в особено едър план, те – ръка за ръка и преливайки една в друга – стояха начело на общата многоглава снимка. Като се замислиш обаче, странно, че всички те са имали съпрузи – върху мъжете от това семейство кой знае защо падаше по-малко светлина, сякаш историята е имала само героини, а героите са ѝ се досвидели. Поколенческата матрьошка май е предопределила приемствеността на единствените дъщери: щом се е получило така, че едната е излизала от другата, освен всичко друго на нея са се падали дарбата и възможността да бъде единственият разказвач.

„В памет на паметта“, Мария Степанова, превод от руски Здравка Петрова

През последната година чета и препрочитам няколко автори, които се занимават с паметта и историята – както индивидуална, така и колективна. Всички са жени, всички са носителки на големи литературни награди, всички са от Източна Европа и при всички писането се отличава с особена дълбочина и многопластовост, липса на сладникава сантименталност, дори стенографски суров поглед към субекта на писане, който често е плод на някаква травма, независимо дали става въпрос за лична, семейна, или колективна травма, например войната. 

Освен това съвсем наскоро за пореден път ми се случи да чуя, че българската авторка Х била написала много хубав роман, много „мъжки“. Замислих се, че българското четящо око все още очаква от женския разказ сантименталност, „чувствителност“ или „чувственост“. Или нещо друго, което прави един роман „женски“ – не познавам сериозен литературовед, историк или читател, който може да даде аргументи какво означава това. От разговори и рецензии обаче става ясно, че мъжете пишат и разказват като всички хора, те имат право на многогласие. Но когато една жена си позволява многогласие, това означава, че тя пише… като мъж. При това положение как историята, разказана от жена, намира легитимност и поле в общество, където дори в културната сфера преобладава такова мислене? Как подобна история може да избяга от етикета „женска история“? Може ли женската история изобщо да бъде взета „на сериозно“? И какво изобщо означава това? И най-накрая, трябва ли женската история да обяснява защо говори именно тя, може би дори само тя, без мъжката? 

„Мъжете не са лишени от истории и способност да ги разказват, но те винаги са били човекът, който прави историята и я разказва, а жената винаги е била изолирана от нея“, казва Катерина Василева, една от продуцентките на проекта, журналистка и студентка по политически науки в Софийския университет. Катерина посочва като пример проучване на Красимира Даскалова за изграждането на женския образ в българските учебници по история, където жените са описвани основно в ролята си на съпруги, дъщери и родственици на други мъже, понякога дори без да се споменават поименно. Ето какво четем в проучването: 

„За първи път жените са представени като обществени фигури в уроците за Българското възраждане [...] Те са споменати само като създателки и членки на женските образователни общества. Няма споменаване на учителки, които са изключително активни участнички в обществения живот по онова време, въпреки че съществуват достатъчно публикации по този проблем. Учудващо е също отсъствието на всякакъв коментар за участието на жените (като производителки) в домашните индустрии, въпреки че то също е добре документирано. Жените не се появяват дори в урока за всекидневния живот по време на Националното възраждане. Историческият актьор, описан там, е деперсонифицираният и безполов „българин“.“

Катерина Василева подчертава, че именно този социално-исторически поглед (или липсата му) върху жената е определящ нейната позиция като разказвач. „Поради тази традиция много жени са стояли в ъгъла, не са били действащата фигура, но това пък създава възможност за наблюдение, анализиране, защото жената продължава да е част от процесите, просто по-встрани, всъщност по-добрата роля за човека, който иска да събере историята, а после да я разкаже.“ 

Полин Донахю, също продуцентка на проекта и психоложка, е съгласна: „Разбира се, че има мъже, които нямат гласност, но и днес общите тенденции са, че те имат повече поле да говорят.“ Патриархалните традиции в България водят и до полови норми, които ограничават самите мъже от по-емоционални или дълбоки разговори в публичното пространство. Донахю спекулира, че и тази отстраненост от същественото и болезненото позволява на мъжете повече свобода, но в разговор от съвсем друг характер. 

Разбиването на стереотипите и половите роли е в основата на превръщането на разговора от мъжки или женски в общочовешки. „Стереотипите са такива, защото продължава да се мълчи“, казва Катерина. Чрез изговарянето на „женската“ история се приближаваме към неразказаното и неизказаното, а това е важно, тъй като „ние сме направени от тези истории, историите на нашите близки жени“. „В историите на Цветана и Веска виждам дълбока свързаност. Това са истории за всички, защото не са просто истории за политически репресии или за насилие в дома, а истории за справедливост, любов, търсене, непримиримост и смелост“, добавя Катерина. 

Не пренаписвайте след това без нас 

Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи. Не пренаписвайте след това без нас. Питайте…

„Войната не е с лице на жена“, Светлана Алексиевич, превод от руски Боян Станков

Литературата на Светлана Алексиевич (Беларус), Мария Степанова (Русия), Олга Токарчук (Полша) и Оксана Забужко (Украйна) е ключ към паметта на цели поколения източноевропейци, а може би и средство за справяне с травмите на тоталитаризма, патриархата, както и с обърканото съвремие. България още няма своя литературен магнум опус на тази колективна памет и травма. Но проекти, движещи се по ръба на литературата, журналистиката, документалистиката и визуалните изкуства, като „Пазителки на истории“, „Славки приказки“ и „Съседите. Форми на травмата“ сигнализират за ясна тенденция сред младото поколение (и в частност младите жени) не просто да се обръщат назад към миналото, а да търсят неразказаните истории и дори да предлагат своя интерпретация. И да питат онези, които дълго време са мълчали. 

Първата интервюирана „пазителка на историята“ е Цветана Джерманова, която е на двайсет години, когато е изпратена в комунистически лагер. „Не сме героини, но не сме победени“, казва тя и добавя, че са били арестувани, защото са се осмелили да кажат, че с диктатура не се строи свобода. Сред кадрите на режисьорката Маргарита Русева и операторката Валентина Николова има и снимки от Белене. Празните стаи, белите стени и природата биха могли да принадлежат на всяко едно изоставено място. Контрастът между стерилността на пространството и ужаса, за който разказва Цветана, напомня, че когато липсват места на памет, хората остават единствената възможност за съхраняване на историята. 

С Цветана в лагера са затворени над 200 други жени. Една от тях изчезва – забременява от управителя. Не ги наказват, но ги оставят без хляб. „Ако си гладен, ще работиш. Така сам се принуждаваш да работиш“, обяснява тя. На изолираните жени се отказва всякаква храна. Цветана и друга лагеристка ги хранят тайно, но ги хващат и понасят наказание. В лагера тя се разболява и едва не умира – жените я носят на ръце повече от километър. По-късно е затворена в помещение с лагеристки, които боледуват от сифилис. Другите протестират срещу събирането на болни и здрави заедно, което е равносилно на умишлено заразяване. Ръководството на лагера не изпраща писмата на Цветана до мъжа ѝ, а на него казва, че тя не иска да говори с него. И още, и още… Понякога, след като завърши такава история, Цветана се засмива леко, премества тялото си, поклаща глава. Надсмиване над живота по неволя, което ми е познато от разказите на собствената ми баба. Защото само така човек може да надживее ужаса. 

„Най-силното ми впечатление е моментът на пречупването – разказва Полин, която е присъствала на терен по време на снимките. – Когато видят, че са ни интересни неща, които те приемат за скучни, дори казват, че това няма нужда да го разказват. Тогава изведнъж се отварят за много по-дълбоки разговори, на всички очите ни се насълзяват зад камерите, трудно ни е да не се разплачем. В тези моменти се чувствах, сякаш наистина жената срещу мен е свързана с мен, близка е. Когато например разказва как е загубила детето си, между нас се изгражда интимност, така си говорим и се обръщаме едни към други. Те не получават нищо от нас, разкриват се безвъзмездно. И ти дават нова гледна точка към собствените ти проблеми.“ 

Това напомняне за устойчивостта на човешката природа е все по-важно във време на поп психология, дигитална изолация, свръхиндивидуализъм, уелнес диагнози и болезнена чувствителност. Време, в което младите хора се чувстват много, много крехки. Докато разговарям с Катерина и Полин, ми хрумва, че може би характерната ни поколенческа самота се дължи и на отдалечаването от историите на близките, на по-възрастните – дали защото живеем в напълно различни светове, или защото често помежду ни има физически бариери, защото свързаността през екрана не е същата като свързаността на общия дом, на споделения живот.

„Причината тези истории да не се разказват се дължи и на изолацията на възрастните жени, най-самотната социална група в България – съгласна е Катерина. – Самите млади поколения нямат интерес към този тип истории и така се създава култура на мълчанието, просто не си говорим за нещата, които са важни – както в личния ни емоционален свят, така и в социалното, политическото, публичното пространство.“ 

#ПитайБабаСи 

Сега Йенте вижда всичко от птичи поглед [...] Странно – мислите ѝ духат из целия регион. Вятър, казва някакъв глас в ума ѝ, който следва да е нейният. Вятърът е погледът на мъртвите, който се спуска над света, от който са дошли.

„Книгите на Яков“, Олга Токарчук*

В опит да изградят отново мост между миналото на бабите си и своето бъдеще, „Пазителките на историята“ отправят предизвикателство към последователите си – да се обърнат към собствената си семейна история, може би дори да я споделят онлайн, използвайки хаштага #ПитайБабаСи. Идеята, че си отива цяло едно поколение, което е преживяло и помни едни от най-страшните години в българската история, намира подобно изражение не за пръв път. От такава мотивация се ръководи например и проектът на Фондация „Софийска платформа“ за истории от Белене. В неговите рамки може да се говори онлайн с оцелели от лагера, сред които е и Цветана Джерманова. 

Едва ли има някой в България, който да не е попаднал в мрежата на историята на възрастен човек – дали във влака, докато чака на опашката, или на спирката на градския транспорт. Дори пред блока, където, ако не ни познаят, винаги ни питат „Чия си? На кого си?“, защото всеки човек се разполага според координатните системи на рода, на съседите, на селото, на града. Дали съвременният начин на живот ще пренапише тези закони? И какви ще са последствията? 

Интервюираните приемат младите хора у дома си като свои. Изпращат ги с подаръци – терлици, домашно сладко. Ефектът на близостта се разпростира и в личния живот на Полин и Катерина. Първата успява да убеди собствената си баба да се включи в проекта, а втората черпи вдъхновение от сближаването с баба си, която ѝ показва дневника си, дори ѝ дава да го прочете и ѝ разказва за голяма любов. „Това са истории, които дори майка ми не знае. Кътаме тези истории, от време на време ги споделяме с другите, но недостатъчно. Създава се памет, която може да ни помага, но само ако се предава.“ Може би е възможно да се възползваме от птичия поглед на годините. Или поне това е надеждата на „пазителките“. 

Бъдеще, но не без минало 

Откъде идва, това бих искала да знам, тази неизкоренима надменност спрямо миналото? Това тъпо и упорито, неизкоренимо убеждение, че ние, сегашните, критично и категорично знаем по-добре от тях, миналите. Дали не е от простичкия факт, че познаваме тяхното бъдеще, какво следва? (Нищо добро.) По такъв начин се държим с децата – едновременно взискателно и снизходително. И винаги мислим за хората в миналото – точно както и за децата – като за наивници във всяко едно отношение, от дрехите и косите им до мислите и чувствата им. 

„Музеят на изоставените тайни“, Оксана Забужко*

Бабата на Полин започва да учи английски език на 75 години. „Тези жени намират начин. Това е вдъхновението, което си взимам от тях“, казва Полин. Историята на Цветана Джерманова, на която комунистическата власт забранява да учи, също напомня на момичетата как онова, което днес приемаме за даденост, вчера е било привилегия. Монтажистите Естела Попова и Никола Димов са включили и кадри от досието на Цветана, в което е описано как Държавна сигурност е влизала в дома на жената, как тя, съпругът ѝ и децата ѝ са били системно следени от властта. В трудни и сложни години, в които носталгията и непознаването на историята са взривоопасна комбинация, разказването на тези истории е по-важно от всякога. 

„Пазителките“ се надяват разговорите да продължат. Предстои да излязат всички видеоистории, а на 29 ноември в Столичната библиотека ще има прожекции на откъсите и дискусия по темата с участието на част от интервюираните жени. Катерина Василева споделя, че имат желание да събират още истории, и приканва всеки, който се е почувствал провокиран от проекта, да се свърже с тях. Сред другите им цели е да достигнат и до маргинализираните истории – за т.нар. Възродителен процес, за живота на българските турци, малцинствата. Надяват се да имат възможността да покажат видеата в училища и домове за възрастни. 

„Ние подаваме ръка, от една страна, към самите жени да разкажат историите си, а от друга, към хората на нашата възраст – да се поинтересуват какво се е случило в живота на онези, които идват преди тях – казва Катерина. – Но дори тези истории да приключат само с личния разговор вкъщи, за нас това пак е победа.“

* Последните два цитата са преведени от Йоанна Елми от английските издания на „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт) и „Музеят на изоставените тайни“ (прев. Нина Шевчук-Мъри).