Историята е абстракция, индивидът – не. Разговор с писателя Петер Надаш за дръжката на чука

В зората на модерната журналистика интервюто е жанр с лоша репутация. Който не може да пише, пита – това гласи професионалното клише. Не вярвам в него. А и в съвременния свят на медиен нарцисизъм ми се струва, че интервюто е упражнение по смиряване, жанр на признато пред Авторитета незнание, на любопитство към Другия…

Никога обаче не съм смятал, че ще имам възможността да интервюирам унгарския писател Петер Надаш – един от действително големите автори на нашето време. В началото на карантината слушах в YouTube канала на Унгарския културен институт как в рамките на програмата „Преводачите четат“ великолепната преводачка Светла Кьосева представя откъс от своя превод на книгата му „Солта на живота“, която СОНМ ще издаде по-късно тази година. И реших да помоля за интервю.

Не вярвах, че Надаш ще склони да отговори на въпросите ми. Светла – също. Но се получи.

А творчеството на Надаш винаги ще ме вълнува – далеч не с това, че името му постоянно е спрягано за Нобелова награда за литература, а със способността му, както пише един критик, да улови ирационалната природа на отношенията между личността и историята, да изрази беззащитността на човека пред властта в тоталитарното общество. Да възпроизведе загубата на Аза.

Нищо от тези качества не е случайно. Роденият през 1942 г. в Будапеща писател има жестока съдба – майка му, еврейка и комунистка, умира, когато той е на 13. Баща му, висша партийна номенклатура, се самоубива, когато Петер е на 16 – след несправедливи обвинения, по които впоследствие е реабилитиран. Надаш израства в сиропиталище. По-късно работи като фотожурналист. От 1984 г. живее в малко село в Западна Унгария.

Днес е сравняван с Кафка и Гомбрович. Списъкът с наградите му е огромен. У нас Петер Надаш е познат досега с книгите „Направи ми жертвеник от пръст. Избрани есета“ (2006) и „Краят на един семеен роман“ (2008) – и двете преведени за СОНМ от Светла Кьосева, както и „Собствена смърт“ (2011), преведена от Николай П. Бойков за „Алтера“.

Последните два въпроса в това интервю са на Светла Кьосева.

Кои спомени от детството Ви изплуват напоследък? Питам Ви, защото във Вашите творби си взаимодействат малките истории и голямата история. Има ли място между тях истината?

Откровено казано, не съм спомнящ си тип, въпреки че немалка част от писателското ми поприще е посветено на механиката на паметта. Истината е, че собствените ми спомени ме интересуват малко. Каквото се е случило, случило се е. Интересува ме по-скоро тяхното място в структурата на паметта, функцията и принципът им на действие. Затова и доста се занимавам със спомнянето от гледна точка на религиозната история, физиологията, антропологията или психоанализата. Наложи ми се да го направя дори и само защото Зигмунд Фройд строго забранява самоанализата, знаейки, че без нея и той едва ли би построил теорията за психоанализата и едва ли би създал своята процъфтяваща, световноизвестна аналитична школа. С право обаче я е забранявал – смъртно опасна дейност.

Систематично преосмислям ранния и най-ранния си споменен материал. И въпреки това понякога се учудвам какви неща нахлуват внезапно в съзнанието ми. Спомените не са по поръчка. От друга страна, човек непрекъснато произвежда спомени. В изобилие са ни останали неща от вчера, които не само не са обработени от по-ранна и от по-късна гледна точка – саморефлексията още не ги е докоснала.

Подчертавам в същото време, че не конкретният спомен е важен за мен, а принципът на действие, структурата, механиката и функцията на спомнянето. Винаги ме е интересувало и по какъв начин паметта и мисленето на индивида са свързани с колективната памет на човечеството, неща, за които често единствено археологията може да ни каже нещо конкретно – и то винаги е повече от индивидуалната памет на човека.

С археологията на съдържанието на индивидуалната памет се е занимавал швейцарският психиатър К. Г. Юнг. Когато намерим в един келтски некропол чук от ковано желязо с място за дръжката, което е овално точно както и на моя чук, става ясно, че физическите ми познания са индивидуални само в незначителна степен, по-голямата им част е съставена от опита и паметта на другите. Не само овалната дупка за дръжката на чука, а целият колективен пласт на съдържанието на паметта, чието място на произход не съм аз. Дори и да не мога да реконструирам кой е човекът, използвал келтския чук.

Властта на индивидуалното не може да бъде пренебрегвана. Историята е абстракция, индивидът обаче не е. В индивида интересното е, че не би могъл да бъде сбъркан с никой друг. Нито гласът, нито зъбите, нищо. Фикцията на голямата история се изгражда винаги от индивидуалните, специфични, лични истории. Ето защо коефициентът на истинност на многобройния индивидуален опит и преживяванията е висок, а големите исторически фикции или разказите на историците са по-близо до правдоподобността, до документацията, не до истината. По-правилно – истината и фалшът в историческото писане вечно се лутат между правдоподобно и неправдоподобно, между подлежащо и неподлежащо на документиране.

В свое есе от 2011 г. заявявате, че всяка голяма промяна е последвана от реставрация. Десетилетие по-късно, в какво разпознавате актуалните признаци на реставрацията? Действително ли поредният модернизационен експеримент в Централна и Източна Европа се провали?

Застигащите се една друга вълни на прогрес и регрес са по-скоро продукт на Новото време. Творческият дух обаче най-вероятно е константна антропологична даденост на човека. Той има висока енергийност и няма признаци да има начало, нито да предстои край. Което в същото време е плашещо. Значи сме си такива, вечно неспокойни, вечно измисляме, усъвършенстваме, изобретяваме нещо. Променят се условията ни на живот, обаче дръжката на чука трябва да си остане овална, защото предаването на силата в главата на чука единствено така е най-ефективно.

И все пак е плашещо, че моето малко село вчера беше едно, а днес, в резултат на изобретенията и откритията, вече почти не мога да го позная. Ето защо вечната модернизация има поне толкова привърженици, колкото и противници. Ранните рушители на машини с пълно право са се страхували от влака. Голям, черен, шумно изпуска пара и бясно препуска с почти трийсет километра в час. Рушителите на машините се страхуват от новостите и в същото време консервират старото, традиционното, с което сме свикнали. Страхът им е напълно основателен. Но по интересен начин и те обсъждат тези си консервативни намерения по най-новите мобилни телефони; не предават информацията с огньове. Добре би било, но не бива да изостават.

Според мен нито една от фазите на движение на човешкото махало не може да бъде прескочена – нито прогресът, нито регресът. Колкото по-голям е стремежът към модернизация и прогрес, толкова по-силно ще бъде регресивното противодействие. Днес, след почти половинвековната фаза на прогрес, живеем във фазата на регресия и още преди да стигнем мъртвата точка, ни застигна пандемията. Както железопътният транспорт е имал своите врагове, така и откриването на колелото навярно не е било по вкуса на всеки. Опитът обаче показва, че така или иначе не можем да се върнем във времето отпреди влака или колелото. Дори и само защото епидемиите са по-голяма заплаха от колелото или влака. Те са съхранени в колективната памет: чумата, холерата, детският паралич.

Вашите герои често търсят смисъл в историята. Кой е по-опасен техен помощник в този процес – паметта или въображението?

Историческите събития се правят от повече или от по-малко хора, но смисълът и преживяването на историческото събитие е единствено лично. То се отнася до личността, създава се в нея. Някои са засегнати от събитието, други не са. Историята сама по себе си няма смисъл, смисъл има винаги личността. Личността оценява събитието, личността произвежда от него историческа фикция.

И до днес мислим за историческите събития по начина, по който са мислили Херодот или Тит Ливий. Така наречените исторически събития никога не могат да бъдат абстрахирани от оценката на отделната личност или от постигналата консенсус група от хора. Без собствена база от спомени човекът е хомункулус, Голем – крачи върху огромните си глинени крака, събаря и руши всичко около себе си. Без собствено разбиране и собствено въображение той е чудовище, диктатор или слуга на диктатори, продажник, масов убиец, двукрак звяр. Понятията за собствена база спомени и за индивидуално съдържание на паметта обаче не означават, че свободно мога да избирам какво да си спомням и какво – не; тази база спомени, раждаща се в мига на осъзнаването и на възприемането, всеки складира в мозъчния си ствол и е в състояние да я съпостави с всичко онова, за което размишлява и чувства.

Сюзан Зонтаг казва за Вашата „Книга на спомените“, че е едно от най-великите произведения на ХХ век. Какъв беше миналият век за Вас – и как той премина не само през Вашето съзнание, но дори и през Вашето тяло? Искате ли да се върнете в миналото?

Боже опази да се връщам където и да било. Добре, че е минал и е свършил, не вярвам, че от него би могло да се направи по-добър век. За целта ще е необходимо индивидът да не иска да трупа повече, отколкото консумира. За да се родят подобни индивиди, е необходимо хората да извършат ментален скок.

Процесът, в който ние навлизаме с раждането си като хора или като бозайници, няма нито осъзнато начало, нито осъзнат край. На земята е имало екзистенция и преди появата на Григорианския календар. Ритъмът на Григорианския календар в най-добрия случай следва някои от условията на човешкото съществуване. Летоброенето ни служи, за да се ориентираме в нещо, чието пространство, материя и време са ни непознати. По всяка вероятност ние живеем не в триизмерен свят, а в четири или повече дименсии. И те съществуват независимо от нашето летоброене.

В пространството, което сме в състояние да възприемем, несъмнено има периоди, които протичат под знака на строителството, и периоди под знака на разрушаването. През ХХ век тези фази следваха една след друга. От действителната промяна във времето днес можем да установим най-вече че през предишните столетия смяната на фазите е протичала регионално в света, а днес фазите на локалното строителство и разрушаване са пряко вградени в глобалното строителство или разрушаване, т.е. свързани са помежду си. Различията протичат в свещена едновременност.

Събитията все още имат локален привкус и характер, но локалното повсеместно създава своите родствени явления. От факта, че президентът на Съединените щати е формен идиот, не следва, че всички държавни глави из всички региони трябва да са идиоти, но може да бъдем сигурни, че именно тази тенденция (разбирай, дълбоката човешка привързаност към идиотизма) няма да мине незабелязана глобално. Земното кълбо под въздействие на модернизационните вълни действително се е превърнало в едно глобално село и – било то щастливо или не – локалностите се движат забързано и пресичат пътищата си.

Какво не достигна на либералните интелектуалци, за да защитят убедително основанията на демокрацията? Възможни ли са днес „либерални личности“ като Томас Ман и другите, които споменавате в българския си сборник есета „Направи ми жертвеник от пръст“?

Човекът с либерални убеждения носи своя кръст, има своя първороден грях и трагедия. Томас Ман едва успява да спаси семейството си от катастрофата. Това става ясно и от произведенията му – дори ако Петер де Менделсон не беше издал дневниците му в десет тома, обилно снабдени с бележки. Либерализмът не е връх и последна инстанция в духовното развитие на човека, а един вид човешки манталитет и ненатрапчиво политическо предложение за избягване на масовите катастрофи.

Ако се върна към Зонтаг, има велики поети на туберкулозата и на СПИН, но за мен Вие сте велик поет на хипертонията, ако съдя по „Собствена смърт“ – книга, с която съм сверявал собствените си кардиологични симптоми. Как животът Ви в селско уединение на стотици километри от Будапеща предпазва сърцето Ви – буквално и метафорично? В какви случаи Ви се приисква да се намесите в центъра на света (не само) като автор?

Никого не искам да представлявам, нямам ораторски или организационни дарби, никога не съм изпитвал готовност за политически роли. По-скоро се ужасявам да застана в центъра на какъвто и да било процес или събитие. За мене вече и четирима са прекалено много за един смислен разговор. В определени ситуации си позволявам да обсъждам чуждите дела, правил съм го още по време на диктатурата, защо да не го правя и през последните трийсет години в една преборваща се с вродени недостатъци, наранена демокрация. Всяка намеса поражда напрежение и при това положение със сигурност е противопоказна за хипертонията. Несъмнено добре се отразява обаче на потребността от свобода. При мен потребността от свобода е по-силна. Заедно с всички вас съм свободен човек. Заедно с всички вас съм се родил такъв. Така знам аз.

През тази година очакваме на български „Солта на земята“. Това е една притча за гражданското общество. Нуждаем ли се днес от уроците на историята?

В смисъла, за който говорихме – безусловно. Нуждаем се от личната памет, но не само от знанието как ние самите, в съответствие с интересите си, сме преработили събитията, а и от предшестващия момент: как сме възприели събитието, преди още да му дадем оценка. Трите аспекта – първоначалното възприемане, рационалната и емоционалната оценка – ще ни дадат личния спомен за едно събитие, което по един или друг начин са преживели и други. Но и в това „така или иначе“ трябва да се вгледаме внимателно. За да осъзнаем понятието за история, не е достатъчна личната памет, необходимо ни е съзнанието за общите елементи на паметта. Да знаеш, да регистрираш, да опишеш по най-точен начин кое е онова, което те отделя от другите и което те свързва с другите.

До какви промени би могла да доведе днешната криза? Някои я сравняват с големите чумни епидемии и с промените, които те са предизвикали. Вие намирате ли опорна точка в миналото, или става въпрос за нещо съвсем ново?

Епидемиите, масовата застрашеност на живота могат да доведат до промени в начина на живот, ако в обществото вече е назряла потребността от промяна, ако са осъзнати начинът и посоката на промяната и съществуват необходимите за реализирането ѝ инструменти. В момента не усещам нищо подобно. Усещам по-скоро, че по-голямата част от хората с нетърпение чакат да се завърнат в своя самоопустошителен и разрушителен за света начин на живот. Всяка година да натрупват повече собственост от съседа. Повече да летят, по-малко да знаят, повече да консумират и повече да се забавляват.

Но дори и на тази възраст все още вярвам в изненади. Защото има и големи изненади. И добри, и лоши. Случва се нещо, което никой не е очаквал. Някой открива нещо, с което прави щастливи много хора. Някой намира доброто решение, което за известно време успява да запази обществения мир и естествения живот…

С кои произведения бихте желал да бъдете представен пред българската публика? Въобще пред публика, която не Ви познава достатъчно.

Наистина добре би било, ако някой преведе романите ми, ако някой ги издаде. През последните години събрах и подредих есетата си в три тома, общо 1500 страници. Досега на унгарски са излезли два тома в издателство „Йеленкор“, третият се очаква следващата година. Ако романите ми са познати на български, може би и тези есета не биха били напълно излишни. Кой знае.

Превод от унгарски: Светла Кьосева

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петер Надаш за ролята на писателите, 21 май 2019 г., Louisiana Channel