„На обществените медии трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Особено в епохата на дезинформацията“

Петко Георгиев е журналист и един от създателите на култовото през 90-те години радиопредаване „12+3“. През 1991–1992 г. е водещ на обзорното политическо предаване на БНР „Неделя 150“, по-късно – и на публицистичното предаване „Отвъд заглавието“ по БНТ. Съосновател и първи директор е на радио „Витоша“, а през 1994 г. става автор и водещ в българското бюро на радио „Свободна Европа“. Участва в сформирането на Форум „Свободно слово“ и е негов първи секретар. През 1998 г. е един от инициаторите за създаването на Българската медийна коалиция. Понастоящем е директор на Центъра за радио и телевизионно обучение „Промедиа“ и работи като консултант по развитие на новините и по управление на медиите с десетки организации в България, Западна, Централна и Източна Европа, на Западните Балкани, в Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка.

Венелина Попова разговаря с Петко Георгиев по повод избора на нов генерален директор на БНР – за това преодолима ли е кризата в медията и с цената на какви усилия.

През 2019 г. БНР влезе в центъра на общественото внимание с управленския гаф на генералния си директор Светослав Костов. Под натиск, който аудиторията така и не разбра откъде идва – от средите на управляващите или от паралелната власт, се стигна до спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ и до опит за отстраняването на Силвия Великова като водеща на сутрешния блок. Дали този конфликт успя да стане повод за сериозна дискусия какво действително се случва в обществената медия?

Такава дискусия не се състоя, защото тя щеше да разкрие, че границите между официалната и паралелната власт са абсолютно размити. При един обществен дебат щеше да излезе на показ политическата поръчка, която беше осъществена в радиото и заради която като бушон изгоря предишният генерален директор. А големият разговор винаги се отлага, защото от него няма позитивен изход. Не само колегите в радиото, но и обществото иска да има обществени медии. А управляващите – които и да са те, – колкото повече навлизат в мандата си, толкова повече се опитват да превърнат БНР и БНТ в допълнение към собствените си информационни центрове (в най-добрия случай). За независими професионални медии никога не е ставало дума. За разлика от предишни периоди, сега това се формулира в прав текст – имаме предложение генералните директори на обществените медии да се избират от Народното събрание. Вярно, малко несериозно и подхвърлено, за да предизвика някакъв дебат. Но не си спомням предишни управници да са си позволявали такава наглост.

В последния си анализ „Как да разкараш два милиона слушатели“, публикуван в сайта „Приключението 12+3“, посочвате причините, довели до катастрофалната загуба на аудитория на култовото някога предаване по „Хоризонт“. Не са ли това отговори и на въпроса къде изчезна ентусиазмът на българите от 90-те години, както и защо днес не е възможно на площадите да излязат 100 000 души, обединени от надеждата, че могат да си върнат държавата?

Контекстът е същият. Но ако продължаваме да говорим за радиото, мисля че то по-скоро има принос към по-големия обществен проблем, отколкото ставащото в него да е резултат на цялостната обществена умора и обезверяване. То, както и останалите медии, особено обществените, е призовано от своята природа да изпълнява функцията на среда, в която се формират политики и се обсъждат важни проблеми; среда, в която се генерират идеи за развитието на България в различни сфери. Не съм склонен да виждам медиите като жертва, а по-скоро като част от проблемите в днешното българско общество. Те насаждаха и продължават да насаждат скептицизъм, в най-добрия случай, а в най-лошия – да служат директно на антидемократични цели.

Кои са причините, довели до разделението на журналистите в „Хоризонт“ и до издигането на неколцина от тях в ранг на „сиви кардинали“, с които се съобразява всеки генерален директор, като внимава да не засегне интересите им – както егоистични, така и финансови? Такъв нездравословен професионален климат, естествено, се отразява и на качеството на програмата. Стигна се дори дотам, че за първи път в историята на радиото през 2018 г. журналисти излязоха на протест не за кауза, а за пари – заради което и не получиха обществена подкрепа.

Не познавам достатъчно специфичните проблеми вътре в радиото, за да мога да бъда някакъв точен ориентир. Но това, което съм казвал и с удоволствие ще повторя, е, че има сериозен проблем от гледна точка на функцията, която радиото изпълнява в част от своите програми. Очевиден е огромният дисонанс и диагнозата е съвършено ясна – години наред е налице неадекватен мениджмънт. Управлението на една обществена медия не е лесна задача, особено в този период, през който минават обществените медии в целия свят. Повечето от тях вече успяха да осъществят този преход, но шокът от загубата на монополната позиция през 90-те години и последвалият шок с развитието на дигиталната среда са неща, на които българските обществени медии реагират с много голямо закъснение, тромаво, в много случаи и неправилно. Липсва визия за това как трябва да се развиват талантите. Липсва цялостна управленска визия.

Опитите общественото радио и телевизия да се овладеят и подчинят никога не са спирали през последните 30 години, както и уволненията на колеги. В този обществен и политически контекст до каква степен има значение кой ще застане начело на БНР? И възможно ли е генералният директор на медията, както и да се казва той, да се еманципира напълно от различни влияния и вмешателства в управленската и редакционната политика на медията?

Разбира се, че няма значение, особено в българския контекст. Но това не означава, че обществените медии са осъдени на закриване и на превръщането им в правителствени радиоточки. Ако започна от по-общия въпрос, няма държава, включително сред нашите съюзници в ЕС, в която властта да не иска да упражнява повече контрол върху обществените медии, отколкото ѝ се полага. Естествена реакция на политиците е да включват медиите в своя инструментариум за постигане и поддържане на обществена подкрепа. Но не е естествено, че липсва организиран и също толкова естествен стремеж на обществото и на професионалната общност – или на това, което е останало от нея – да държи политиците далеч от бутоните на радиото, за да не могат да го спират, както и да му командват програмите.

Колкото до въпроса дали генералният директор може да се еманципира от хората, които са го назначили, не е изключено в някаква минимална степен, но като цяло не можем да очакваме чудеса.

Всички кандидати за генерални директори твърдят, че моделът на финансиране на общественото радио е сбъркан. Но какъв трябва да бъде той, за да гарантира устойчивото развитие на медията без благоволението на властта, от една страна, а от друга – да не позволява източване на публичен ресурс чрез обществените поръчки? И единствено промени в законодателството ли могат да осигурят финансовата и управленската самостоятелност на БНР?

Финансирането на обществените медии също е в пакета проблеми, които стоят за разрешаване не само у нас. Затова в отделните държави има различни модели, но за мен най-важен е управленският подход към решаването му, който в моите спомени никога не е бил в съзвучие с реалните нужди на обществената медия. На БНР и БНТ и на тяхната абсолютна необходимост от сериозно онлайн присъствие трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Те трябва да се финансират като образованието, здравеопазването, отбраната, особено в епохата на дезинформацията и на умишлената хибридна война, водена от различни държавни и недържавни субекти.

Изграждането, поддържането и развитието на национална медийна среда е жизненоважна тема за една държава. Както се дават пари на полицаи, лекари и учители, по същия начин трябва да се дават пари и на обществените медии. А не генералните директори, като свършат бюджета през март, да са поставени в унизителното положение през април да застанат на червеното килимче пред министъра на финансите и да молят за допълнителна субсидия, какъвто беше случаят с БНТ години наред. За каква независимост и професионално качество на продукцията в обществената медия можем да говорим, когато тя е пряко зависима от хрумванията, добрата воля или липсата на такава у човека, който държи кранчето с парите в държавата? Това крайно безотговорно отношение говори за тотално неразбиране на функцията на обществените медии в една демократична държава.

И в същото време по отношение на заплащането на журналистическия труд в общественото радио има големи диспропорции. Това признаха и някои от кандидатите за генерални директори на БНР, които вече са ръководили медията един или два мандата. Възможно ли е да се премахне този дисбаланс, който създава вътрешно напрежение и разделение сред колегията?

Разлики в заплащането на хора, които се занимават с различни дейности и имат различен принос към създаването и популярността на една програма, трябва да има. Това е нормално, така е в целия свят. Навсякъде в демократичните държави, където не се обсъждат въпроси като бюджетната задлъжнялост, начинът на финансиране или политическата репресия върху медиите, може да видите, че определени ключови фигури от екрана и микрофона получават възнаграждение, което в пъти надхвърля онова, което получават хора, правещи програма на едно по-техническо ниво. Стига то да бъде поставено на абсолютно прозрачни, обективни и професионални критерии.

И стига заплащането да не се превръща във финансова репресия спрямо неудобни на властта журналисти, каквито случаи в българските обществени медии не липсват.

Да, това е другата част на един и същи проблем, много важна при това, но отново е свързана с липсата на адекватен мениджмънт. Аз не познавам медии, където заплатите да се решават на общо събрание на колектива. Вярно е, че има някакво колективно договаряне със синдикатите, но заплащането е основен инструмент за управление на човешките ресурси.

И накрая стигаме до Андон Балтаков – избрания от СЕМ нов генерален директор на Националното радио – eдинствен сред останалите кандидати без управленски опит в БНР, но с достатъчен в известни западни медии. Какви са очакванията Ви от неговия мандат и стигат ли само неговото желание и намерения да осигури редакционна независимост и финансиране на радиото и превръщането му в модерна медия, конкурентна на дигиталния пазар?

И за трите изброени неща само мога да му пожелая успех. Защото това са нещата, които в стратегически порядък трябва да бъдат направени в радиото. Доколко това ще се реализира, зависи от толкова много условности, свързани с финансирането, с вътрешните структури на управление и с политическата воля. Постигането на конкретни резултати не може да бъде гарантирано само от това, че новият мениджмънт има визия и разбиране какво иска да постигне, тъй като изходната точка не е добра. Затова бих се въздържал от прогноза. Всички знаем какво трябва да се направи, знаем, че обстоятелствата не са благоприятни, остава да видим доколко зад разбирането на новото ръководство стоят реални управленски умения и воля това да се превърне в реалност.

Както и дали ще получи подкрепата на професионалната гилдия вътре в радиото и извън него, а и обществена подкрепа…

Тези неща са свързани. Обществените медии и конкретно радиото са отвъд границата на крайно необходими и много сериозни реформи. А никой не може да ги направи, без да мобилизира вътрешен ресурс и да постави на ключови места хората, които са в състояние да извършат тази реформа и могат потенциално да пострадат или да спечелят от нея. Ако едно ръководство не успее да генерира вътрешна подкрепа за тези реформи, те са обречени. Но отново всичко зависи от управленските умения, които предстои да видим доколко са налице.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петко Георгиев за предаването „Животът днес“