Пикник

Мила Нева,

Срещнах невероятен човек – най-благото и най-добро същество в живота си. Уравновесен, спокоен, грижлив и способен на обич – който през последните три месеца неизменно ми дарява цялото си внимание и време.

Дребни детайли: на улицата ме хваща първи за ръката, целува ме в автобуса пред хората, а като минаваме край счупени плочки, капчуци и други препятствия, инстинктивно ме придърпва към себе си, за да ме предпази. Снощи за първи път, откакто сме заедно, почувствах, че се разболявам, и той, въпреки опитите ми да го отдалеча, остана до мен – с лекарство, одеяло и прегръдка.

По-отдавна с приятелите си и по-отскоро с родителите си той говори за себе си като за „нас“, а и аз се улавям, че все по-често говоря за квартирата му като за „вкъщи“. И изобщо, толкова бързо и неусетно отвори дома и сърцето си за мен, че чак започнах леко да се плаша: това, което уж започна като лятна забивка в сайт за секс запознанства, взе да се превръща в нещо с чувства… Понякога се улавям, че се „щипя“ наум, защото чак не ми се вярва, че е истина.

Имам чувството, че гледам отстрани, отвисоко, че това не съм аз, защото е твърде хубаво, за да съм аз и наистина да ми се случва на мен. И ме е страх и да го обговоря, да попитам какво се случва, да попитам какво следва напред, дали следва нещо изобщо. Страхувам се дори да го мисля по-дълго, за да не разваля вълшебството. Плаша се, че с тези розови очила на носа може би не виждам големите червени предупредителни надписи насреща си.

Изобщо, Нева, как разбираш, че човекът до теб в момента е човекът, с когото искаш да бъдеш до последния ден на живота си?

В.

Веднъж бях болна и уморена. Работех седнала в леглото си, мъчех се да свърша нещо все по-непосилно, но най-много се мъчех да се убедя, че то или каквото и да е друго има грам смисъл. Един от онези „продънени“ моменти, в които изпадаш като в кладенец с гладки стени. На вратата се почука и вътре прекрачи Н. – мълчаливият Н., с когото ми отне години да почна да разменям по три реплики и за когото моето обичайно бърборене и ръкомахане са по определение в повече, вечно заетият, самовглъбен, резервиран Н. – с поднос, върху който се поклащаха две паници димяща супа. „Пикник!“, обяви, сложи подноса върху леглото, седна срещу мен, и тихичко загребахме с лъжиците. Това е един от най-щастливите спомени в живота ми. Не защото близки и далечни не са били щедри и добри с мен, а защото в него нямам никакво съмнение.

Боя се, че в отношенията си съм екстремист – ако не се е получило, не се е и случило. Във важните си връзки (говоря за всичко – от роднинства и съседства, през дружби и любови, до професия и национална принадлежност) влагам колкото имам време и чувства, а понякога и отгоре; с години, нокти и зъби се боря с предчувствието за провал на добрите намерения, но връхлети ли ме то веднъж, последва ли го убедеността, че няма продължение, всичко читаво от миналото заприличва на фалшификат и трябва да изчезне. И докато главата ми отсява плявата от зърното и във всеки момент е готова да произведе прилична екселска таблица с какво, защо и колко, сърцето ми грабва огнехвъргачката и емва всичко наред. Неволно и неизбежно. Ако ме попиташ за връзки и поуки, единственото, което ми идва, е да се огледам: който и каквото е все още наоколо – то е истината; останалото е било (само)залъгване.

В този смисъл, скъпа В., мога само да ти кажа очевидното: че спътниците – все едно откъде започвате, кой колко е мотивиран и на какво е способен – се разкриват като подходящи или не чак с напредването и усложняването на пътя. Ужасно ми се иска да заявя от опит, че това и това е сигурен знак, а онова и онова най-вероятно не е на добро. Но като се обърна назад, пожарищата са твърде пространни, за да си вярвам на преценката, а като се огледам, виждам хора, дошли до мен откъде ли не по най-разнообразни начини. Така че ще се опитам да ти отговоря с основното, което ми се струва, че върши работа: прокъсана мрежа от впечатления без претенция за окончателност.

Да е лично. Ще ми се да цитирам Далай Лама или Тукидид, но – това е положението – ще започна с канадския актьор Райън Гослинг, чиято съпруга е американската актриса Ева Мендес. На въпроса какво търси у една жена, Гослинг отвърна: „Да е Ева Мендес.“ И ако някога е имало правилен отговор в любовта, ето ти го. На всяко друго условие биха подхождали хиляди жени, но това е само за тази, защото идва поради, не преди нея. Ако сърдечното партньорство се мисли като работна позиция („кандидатът“ да съответства на определени изисквания за мястото и „производителността“ му да не спада под даден праг), то единственият възможен уют ще е офисен, а в текучеството няма да има нищо странно. Разбира се, че връзките започват от някаква неопределена положителност (другият да е мил и интересен, да мисли сходно за важните неща, да е готов на промяна и договаряне), но същественото настава в мига, в който тя тръгне да се превръща във възможно най-персонализирана определеност.

Да е за двама. Мисля, че „човек, с когото искаш да бъдеш до последния ден на живота си“ е идея, която може да се пълни и празни от съдържание до въпросния ден, но няма как да се обезпечи със сигурност, освен с дейно усилие от двете страни, съобразено с всеки нов етап на връзката. Във всички езици, с които съм си имала вземане-даване, модалният глагол „искам“ върви със своите събратя „мога“ и „трябва“ и е удивително как това трио действа като могъща координатна система далеч извън лингвистиката. Дали ще можеш да си с някого и дали трябва (от което ще стане ясно и доколко искаш), ще се изясни в крачка, но нямаш друг начин да разбереш, освен да крачиш и същевременно да разсъждаваш и обсъждаш. Едно е сигурно: асиметричните отношения са обречени в дългосрочен план. Отменянето, носенето на гръб и деликатното пристъпване на пръсти около някого са за моментите на болест на човека или връзката, но не бива да са обичайната програма. Единствената самота, която е порок, е тази в ситуации, създадени за несамота. Работещото партньорство удължава живота, неработещото го скъсява и в наше време няма никаква добра причина второто да се поддържа зорлем.

Да не гадаеш. Нали знаеш как казват, че „точността е учтивостта на кралете“? Бих рекла, че в една връзка предвидимостта е най-висшата форма на учтивост. Не говоря за скуката от механичното повторение и липсата на ангажираност и въображение, а за яснотата – търсена и отстоявана. Няма нищо романтично в неизвестността, нищо живително в питанията без отговор, нищо здравословно в „неизвинените отсъствия“ – тези работи са навярно занимателни в тийнейджърска възраст и приложими в по-кичозните места от романите отпреди сто-двеста години, но в действителността на зрелите хора са чиста загуба на ресурс и почва за бурени. Ако имаш партньор, трябва да знаеш в какво вярва, къде е, кога ще се обади, защо казва и прави нещата, които казва и прави. Да се четете взаимно, да сте си връчили един на друг „инструкциите за употреба“ и да се опитвате да ги съвместите. Надали в началния момент някой от двама ви е в състояние да знае какво всъщност следва, но за три месеца и в благотворния климат, който описваш, вероятно и двамата имате желания и предположения по въпроса. Разговаряйте.

Да е ва банк. Залагай, В. Ако е хубаво и изглежда обещаващо, давай смело. По-добре е да пострадаш, защото от въодушевление си повярвала в неистина, отколкото от опасения да не повярваш в истина и да пострадате и двамата. От щипането наум стават синини наяве. „Твърде е хубаво, за да ми се случва на мен“ е една от тях: защо лишаваш ставащото от реалност, а себе си – от право? Радвай му се, твое е, дръж го. Няма степен на интелигентност, която да ти гарантира взаимност, нито степен на душевен развой, физическа примамливост, лична харизма, рационално действие – самотата е сигурно най-населеното място на планетата. Това, че заслужаваш, не значи, че ще получиш. И обратното. Така че когато нещо щастливо се случва, скачай с двата крака и – без да си затваряш очите! – не напрягай поглед в търсене на пречки. Не оставяй миналото да ти яде настоящето, не оставяй и бъдещето да го прави. И не робувай на заучени положения: имаме твърде кратко време под небето и твърде малко шансове за качествено партньорство, за да ги пилеем в хипотетични катастрофи.

Да е спокойно. Много ми хареса това, което казваш за „нас“, „вкъщи“ и за грижовността на твоя приятел, а най-обнадеждаващо ми прозвуча „уравновесен“. Равновесието е чудесна база за всичко и няма страст, която да превъзхожда трепетите и възторзите, родени от добре отгледания мир. Наивно е да очакваме все безбурни дни, но е задължително да се стараем да ги подготвим и поддържаме. Спокойствието е нужно, за да имаш къде да мислиш, да искаш и да се смееш, да се отдалечаваш и да се приближаваш на воля, да модулираш фино решенията си, да се определяш и съобразяваш, да се наслаждаваш на компанията и на съществуването.

Да е признателно. Много по-често съм чувала хора да говорят с възхита за хобито си или за домашния си любимец, отколкото за партньора си. За мен това е объркващ признак за дълбок дисбаланс, все едно дали личен, обществен или на цялото човечество. Струва ми се, че да получиш – от съдбата и съответната личност – привилегирован достъп до планинските пейзажи, южните плодове и северните сияния на ближния си и да не се възторгнеш от тях, да не се впуснеш да ги опознаваш, да не изпиташ благодарност и желание да я изразиш, показва такава липса на реална преценка за нещата, че оттам нататък всяко злополучие е обяснимо. Бих рекла, че поощряването на радостта от другия у самия себе си и у другия е крайно време да се превърне в самостоятелен жанр и да получи повече от вниманието ни.

Защо се сетих за пикника на леглото с Н., като прочетох писмото ти? Може би защото тогава чувствах с всичка сила, че точно там ми е мястото, точно така ми е добре и съм такава късметлийка. Желая и на двете ни по много от същото… „Това са моите принципи! А ако не ви харесват… имам и други“, уж казва Граучо Маркс. За разлика от него аз други нямам, та ето ти вече описано почти всичко относно родствата по избор, изричането на „обичам те“ и разделите (като най-красноречив негатив на събиранията), в което изпитвам някаква убеденост. Виж статията на Марк Менсън, цитирана в първия текст – рядко съм попадала на по-добро и меродавно обобщение на „добри практики“ в градежа на връзка. Попътен вятър, В.!

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.