По буквите: Остър, Грийн, Бойков

„Сънсет парк“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2024

Остъровият „Сънсет парк“ започва с описание на къщи, изоставени от собствениците си и предназначени за събаряне. Началото хваща веднага – и как не, като темата е очевидно важна и централна за Остър, автобиографична, както става ясно от „Изобретяване на самотата“, в която писателят вижда точно такъв вход към живота на баща си през внезапно опустялата му, нуждаеща се от опразване къща. Опиши ми какво притежаваш, и ще ти кажа кой си.

Изоставената къща е и образ, в който свободно се нанасят значения. Първият кандидат е самият живот – всичко, дето се трупа и събира, докато живеем, биографични факти и социални условности. Точно това, което героите на Остър обожават да изоставят, за да преживеят нашата фантазия какво би се случило, ако можехме да се изхлузим от собствената си роля и да живеем някак иначе. Всъщност

типичният Остъров герой е именно такъв – образован и многообещаващ, но избрал да скита извън собствения си път.

Избрал или принуден – в зависимост от книгата, но почти задължително живеещ поне два живота.

Майлс от „Сънсет парк“ не прави изключение. Той напуска внезапно живота си, средата си, семейството си, изчезва… и се преражда след низ от низови работни места, като част от екип за почистване на изоставени къщи. Докато обстоятелствата не му налагат сам да се нанесе в такава.

Но защо? Според Остър от „Сънсет парк“

има събития, които те правят непригоден да бъдеш себе си.

За Майлс това е травмата от смърт, за която той не е сигурен дали е виновен; за героите от „Най-хубавите години от нашия живот“ (филм, към който има повече от обстойна алюзия) това е войната. Една от героините на книгата – Алис, пише дисертация по темата – и обстойно подчертава как тази непригодност е потвърдена и от реалния опит на нейното и други семейства. Фактът на войната – опитът на военното време – прави тези мъже неприспособими към реалния живот. Нещо в тяхната постройка е рухнало.

„21 разказа“ от Греъм Грийн

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2024

Неочакван паралел: първият от „21 разказа“ на Греъм Грийн е именно за това как непосредствено след войната кварталните вагабонти разрушават една пощадена по чудо къща, строена от Кристофър Рен (създателя на катедралата „Сейнт Пол“) – унищожават я буквално докато стопанинът ѝ стои заключен в градинската тоалетна, унищожават я, защото е красива. И това по някакъв начин е непоносимо.

Потресаващ, чудовищен разказ, който нищо не обяснява, никъде не спекулира, не казва дали гамените са заразени с някаква военновременна екзалтация на разрушението, или са травмирани, или пък обратно, именно войната е логичен завършек на вродения човешки инстинкт да унищожава. Греъм Грийн просто разказва какво правят, и ти се присвиваш, защото знаеш, че е точно така.

Вторият вариант е подвид на първия. Къщата е тялото, а напусналият е човек – душата; в този смисъл споменатото по-горе прераждане следва да се разбира почти буквално. Опразненото от живота тяло се появява съвсем ясно в „Сънсет парк“ – най-вече в историята за женкаря, тръгнал с яхта и три млади „асистентки“, но предал неочаквано Богу дух, а те се носили из морето дни наред, тъй като не можели да управляват яхтата. Заедно с тях се носело и неговото тяло – ужасна история, знам, но повод за Остър да преподчертае какво има предвид, когато говори за телесност. Заедно с изброяването на мъртъвците, срещнати по пътя на един от героите.

Ако приемем тази линия за възможна, то

скиталчествата на Остъровите персонажи могат да бъдат описани като скиталчества на душата.

Впрочем пак неочакван паралел с Греъм Грийн – в един от разказите жертва на убийство влиза в треторазредно кино и коментира пред раздразнения си съсед по стол, че убийството на екрана е съвсем неубедително. Или онзи, в който един странно пресипнал лектор се опитва да говори пред одосадената публика за… относителната стойност на материята и духа.

„Верно на оригиналот“ от Николай Бойков

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

И Остър, и Грийн очевидно се вълнуват сериозно от представата за втори живот. А пък в книгата на Николай Бойков два живота живее езикът. Тя е

написана едновременно на български и македонски

и в нея разказвачът, двойник или несъщ близнак на своя автор, пребивава в съседната ни страна, за да превежда от македонски, двойник или несъщ близнак на родния му език. Първото нещо, което вижда читателят, е една комедия от грешки, защото каква е работата на близнаците, ако питате Шекспир, а и на двойниците, ако питаме Борхес, освен да не си съвпадат, да са различни в ключови („Дванайсета нощ“) или не толкова ключови („Двамата веронци“) пунктове? За смях на публиката и тотално объркване на всички, които настояват, че двамата са един и същ човек.

Ето, вижте какво може да настане, ако някой обърка двамата Дромио, тоест българския и македонския: да сложи лук вместо чесън, защото на македонски думата е такава, а нашият „лук“ е „кромид“; да сложи целина („зелер“) вместо зеле, да опипа някого, вместо просто да го потърси („бара“)…

Примерите ви се струват твърде ежедневни? Такива са. Героят разказвач на Николай Бойков не се интересува от романтичните сюблимности, неговият избор е обикновеното, простодушно битие на езика, уморил се да бъде идеологическо оръжие,

езикът, който се изхлузва от своето призвание да бъде „език свещен на моите деди“ и заживява по пазарите, при ваксаджиите, в задните дворове,

езикът като Остъров герой, който понякога издава своето амбициозно минало (омайното, сладко… пеене на мюезина), езикът, който просто обръща гръб на жадните за дуели реплики („Вие, българите, сте македонци, но не искате да си го признаете“) и се заема със своите дневни задачи. Да свари супа. Да преведе стихотворение. Да разбере кой е. Докато реже думите като лук.

Николай Бойков е чудесен преводач от унгарски; може би най-отдалеченият от българския език в Европа. Захващането с македонския би било изненадващо, ако Бойков освен това не беше и поет, усетил именно

поетичния потенциал в разместените значения между двата езика.

Застанали до българските, македонските думи удрят едновременно два тона – на речниковото си значение, пояснено на момента, и на своя отглас в българския, днешен и някогашен. И читателят хем чува едно смислово многогласие, хем се вслушва в своя някогашен език. Този, разбира се, отпреди травмата, отпреди войните, когато близостта е била по-възможна.

В книгата на Николай Бойков това предвоенно езиково богатство се връща,

оглежда се объркано като непригоден за мирен живот ветеран и се чуди има ли място за него. Струва ми се знаково, че на перона го посреща не друг, а Иглика Василева, редактор на тази и преводач на другите две книги в днешния обзор, но и майстор на другите наши възможни езици. И това е по-убедителен хепиенд и от насвятканите решения на казусите на женските персонажи в „Сънсет парк“, и от завръщането на блудната дъщеря в „Разходка сред природата“. Българският език, казва ни този завършек, може да опознае себе си в цялата си сложност и несигурност, в пропускливите си и болезнени граници, за да стане все по-жизнен и силен.

„Сънсет парк“ не е от каноничните романи на Остър и е видно защо – второстепенните му персонажи не са особено убедителни, хеле женските – разказвачът уж се опитва да погледне през техните очи, но вижда само собствения си мъжки поглед и предполагаемия им стремеж към него. Развръзката пък е хем логична, хем озадачаваща – логична в първия, буквален план на самонастаняването в изоставена къща, озадачаваща спрямо очакванията за втори, символен план.

Това обаче не пречи на читателя да се самонастани в някои от редовете на тази книга, които предлагат дом и подслон за много конкретни безпризорни емоции. Разказите на Греъм Грийн са добре окръглени, завършени в своята фабулна цялост – някои така се търкулват, други обаче остават – в тях има нещо потрошено, болка, която стърчи над симетрията.

С какво затваря своята дневникова одисея Николай Бойков? С връщане в София, разбира се, с огледалната необходимост от премълчаване, когато някой ти каже „А, тя, Македония, е наша“. И с финален пасаж, който плува под повърхността на Дунава, издиша под водата, понякога остава със затворени очи и над повърхността, защото символните значения са си символни значения, а което има да тече, си го прави съвсем буквално. И все пак книгата те оставя и под, и над повърхността на езика:

ще ми се иска да кажа лесна работа, ще кажа лека работа.

А на мен ще ми се иска да не изоставяме още къщата на езика, макар да я обитаваме да не е нито лесно, нито леко.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, „Кръг“, „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.