По буквите: Белева, Славейков, Моварели

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Таралежите излизат през нощта“ от Йорданка Белева

корица Иво Рафаилов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Разказите на Йорданка Белева не са нещо, за което можеш да пишеш умно, без да звучиш глупаво. Те предизвикват силна емоция, наместват – като чекръкчия – ставните връзки на паметта, изметнати кой знае откога. Рязка болка, след която обаче вървиш малко по-нормално. Обикновено това са ставните връзки на родовата памет, уж добре обгрижвани от поколения наред писатели, речописци и длъжностни лица в обредни домове. Де факто много често „обгрижвани“ – с фалш. По-точно казано, много често употребявани за различни цели.

Мъката по близките, нуждата от родова принадлежност, от усещането, че продължаваш някаква история отвъд смъртта – това са силни състояния, в които човек е уязвен в съкровеното и сакралното. Затова разговорите „за корена“ са извънредно удобни за стремящите се към власт. За съжаление обаче, това става най-често с подмяна на този разговор, тоест с лъжа. Няма да цитирам как става това в момента; достатъчно е да си припомним светотатствените употреби на нуждата от памет и дори думата „възраждане“ във „Възродителния“ процес.

Дана Белева изправя тази лъжа директно – в разказа „Тюркян от 681 година“ две момичета, туркинче и българче, са изправени пред дъската да представляват съответно славяни и прабългари. И подмяната на името води до разкачане със себе си; „аз плаче“, казва Тюркян, защото в нея има вече някой, за когото тя може да говори само в трето лице.

Друг ключ за злоупотреба с родовата памет е патриархалният – внушаването на носталгия по някакви „мъжки времена“ като естествено състояние на семейството. Също много удобно за манипулация и придобиване на надмощие, този път спрямо женското. Разказите на Белева не са никак отявлено феминистки, нито са някакъв écriture féminine – не са заявени като „женски“ по никакъв начин. Бабите и дядовците в тях обаче не са герои в някакво клише за традицията – те са рисувани от натура и в тях изпъкват човешкото, обичта и болката, а не някакви си роли.

Третият план, който тотално липсва, е използването на предците като лост за назидателност спрямо „поколенията“. Няма никаква поза и дистанция между разказвачката и онези, за които разказва, никакви драми село–град; говорим за хора. Като у Йовков. И това е също изключително оздравително – на мястото на противопоставянето идва просто обичта, грижата, която помня и аз.

Що се отнася до чисто писателското майсторство, Дана Белева се пази от външните му проявления – вниманието на читателя не бива да бъде отвличано от синтактични слаломи и фонетични фльонги. Виж, от време на време се обръща внимание на конкретни езикови изрази, но по-скоро като разчепкване на смисъла, например раждането и краят в израза „роден край“.

Като цяло обаче писателската роля не е отделена от всички останали, въпреки че в един от разказите се появява втори „аватар“ на разказвачката – продавачът на чемшир до гробищата, който първо разказва истории, за да пробута букетчетата си, а после издава тайните на занаята си – как и защо е вкарал в думите си пчелата, в какви дози е добре да говориш за любов, когато говориш за смърт, и т.н. И това също би могло да помогне като противоотрова за фалша – да видиш как емоциите са също инструмент, на който може да се свири.

Ако обаче тези разкази бяха просто разобличение на фалшивото, те биха били доста по-вторични – и нямаше да работят. Основното в тях обаче е обръщането на читателя към истинската му памет, нахранването на истинския емоционален глад, наместването на изметнатата връзка. Йорданка Белева посочва клисарската ръка, която обира свещите за претопяване, но обръща мисълта ни така, че да гледаме светлината.

„Празнично семейство“ от Йордан Славейков

корица Кирил Златков, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Разказите на Йордан Славейков са цапнати в устата, иронични, забавни, умели, разнородни, нехайно дръзки към тромавите страшилища на конвенцията, а и към всяко мелодраматично „Ама, Дани, не можеш да правиш това“, с което някой милозлив наръчник по писане би тръгнал да го спасява.

Не че Йордан Славейков не обича мелодрамата – все пак е режисьор и нейният емоционален размах го привлича; неговите разкази газят из дълбокото. Но докато го правят, не пропускат да вдигнат пръски. Ето как.

В този сборник се говори за любовта, пренапрегната до крайност, за любовта от двете страни на смъртта. Предизвестена, внезапна, случайна, изчислена до точния ден – тя е всичко друго, но не и окончателната развръзка на фабулата, никога краят на връзката. Най-важното започва оттам нататък. И неговото развитие няма нищо общо с предписанията на скръбта. То се разгръща така, както се разгръща самата любов – наситено, страстно, едновременно гневно и нежно, с цялата тромавина и припряност на влюбения човек.

Докато се идентифицираме с неговите герои – с леко смотаната библиотекарка, която вярва в знаците, с Дядо Коледа с обущата на чичо Краси, с нарочения от квартала „лош човек“, с режисьора, който едновременно иронизира напълно бездарната си любима и неудържимо копнее по нея, – ние си позволяваме да се смеем над себе си. Да се смеем над себе си именно в онези моменти, в които се възприемаме най-сериозно. И едното ни най-малко не пречи на другото. Напротив. То е част от прямотата, от честността на тези разкази.

Обичащият човек може да бъде всякакъв. Смъртта не променя това. В два от разказите има опит за разпореждане и в тази сфера – какъв трябва да си, за да си достоен да скърбиш? Какъвто си искаш, казва Йордан Славейков. Също както нямаш нужда от разрешение, за да обичаш някого.

„Господин Вървими“ от Даниеле Моварели

илюстрации Аличе Копини, превод от италиански Дария Карапеткова, София: изд. „Ракета“, 2022

Тази книга е хем напълно разбираема като формат и послание, хем прелестно ги надскача. Картинна книга, в която героят, който има всичко материално, разбира колко по-важен е самият той от своите притежания. Обичайната рамка е обаче само платното, на което да се вихри въображението на автор и илюстратор. Как точно да си представиш „да имаш всичко“, ако си дете?

Всяка стая е пълна „със старинни и модерни мебели, картини от известни художници, блестящи доспехи, китайски вази, статуи, огромни диаманти“ и… „игрища за голф“. Истинско определение от вавилонската енциклопедия! В мазето са разположени пързалка за кънки и ски писта, на тавана – тропическа джунгла, в градината – зоопарк, езеро с кораб, пирамида, цял град на джуджета и ракета за пътуване до Марс. Вместо звънец има оркестър на живо.

Сюжетът е на пауза, за да може детето да се наслади най-пълно на фантастичната къща, да поживее в нея, да може да си поиграе – да си представи оркестъра до входа на своя жилищен блок, а сутрин, когато тръгва на училище, майка му да го попита дали иска да вземат круизен кораб, въздушен балон или подводница. После пръстът слиза от копчето за пауза, сюжетът тръгва – и г-н Вървими се сдобива по случайност с охлювена черупка, която го оставя „извън“ неговия претъпкан свят, в който липсват единствено достатъчно широки врати (и широкоскроени лекари). Решението, разбира се, се клатушка през цялото време на гърба му.

Аличе Копини е съвсем млада (завършила през 2015 г.) и доста талантлива илюстраторка. Работата ѝ с гваш, пастели и моливи е много динамична – с усет за движение, поза, жест, почти като стопкадри от анимационен филм. Характерният герой, разбира се, също помага за това усещане. За родителя, който чете книгата на детето си, има скрити малки подаръци – например да открива кои точно прочути картини и статуи красят дома на г-н Вървими. Тази стилистика в момента явно се преподава в добрите художествени академии в Европа, тъй като подобен стил се среща и в други детски книги. Тук обаче е чудесно изпълнен, сам по себе си е очарователен, а у нас почти не се среща, така че, ако имате близко дете, горещо препоръчвам да му доставите удоволствие с тази книга.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.