По буквите: Бърлин, Радичков, Пауърс

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Идва събота“ от Лусия Бърлин

превод от английски Василена Мирчева, София: изд. „Кръг“, 2022

Не знам дали обичате да четете в метрото.

Много хора се свенят от градския транспорт; мирише им, казват. Може да ви оберат. Има алкохолици. Други разправят като анекдот как някой (възрастна жена обичайно) ни в клин, ни в ръкав е започнал да споделя живота си.

В един от най-стъписващите си разкази Лусия Бърлин неочаквано вдига „четвъртата стена“ и в прав текст ни казва, че ние сме склонни да прочетем в трето лице онова, което не бихме изслушали в първо. Не бихме изслушали нейната героиня, докато чисти апартамента ни. Докато сменя торбичките с урина в болницата, където работи като санитарка. На излизане от изтрезвителното. Докато стои в края на училищния двор със скобата си срещу сколиоза.

Или бихме изслушали милозливо, но бихме си тръгнали в момента, в който решим, че не стига че е нещастна, ами и не е добра – примерно е напуснала един от съпрузите си заради друг. Дори да я изслушаме заради очевидно майсторския ѝ, образован, литературно безупречен глас, със сигурност няма да припарим до приятелите ѝ пияндета, които киснат в малките часове пред магазина за алкохол и чакат да отвори.

В нашия свят на cancel culture, култура на „отменянето“, хората може да бъдат „отменени“ заради изпусната реплика – ако тя издава, че хранят някакъв предразсъдък срещу друга група хора. В същото време „отмяната“ на „другите групи хора“ заради същите тези предразсъдъци продължава с пълна сила – като физическо отбягване на общуването с тях.

Лусия Бърлин е политически коректна колкото Чарлз Буковски. И също толкова ѝ пука за социалните норми. Историите ѝ са силно автобиографични и все пак в прозата ѝ има толкова елегантна ирония, че не може да бъдеш сигурен. Впрочем един от синовете ѝ казва, че може би майка му нарочно е търсила подобни преживявания, за да може да пише за тях. Защото никога не се е съмнявала в таланта си, макар признанието да не идва приживе. Публикува тук-там, но истинската слава идва след смъртта ѝ, когато нейният приятел Стивън Емерсън събира разказите и ги публикува в сборник със заглавие „Наръчник за чистачки“.

Още първата седмица книгата влиза под №18 в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Сравняват Бърлин с Реймънд Карвър и Грейс Пейли. Тази година впрочем Педро Алмодовар ще довърши филма си по книгата, с Кейт Бланшет в главната роля. Предполагам, че ще излезе с оригиналното си заглавие A Manual for Cleaning Women – макар Джойс Каръл Оутс да предупреждава, че нито то, нито подредбата са избор на авторката.

Не ви съветвам да подхождате към този сборник по стандартния начин – отваряте, прочитате първия разказ и преценявате останалите по него. Оутс отбелязва, че подредбата е по-скоро хронологична, отколкото нещо друго. Отбелязва също така, че макар това да са разкази, тяхната сила е в постепенното напластяване на теми от един разказ в друг – и не стоят по същия начин, когато са поотделно. Със сигурност не бих искала да пропуснете „Добра и лоша“ – още един от метаразказите в този сборник, който рязко отграничава човешкия интерес към всякакви хора от социалната милозливост и склонността да се мислим за особено добродетелни, ако някак сме прекрачили някой свой предразсъдък.

„Бомбето“ от Йордан Радичков

София: изд. „Нике“, 2022

„Бомбето“ е много повече от това, което може да се резюмира; много повече от своята достатъчно симпатична идея политическата история на България от царско до каскетско и посткаскетско време да бъде разказана през очите на една шапка.

Книгата е политически бодлива, още повече че излиза за пръв път в годините на „човека с каскета“, но не очаквайте езоповщина. Нито дори сатира. Да, в наръчниците съветват авторите, щом влязат в един фантастичен ключ, да следват нататък строга логика. С това Радичков, струва ми се, би доскучал на себе си. Сюжетът на „Бомбето“ е закономерен (както ще откриете), но крайно непредсказуем. Невероятното влиза и излиза, когато си иска, като води със себе си поне две значения: нашия инстинктивен прочит и смисъла, който му придава самият разказвач буквално в следващото изречение – прочутите „мъдрости“ на Радичков, които изкушават любителите на подчертаването и цитатите.

Шапките били свикнали с тях, както ние свикваме със старите си обуща или старите си идеи.

Само глупаците преминават през дълбокото на изкуството и живота тъй, както биха прецапали речния бързей, стигащ едва до коленете им.

Не бива, не бива да четем тези сентенции без сетиво за смешното в тях. Защото слушайте как ни вижда Радичков:

… и публиката го слушаше с изострено внимание – защото публиката има особена слабост към висшия смисъл, – та докато човекът говореше, главата, скрита в дъното на Бомбето, си търкаляше непрекъснато една мисъл: „Ама че се натряскахме снощи!“

Удоволствието от мъдростта е неразделно от нейната мимолетност – от пейзажите и персонажите, прелитащи край влака на изреченията, вагон подир вагон. И не защото са „Потьомкиновски села“, заумни фасади, а защото истинският писател – какъвто е Радичков – създава цялостна творба, а не сбор от елементи. Извадиш ли цитат, не е същото.

Гледам сглобките в цялата книга. Сякаш сме забравили изкуството на направата – в днешно време, когато темата е основният лост на книжния маркетинг и творбата е послепис на блърба си. Поне пет фабулни нишки се подават от канавата на разказа, преди да станат неин вътък. Бомбето гледа плашилата от прозореца на влака, после само̀ „възсяда“ плашило; над събралото се множество политат листчета и полицаите хукват; листчетата се оказват рекламки, но малко по-късно светът наистина се преобръща; човекът с флигорната не купува Бомбето, но все пак накрая го носи… и т.н.

Гледам колко ненатрапчиви, от друга страна, са препратките към останалото творчество на Радичков – на практика две думи и един израз: суматоха, черказки, „как така“. При това суматохата е отбелязана ан пасан, като нещо, което кара редактора да настръхва, когато я забележи зад гърба на някоя дума; макар селяните, до които достига Бомбето, да са споменати като черказци, нищо в епизода не крещи „аз съм авторът на Свирепо настроение“ например. Няма верблюди, няма вълци, няма я мистиката и мистификацията на Северозапада. Много ми харесва тази честна литература, това уважение към достойнството на конкретната творба и нейните читатели.

С други думи, препоръчвам книгата на всички, които са уморени от предсказуемостта на последните си четива; и чинно отивам да си купя билет за постановката на Катя Петрова по нея – в София ще се играе на 15 март в Столичния куклен театър.

„Дървесна история“ от Ричард Пауърс

превод от английски Деян Кючуков, изд. „Колибри“, 2022

Признавам, че докато преди няколко седмици четох „Теория на литературата. Новият век“, за да я представя тук, леко се ококорих при споменаването на „климатична критика“. Това определено беше нещо ново и ми се стори, честно казано, далеч от предмета на литературознанието – доколкото беше свързано с темата на произведенията, а не с тяхното литературно естество. Чудех се какво е предизвикало формирането на такова течение в критиката – и логичният отговор беше „значително течение в литературата“. Разрових да видя.

Някои смятат cli-fi за част от научната фантастика, антиутопии в безвъзвратно засегнат от климатичните промени свят. Примерно в един от романите Манхатън е под вода, само горните етажи на небостъргачите са обитаеми, свързани с тунели помежду си. В друг роман под вода е Лондон. В „Орикс и Крейк“ на Маргарет Атууд по-голямата част от човечеството е измряла от чума, а останалите се опитват да оцелеят в поразения от климатичните промени свят на урагани, потопени крайбрежия и изчезнали сезони, заменени с безкрайно лепкаво лято. И ако преди 10 години това е бил маргинален жанр, сега привържениците му твърдят, че скоро всеки роман, в който не се споменава за климатичните промени, ще е исторически роман. Смейте се вие, но моята дъщеря на два пъти ме пита по време на филм: „А тези защо са без маски?“

„Новото нормално“ в заобикалящия ни свят ражда „новото нормално“ в изкуствата.

„Климатичната литература“ е в известен смисъл литература на убеждението – наречете я „пропагандна“ или „будителска“ в зависимост от възгледите си. Еколозите припознават в нея средство да накарат хората да почувстват неотложността на мерките – нещо, което научните статии трудно постигат, защото малко хора четат научни статии. Емоционалният ефект на литературата и въздействието ѝ върху човешкото въображение са по-силни механизми от фактите.

Като инструмент за убеждаване обаче cli-fi има и някои граници. Първо, онези, които са твърдо убедени, че климатичните промени не съществуват, просто няма да я прочетат. Спорът по този въпрос в САЩ е като спора за ваксините – с все по-втвърдени позиции от двете страни. Второ, онези, които имат по-скоро общ интерес към темата, се опасяват, че четивото ще им дойде твърде тежко, след като няма какво конкретно да направят. И въпреки това много от заглавията са бестселъри, а „Дървесна история“ на Ричард Пауърс му спечели наградата „Пулицър“ за 2019 г. (и беше в късия списък за „Букър“). Романът е и световен хит, продаден в милиони екземпляри, сред почитателите му са Обама и Атууд. За мен това е доста интересно предвид факта, че „Дървесна история“ попада и в един уж преминал времето си жанр – роман на идеите.

Тоест сюжетът е нещо като рамка, в която основна роля играят диалозите и размишленията на героите, с които читателят се среща директно, вместо да достига до тях сам, въз основа на текста. Пауърс често „натиска газта“ на фабулното развитие, така че в този роман от близо 500 страници много често ще видите десетилетия в живота на един човек или няколко поколения от едно семейство, събрани в абзац от шест-седем реда. И в следващия абзац рязко забавя ход, за да покаже мъха от долната страна на черничевите листа. Тук трябва да вдигна ръка и да кажа, че съм точният читател за такъв тип описания и определено ще си потърся „Тайният живот на дърветата“ на Петер Волебен, послужила като основа за фикционалната книга на една от героините. Не може обаче да се каже, че Пауърс пише роман, в който важни са само онези със стволове и корени; по-скоро дава отговор на въпроса на един от героите си: „Кого прегръщаме, когато прегръщаме дървета?“

Първата част на романа – „Корени“, съдържа предисториите на деветте водещи персонажа. Това е предпочитаната от мен част, която може да се чете и като сборник с разкази. Всяка човешка траектория е разказана лаконично, дори сдържано предвид драматичните събития в нея – а присъствието на дърветата е познато и човешко. Фермер започва да снима кестена пред дома си всеки месец до края на живота си, а след това предава ритуала на сина си и неговия син – докато къщата не е продадена. Китайски емигрант показва на дъщеря си древен свитък с хора дървета – преди (години по-късно) да се самоубие недалеч от бъчвата със засаденото от тях семенце. Семейство посажда дръвче при всяко новородено бебе, но… Момче остава парализирано, след като пада от дърво в опит да избегне мъмрене след обида на учител – и започва да създава виртуални светове.

Във втората част – „Ствол“, историите предсказуемо се заплитат, а сюжетът преминава от личната значимост на дърветата за нас към протестите срещу тяхното изсичане. Трябва да призная, че имах съпротива към тази част на сюжета, тъй като ми се струваше, че знам накъде върви. Оказа се, че всъщност тактиките на екологичните протести – и на тяхното потушаване – сами по себе си са прелюбопитна тема. И „нанасянето“ в короните на определени за сеч дървета, и подпалването на техниката на дървосекачите са част от новините и в наши дни, както и неумолимата разправа с тях. Проверете сами tree-sitting например. Изобщо като faction (fact/fiction) романът е добър възел от теми, заслужаващи да се проучат.

Честно казано, чисто литературно не съм много сигурна, че книгата удържа обема си. Множеството протагонисти, събрани (с някои изключения) в „Ствол“, отново се пръсват в „Корона“, третата част на романа. В този смисъл кулминацията на книгата е много преди края, а тъй като сюжетните нишки се разпридат, нищо не стои като еднозначна развръзка. От друга страна, може и моите очаквания за фабулна арка да са консервативни; романите на идеите по принцип следват други правила. Със сигурност си представям читатели, които ровят назад в книгата да намерят откъс, който ги е впечатлил и искат да прегледат пак; аз също бих го направила. И бих прочела и следващия роман на Пауърс – доколкото видях, за изчезването на видовете.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Нике“, „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.