По буквите: Чапалику, Уайтхед, Петрова

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Всеки полудява по свой начин“ от Стефан Чапалику

превод от албански Русана Бейлери, София: изд. „Ерго“, 2022

Когато падна Берлинската стена, много хора тръгнаха да пътешестват на Запад – кой както успееше. Най-добрият приятел на баща ми отиде в Северна Корея. Логиката му беше желязна: вие се връщате и ви е криво, а аз се върнах и знаете ли колко ми харесва тук!

Ако тръгнете да пътешествате в Албания на Енвер Ходжа – поне такава, каквато е описана в книгата на Стефан Чапалику, – няма да ви се получи така. Градчето Шкодра от началото на 70-те е „Амаркорд“, пълно с чудати персонажи: бродиращия на гергеф поет; учителя, уволнен заради издърпано с хартия ухо (уши може да се дърпат, но хигиеничната хартийка е буржоазен навик); зашеметяващата Миралда с тънката бяла рокля на точки, седнала на велосипеда на съседа; една пълна къща с всевъзможни роднини и съседи, сред които и местният, познат на всички доносник. И с детайли като любовната песен във възхвала на сармичките.

Историите са напоени със сладкия сироп на етнографските детайли, например теспиче – албански десерт, който се пече като огромна курабия, а после се реже и напоява като баклава. И това е единият пласт – сладко-носталгична картина като от „Баща ми бояджията“, в която е възможно уволненият учител (вече читалищен режисьор) да отмъсти на някогашните си съселяни, като спре тока насред представлението и подучи актьорите да замерят зрителите със смокини.

Тази сладко-лепнеща носталгия обаче е удар и по нас. Защото и ние си спомняме развеселени за вещния свят на социализма – знаем какво чувстват героите, когато им прокарат телефон, когато си купят телевизор и всички съседи се съберат у тях да гледат „Последно танго в Париж“, пък антената вземе, че падне… И у нас споменът за немислимата несвобода е сиропиран от сладостта на детството и тъгата по него.

Но Стефан Чапалику разказва и друга история – в неговия „Амаркорд“ проблясва образът на Енвер Ходжа, който е или не е „в хладилника“, тоест умрял, без това да е оповестено; провиждат се единични актове на съпротива – вуйчото в затвора, католическият свещеник, осмелил се да протестира срещу съборената камбанария, убитите при опит за бягство момчета… на фона на масовото примирение с несвободата. И необходимостта да мислиш за тази несвобода и онова, което е направила тя с теб, с близките ти.

Например: духът на недоволството се затваря в клана, в семейството – хората не смеят да се занимават с истинския проблем и започват да се занимават едни с други. Например: примирението мимикрира като леност, „ленивото нежелание да кажеш не“, едва ли не близко до първосигналния опит да излекуваш всичко с бабешки илачи, за да не се занимаваш с болници. Например: като не може да възтържествува над диктатора, градът се е „избавил с лекота от дързостта да възтържествува над вътрешния страх“. Приел е присърце максимата „Живей незабележимо“.

Градът се капсулира. В него като в някакво подводно царство плуват отломки от външния свят – предмети и привички от миналото, хванати чужди радиостанции или филми. Ти си призрак – не участваш в света. Като съпротивата на мъжа, отказал да излиза от вкъщи, защото нямало полски или английски плат, от който да ушие панталон – всъщност нищо не променя, само остава затворен до края на живота си. Една от малките битови съпротиви. Подобни жестове, казва авторът, само гъделичкаха системата, караха я да се чувства жива. За сметка на всеки, отказал се от смелостта да се изправи сам пред нея.

Е, как се чувства един български читател след подобно пътуване? Най-напред – малко по-разбран. Казвам се еди-как си и съм израснал в малка комунистическа балканска страна. Чувството за вина ми е спестено, защото съм бил дете. Усещането за безтегловност – не.

Впрочем „Всеки полудява по свой начин“ e първата част от трилогия, последната книга от която е написана в София, в Къщата за литература и превод.

„Харлемски рокади“ от Колсън Уайтхед

превод от английски Ангел Игов, София: изд. „Лист“, 2021

Ако „Всеки полудява по свой начин“ припомня клаустрофобията отсам Берлинската стена, моят подстъп към „Харлемски рокади“ на Колсън Уайтхед беше през сумрачното претрупано помещение на телевизионен и радиосервиз, чийто възрастен собственик не пита откъде идват уредите, които така майсторски поправя. Беше през усещането за безнадеждност на мястото, чиято окаяност прави мечтата за придвижване нагоре не просто его, а „измъкване“ от вечерната несигурност на улиците и абсолютната сигурност на шума и другите несгоди.

Героят Рей Карни изглежда разбираем – познатият и тук типаж, който не се интересува от политика, не се интересува от права, иска просто малко да се позамогне и да се усеща спокоен за семейството си. Не се интересува дори от джаз – въпреки че е началото на 60-те в Ню Йорк. Твърде е обикновен за това. И се опитва да спазва закона, за разлика от баща си… но лесно му минава.

„Харлемски рокади“ е гангстерска история – леко водевилна, защото схемите често дават накъсо. Освен това „Харлемски рокади“ е и роман в духа на „новата журналистика“ – неслучайно Колсън Уайтхед споделя в интервю възхищението си от Норман Мейлър и Том Улф. Също като „Кладата на суетата“, и неговият роман показва герои, които са всъщност типажи, само че палитрата от характери е обединена от общ цвят – цвета на кожата. В центъра са гореспоменатият Рей Карни и неговият братовчед Фреди – близки нюанси в сивата зона между закона и престъпността, и цяла редица персонажи нагоре и надолу по социалната стълбица.

И стъпва върху конкретни исторически събития. Историческият фон на книгата са протестите в Харлем от 1964 г., които ужасно приличат на протестите след смъртта на Джордж Флойд през лятото на 2020 г.: бял полицай убива чернокож (през 1964-та това е петнайсетгодишният Джеймс Пауъл) и предизвиква масов гняв срещу полицейското насилие, демонстрации и безредици, които скоро придобиват разрушителен характер – но не успяват да променят много.

Всъщност романът е излязъл месеци преди събитията от 2020-та; запитан за съвпадението, Уайтхед казва, че за съжаление, не е нужно да си пророк, за да видиш, че тези сценарии се повтарят периодично – през 1943-та, 1967-та и т.н. В детството си героят му дори има панталонки, които баща му е задигнал по време на безредици. Той самият е твърде прагматичен, за да се интересува от каквато и да било борба срещу расизма, и приема фактите на сегрегацията без особен вътрешен коментар. Читателят е този, който ги забелязва и осмисля – басейнът, изпразнен, защото си се изкъпал в него; безопасните“ туристически маршрути за чернокожи, организирани от жената на Рей; знаменитият хотел „Тереза“, приел гости като Луис Армстронг, Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър и др. не за друго, а защото останалите хотели в града са само за бели.

Впрочем гореспоменатите маршрути са далечна препратка към най-известния роман на Уайтхед, „Подземната железница“, за който авторът получава първия си „Пулицър“ за белетристика (вторият е през 2020-та за „Момчетата от Никел“). „Подземната железница“ някога са се наричали каналите за прехвърляне на избягали чернокожи на север; романът на Уайтхед е алтернативна история, в която значението на израза е буквализирано, като подземна железопътна мрежа с предполагаемо безопасни гари. Препратката към периода на робството в „Харлемски рокади“ е само една, но пък каква: замисленият от героите обир в хотел „Тереза“ се случва на 19 юни, Juneteenth, официалния празник на освобождението на робите в САЩ. Само че, както отбелязва героят, Линкълн всъщност оповестява края на робството на 1 януари; 19 юни е денят, в който робите в Тексас разбират за това.

П.П. Оригиналното заглавие на романа, Harlem Shuffle, препраща към песен на чернокожия дует „Боб енд Ърл“, записана през 1963 г., тоест малко преди описваните безредици. Вероятно я познавате в кавъра на „Ролинг Стоунс“.

„Нещотърсач“ от Екатерина Петрова

София: изд. „Жанет 45“, 2021

В издадената наскоро от СОНМ „Палечка“ френският мислител Мишел Сер говори за това колко трудно е в днешния затрупан от информация свят да направиш избор, да привилегироваш едно знание пред друго. Какво избираш да научиш? И по-важното – защо?

Другият сериозен въпрос пред съвременния дигитален човек е усещането за реалност. Да, светът е потенциално достъпен – но както показа пандемията, виртуалното не стига, то просто не дава усещане за живот. Да не говорим за усещането за време в съвременния свят, постоянния „шок от бъдещето“ или „настоящето“, изплъзващия се миг.

„Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч“ на Екатерина Петрова предлага индивидуално житейско решение, което би допаднало на много хора, макар малцина да го прилагат така изкусно. В нейната книга знанието служи като лупа, с която да видиш по-ясно какво си преживял току-що; като грапавина, която те задържа по наклонената плоскост на времето и ти пречи да достигнеш края му, „преди да си живял“. Знанието е хедонистично, то подслажда, разширява, осмисля това, което ти се е случило – с любезното съдействие на приятели, книги и разбира се, интернет. Освен това ти помага да „опаковаш“ максимален обем настояще в предмет, който да те изстреля обратно в преживения момент, да му помогне да „изплува в ума ти“, да ти „дойде наум“ – което е всъщност етимологичното значение на souvenir. Да, като мадлените на Пруст – неслучайно книгата започва с тях.

„Нещотърсач“ е един вид библиотека от такива предмети, всеки от които с „опашка“ от лична история, пътуване, културен контекст, пресичащи се нишки. От цветните традиционни ботуши в Бутан до рисувания абажур от Кюстендорф, създаденото от Кустурица филмово, но и обитаемо село или репликата на плочка на Гауди от паважа в Барселона, книгата има за цел да достави на читателя максимално удоволствие от съзнанието, че пребиваваш в един безкраен и интересен свят – и го прави, включително на ниво езикова игра и умелост.

Освен всичко друго, „Нещотърсач“ е показно за object-based learning, обучение с помощта на предмети, на внимателното вглеждане в тях и техните смисли – метод, от който българското образование би имало безспорна полза (и за чието въвеждане работи Тодор Петев). Отделно от това, книгата ме кара да се размечтая какво би станало, ако предметите в нашите музеи се радваха на такива щедри майсторски описания.

За читателя обаче оставям удоволствието да се отпусне в креслото и да попътува с тях – не като заместител на истинското пътуване (Екатерина Петрова не крие, че заместители няма), а като вдъхновение за бъдещи пътешествия и бъдещо вглеждане в предметния свят наоколо. За насладата ще му помогне и майсторското оформление на книгата, дело на Люба Халева.

П.П. Не успях да устоя на изкушението да си представя кои два предмета бих взела като сувенири от света на първите две описани книги. За „Харлемски рокади“ – вероятно празната бутилка, пъхната в ръката на Рей Карни по време на безредиците с инструкции да я напълни с бензин, да запали фитила и да я метне по някоя витрина. За „Всеки полудява по свой начин“ – хм, бих подминала предметите от социалистическия бит, включени у нас в „Инвентарна книга на социализма“, дори и будилия толкова страсти телевизор, и бих потърсила вместо това някакъв чарк от заглушителна станция. Стига да не са още тайна, разбира се. А ако са? Значи заглушителната станция още действа.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Ерго“, „Лист“ и „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.