По буквите: Данова, Бенбасат

„Как е живяна и как е мислена детската възраст от българите (ХVII–ХIХ в.)“ от Надя Данова

София: изд. „Парадигма“, 2023

Родителите – дотук,

пише на входа на едно столично училище.

Никой от родителите на децата, които се нахождат в школата, да няма власт да дохожда в училището и да се оплаква, когато наказват или бият детето му. Защото за такива жалби няма место, ибо дете, когато види, че баща му дохожда да го оправдава, тогда детето му разваля се и не може да има никакъв страх,

пише в правилника не на друго, а на създаденото от Васил Априлов Габровско училище. Същото правило да не се допускат родители, за да не вземат нещо да се оплакват от побоя над децата си, е съвсем характерно за първите български училища. Така коментира Надя Данова и привежда изобилни примери.

Докато чета историческото ѝ изследване, неволно правя справки с опита си и като родител на ученици (вече 14 години), и като ветеран от разни срещи за образованието. Мисля си

колко дълбоки са корените на онази възпитателна нагласа, която от самото начало дефинира и декларира покорството като висша цел на работата с детето.

И тук не говорим само за изолирани назадничави случаи. Не говорим за тъмни векове, от които Възраждането успява радикално да се оттласне, а за самите възрожденци, поне за тези, за чиито възгледи по отношение на детската възраст има писмени свидетелства.

Повтарят се думи като „чинопочитание“, „повинение“ – и както отбелязва авторката, става въпрос за

едно възпитание, построено върху „страха от Бога“ като база за други видове страх

(неволно чувам отзвука у Ботев с „нему се кланя дивак учител / и с вестникарин зайдно мъдруват, / че страх от бога било начало на всяка мъдрост“). Общо взето, емпиричният материал показва, че тези редове са доста буквално описание на статуквото по онова време.

Разбира се, има и други повтарящи се ценности на възпитанието – родолюбие, учение (някак независимо от съдържанието), на някои места „постиженията на учена Европа“. Гражданските ценности обаче трудно си проправят път. Независимото мислене например се споменава единствено от Ботев. Когато детето е момиче, смисълът на неговото възпитание пък почти никога не стига отвъд подготовката му да служи на дома и семейството. И макар мнозина възрожденци да даряват пари за образование на девойки, никой освен Каравелов не вижда смисъл да се преподава нещо отвъд „женските“ умения.

Анахронично е, разбира се, да търсим под вола теле или да връзваме кусур на предците си, че не са създали традицията тъкмо такава, каквато би отговаряла на нашето време. И авторката съвсем не прави това. Тя само добросъвестно, методично, по всички правила на историческото изследване цитира и анализира източник след източник – без да пропуска нито контекста (например огромната роля на християнството за подобряване статута на детето или пък драстичната борба за физическо оцеляване, при която детската смъртност стигала 25%), нито забележителния принос на коментираните личности.

И все пак ми е трудно да забравя (с оглед на днешния, а не на вчерашния ден) образа на Петър Берон, който превежда и адаптира предполагаемо писмо на Филип Македонски до Аристотел.

Ценностите, към които трябва да се придържа възпитателният модел, […] налагат на Берон специфичен преводачески модел към Еклогариона на Димитриос Дарварис. […] В един от случаите става въпрос за писмо на Филип Македонски, който съобщава с радост на Аристотел, че му се е родил син Александър, но повече се радва, че този син се е родил именно по времето на философа. Тук Берон се опитва да напасне заложената в текста гръцка аретология, предполагаща доблест, храброст, мъжество, превъзходни качества, красота, благородство, величие, нравствено съвършенство и морално превъзходство, към изискванията на християнското благочестие. Така, докато в оригинала Филип благодари на езическите богове, в превода той е благодарен „Богу“, и то не защото синът му ще бъде обучен в системата на античните добродетели, а защото ще се научи да бъде „добър и смирен“. За нас остава въпросът дали самият Берон не се е усмихвал в момента, в който е манипулирал по този начин текста на Дарварис, представяйки си „добрия и смирен“ бъдещ завоевател Александър Македонски.

Който реши да се заема с образователни реформи днес, особено пък такива, които искат да поставят в центъра на образованието нуждите на детето (само по себе си и като бъдещ гражданин), трябва да бъде реалист. Да познава по-дълбоките корени на несъгласието, което ще срещне и сред институциите, и сред отделните учители, та и сред другите родители. На

липсата на отзивчивост към новото,

както се изразява авторката. И тази липса има своя традиция.
Отлична книга, тъжна констатация.

„Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат

София: изд. „Колибри“, 2023

Учителят по физическо бе признат като пръв помощник на директора в областта на дисциплината, а по-късно – в гимназията – и морала. Физкултурникът олицетворяваше цялата строгост на законите, по които трябваше да се възпитаваме – не само уважение към институцията, а безусловно подчинение, казарменост, тъпо придържане към правилата, без оглед колко безумни могат да бъдат те,

пише Алберт Бенбасат. Но неговата книга, която е колкото „вехтошарски“, толкова и билдунгсроман, непрекъснато отбягва правилата, привидно неспособна да ги следва.

Също като своя протагонист, едва неостанал със счупен врат поради твърдата ръка на учителката, тази книга уж се приготвя да направи „кълбо напред“ в хронологията, но вместо това се катурва встрани в безбройните начини, по които животът убягва на правилата.

Какво само прави семейната история с политическата! Ту стъпва боса върху ескалатора в току-що построения ЦУМ, ту напротив, пристъпва из нея с лъснати с пионерска връзка обувки. Ту я подслажда със съблазнителното „локумико“ на анекдота, на пълнокръвните характери, на веселите идиосинкразии на персонажите, ту внезапно откроява нейната горчивина на фона на тяхната сладост.

Най-лесно е да прочетеш книгата носталгично,

защото обичта и тъгата по близките прави именно това – оживява света, в който и нашите близки негласно присъстват. Роден в същата година като баща ми, Алберт Бенбасат владее онова писане, което съхранява живота. То е близо до говора, до разказа между близки, в който предците не са паметници, а живи хора, които могат и да са смешни, и мили, и да грешат, да се ядосват, да се променят.

Разказ, в който отсенките са всичко – като „бонбоникото“ в ръката на баба Рашел („аз не ям, аз крада“), като побългарените еврейски имена на Ничко (Нисим), Вики (Вентура), Стерчето (Естер), като самия шпаньолски, в който испанският корен е като ядка в сърцевината на бонбон, обвит в сафарадска интерпретация, поръсен с български окончания и сервиран с турска думичка за гарнитура – като в чудния израз „терсене мужер“. Чета с благодарност за тези отсенки, които правят света отпреди раждането ми по-богат, пъстър и вкусен.

Но можеш да прочетеш тази книга и през смях, защото вътре има множество сюжети, готови за комедиен сценарий.

Например авторитетният международен коментатор Огнян Велков, който води два пъти седмично рубрика по радиото и получава писма от слушатели, покани за гостуване и т.н. Проблемът е, че Огнян Велков не съществува, а е измислица на трима души – сред които, освен бащата на автора, е и „чичо Шпетер“, Шпеко – дребен и надарен откъм глас и аромат персонаж с алпийски вид и комични навици. Или ефектната леля Жана от Израел с нейните тоалети и любовници, с пакета „Кент“, даден скришом на племенника. Или детската неумела рисунка на партизанска тематика, запазена от братовчедката Естер след толкова години…

От обратната страна на тези смешни и мили истории обаче стои нещо друго – нещо, което е било „обърнато на смях“ така, както костюмите са били „обръщани“, за да може да се носят още веднъж. Светът отсам желязната завеса, в който Шпеко се оказва шпионин, любовниците на Жана всъщност са пратени да я следят. А „партизанската“ детска рисунка напомня за чичото, загинал като партизанин, за да не носи жълта звезда.

Особена книга. Бих я подредила до „Баща ми бояджията“ на Васил Цонев, но и до спомените на Йовков за някогашния Добрич и неговите персонажи; и най-вече, струва ми се, до „Когато отново бъда малък“ на Януш Корчак, към която заглавието негласно препраща. Бих я препоръчала като библиотерапия на онези, които усещат миналото си безвъзвратно изгубено или подменено.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.