По буквите: Дън, Борисов, Цонев

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„За кого бие камбаната“ от Джон Дън

превод от английски Александър Шурбанов, София: изд. „Лист“, 2021

В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе „богопосвещенията“ на Джон Дън! Наоколо ни: не само болест, а и страх, който предшества болестта и многократно умножава носените от нея мъки; не само болест, а и самотата на болестта в страха от заразата. Не само болест, а и метаморфози на страха, който играе все повече роли на сцената около нас и в нас. Прочетете колко много ни разбира Дън:

Аз наблюдавам лекаря със същото прилежание, с което той наблюдава болестта. Виждам, че се страхува – и аз се страхувам с него; настигам го, изпреварвам го в неговия страх и забързвам […] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да заприлича на любов, любов към имането, но е само страх, ревнив и подозрителен страх от загубата. Може да наподоби доблест, като презира и подценява опасността, а е просто страх, който надценява хорското мнение и оценка, и страх да не ги изгуби.

Писано е през 1623 г. Дън е от големите имена в английската, а и в световната литература; почти връстник на Шекспир, но вече от друга епоха; католик по произход (от рода на Томас Мор), в светската си младост автор на любовна поезия със сложна и динамична образност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на немалко съвременни читатели. След като приема англиканството, става проповедник в най-голямата лондонска катедрала – „Свети Павел“. Именно по това време пише „богопосвещенията“. Ето как.

Дън е тежко и сякаш неизлечимо болен; дори изпратените от краля лекари не знаят как да помогнат. В болестта си обаче той чувства мисия – да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят чрез мисълта за смъртта. Същата мисия ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата „Свети Павел“ и ще говори за дуела със смъртта и за упованието. Опитвам се да си представя какво е било да го слушаш там и тогава, сред тогавашните богомолци.

Каква утеха може да предложи Дън на съвременния читател? На онзи, който не вярва, или на онзи, чиято вяра е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че посяга към вярата като към опиум, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че истинският опиум е безверието, защото то носи идеята за безнаказаност.) Каква утеха може да даде на циника, който мечтае да не бъде циник и да не вярва, че близостта с любимите му хора е обречена на гибел? Каква утеха може да даде на онзи, който се чувства като затворен в себе си остров – остров, потъващ в морето?

Ето тази: да бъдеш в присъствието на истински вярващ човек, дори и вярата му да е сложна и нееднозначна. На този, който говори за душата и нейното бъдеще в Бога така, че част от неговата убеденост да прелее в теб и да започне да се превежда на твоя вътрешен език.

Джон Дън се опитва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде – да му припомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, но и в общността, в истинската убеденост, че нашата угнетяваща, крайна самота е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем заедно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият възможен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към друг, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.

Цялото човечество е от един автор и е един том; когато умре един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава трябва да бъде така преведена; Бог наема различни преводачи; някои части се превеждат от старост, някои от болест, някои от война, някои от правосъдието, но ръката на Бог е във всеки превод и пак неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други.

Прочетете непременно послеслова на проф. Шурбанов към великолепния му превод на „богопосвещенията“, а също допълнете с „Анаграмата“ – преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, публикувани през 1999 г. от издателство „Обсидиан“. Бих приканила да обърнете специално внимание на „Свещените сонети“. И да очаквате следващата седмица в „Тоест“ интервю с проф. Шурбанов за смисъла и контекста на тази книга.

„Откаченият вагон“ от Георги Борисов

Велико Търново: изд. „Фабер“, 2021

Ако можех да съставя едно-единствено помагало за изучаване на културна история, щях да го кръстя „Кратък речник на самопонятните неща“. Самопонятни за едно поколение, неразбираеми за следващото – гледаш партитурата на паметта, а там не пише в кой ключ да се свири.

Самопонятното в събраните спомени и свидетелства за делото на Георги Борисов е „другата“ руска и съветска литература, сериозният, но и страстен интерес към писателите дисиденти, нещо повече – споделеният глад на цяло литературно поколение за… истина. За смелост. Това поколение не само ще изрецитира остатъка от „Товарищ Сталин, вы большой ученый“, а ще има сетивен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае защо са толкова важни литературните разговори по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са допуснати всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито понятие е доверието в тези времена.

Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама приятели да направят челна стойка на двора – когато единият е Константин Павлов, когато „звездите са им одраскали петите“. Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, за да не го „изнудват с жена и деца“. Защо толкова натрапливо всички скачат като попарени от думата „политкоректност“. И защо е толкова съдбоносен смехът – онзи карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски посочва на Рангел Вълчанов уж присъстващите на съседните маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на авторите – те съставят един алтернативен канон, който няма да видите в учебниците.

Другото, което уж се разбира от само себе си, е промяната в медиите. По-точно казано – променената представа за това кое е и не е недопустимо. През 80-те, през 90-те и сега. Георги Борисов е публикувал свои спорове с различни редакции – и това е в пряка връзка с въпроса за публичността и доверието. За уж незабележимите промени в разбирането за достойнството на професията. В книгата хем е събрано наистина впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се контури на времето, за което все още бихме могли да развием сетиво.

Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози дори, спорове с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло – ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.

„Баща ми, бояджията“ от Васил Цонев

София: изд. „Лист“, 2021

Не търсете драматични разлики между духа на филма и духа на книгата – авторът Васил Цонев е и сценарист на филма, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо любимо няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с любов и носталгия към фантастичния образ на бащата, към характера, въображението, енергията, смеха и тяхното безусловно надмощие над бита.

Носталгия и обич будят и второстепенните персонажи – и във филма, и в книгата. И все пак едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е мемоар, макар и силно белетризиран. Той е много любопитен и като свидетелство за времето – точно в онези детайли, които са изпаднали при филмирането. Ще научите например колко етнически пъстра е Овча купел по онова време – българи, гърци, евреи и цигани, и как общуват тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните съвети от накачулените по оградата зяпачи как се провежда една истинска добруджанска сватба… докато сватбарите не се предадат и не почерпят.

Българите впрочем се оказват предимно добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата – „О, добруджански край“. Това ме кара леко да се съмнявам в споменатата във филма дата – там се говори за новата 1932 година, а в книгата героите шумно празнуват свободна Добруджа, което значи 1940-та… Очевидно целият квартал е пълен с бежанци, защото всички – от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия стопанин на крушовата градина – пощуряват при новината за освобождението. Ако е 40-та година обаче, интересно защо не се споменава войната – иначе е логично обяснение защо всички са чак толкова бедни. Можем да се досетим само по намиращите се наблизо трудоваци – нали на техните хранителни отпадъци се разчита за отглеждането на прасето.

Още нещо, което прави впечатление в книгата, но не толкова във филма: топлото и пулсиращо чувство за вина – за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), но най-вече за дара на обичта, за който ответен дар вече не може да има. Освен може би самият разказ, самата памет.

Не мога да пропусна великолепното оформление на Милена Вълнарова, което отдава почит на историята, на времето, но и на знаковия филм: страхотно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат разказа, да те накарат да завъртиш книгата, за да видиш историята от друг ъгъл – и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Фабер“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.