По буквите: Две книги за тревожността

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Тревогата расте като трева. Като троскот. Прави ни троснати на самите себе си, тормози ни. Тревогата е „Тесла“, току предлага да поеме управлението. И не, не е „тесла“, защото отказва да „отсече“ веднъж и завинаги.

През 2022 г. у нас излязоха две книги за тревогата – „Избави се от тревожността“ от д-р Джъдсън Бруър (превод от английски Детелина Иванова, изд. „Изток-Запад“, 2022) и „Тревожността. Причини, смисъл, разрешаване“ от д-р Огнян Димов (изд. „Сиела“, 2022). Разбира се, историческият момент предполага тревожност – тъкмо почнахме да излизаме от пандемията, сковала социалните ни връзки и преобърнала живота ни, да не говорим за базисния страх за близките ни, и до нас започна брутална война – и то спрямо държава, която в културно отношение прилича на нашата. Като фон на всичко това джобовете ни все повече се тревожат какво ще правят с непосилната си лекота.

Това обаче са тревоги с реален повод. Затова те не са предмет на психологията, нито на терапията, а работа на онези, които могат (или не) да предложат практично решение – вирусолози, военни и политически експерти, икономисти. Има обаче и други видове тревога, които като че ли се самопораждат. Тревогата може да те завладее като спареност в бронхите, като физическо състояние, което едва впоследствие си намира повод. И недвусмислено носи страдание. Но не само. Във всеки случай оставя у човека усещането, че е непознат на самия себе си, че в него има нещо, което се изплъзва от контрола му и може да му навреди.

Д-р Джъдсън Бруър подхожда към тревожността, като си задава въпроса „Кое друго поема контрола върху нашето съзнание и ни кара да правим неща, които всъщност ни вредят?“. И намира прилики с различни видове пристрастявания – предимно с емоционалното преяждане и тютюнопушенето, без да прескача към по-особената материя на психотропните вещества. Бруър е психиатър и невролог, директор на отдела по изследвания и иновации в Центъра за осъзнатост към Университета „Браун“ и основател на MindSciences (сега позната като DrJud) – дигитална терапевтична програма за лекуване на въпросните навици на ума.

Д-р Бруър предлага алгоритъм за избавяне от тревожността чрез преминаване през няколко „скорости“, или придобиване на навици за различна степен на осъзнатост. Идеята е постепенно, с мравешки стъпки, човек да поеме обратно управлението на ума си – като полюбопитства за реакциите на тялото си в хода на автоматизирания процес. Нещо като медитация в самия момент на тревожния пристъп – без противопоставяне, без усилие на волята да изтръгнеш волана от непознатия „друг“ и съответно без възможност за катастрофален провал.

Да се поддадеш на тревожността, но в същото време да я наблюдаваш.

Този подход не задава въпроси за идентичността на тревожния човек, нито за генезиса на неговото състояние. Той приема, че тревожността, както и да се е зародила, стига до едно и също – превръща се в навик. И този навик, за да съществува, ни носи и някакви ползи, някакво удоволствие, награда. Смисълът на деавтоматизацията е да заменим тази награда с нещо по-реално.

„Тревожността“ на Огнян Димов изглежда противоположна като подход. Там няма никаква универсална рецепта, а отделни казуси, истории на негови пациенти и на тяхната успешна терапия. Моделът е подобен на този на Франсоаз Долто – и също като нея авторът е склонен да търси корените на проблема в ранното детство и дори в бременността на майката. Този проблем често е свързан с нещо недоизказано, неизречено на глас в семейството (помня, че Долто препоръчваше да се обяснява всичко важно на децата, дори на пеленачетата).

Докато търси това скрито знание, терапевтът сякаш влиза в ролята на детектив – и може би затова казусите са изключително увлекателни за четене, истински whodunnit. Запитах се дали би било възможно част от облекчението на пациента да идва от усещането за развръзка на житейския разказ – и дали съответно част от генерализираната тревожност да не идва и по литературни, тоест фабулни причини.

Интересно, но и Бруър говори за фабулна структура – този път при вредните навици (включително навика да се тревожим). Завръзка–кулминация–развръзка при него е спусък–реакция–награда (имам проблем с превода на trigger като „спусък“, защото очевидно става въпрос за „повод“, а книгата е за широка читателска публика). За да разруши навика на тревожността, човек трябва да развали фабулната верига (като я натовари с детайлите на наблюдението).

Обратно, при Димов идеята като че ли е несвършващият сюжет най-сетне да стигне до своя край. Като във всеки добър разказ развръзката си има цена – и тя често е приемането на самотата, на границите на другия като условие за сигурност в собствената идентичност.

Не се наемам да кажа кой от двата подхода работи по-добре – тревожността в безкрайните си разновидности (от общо безпокойство до паник атаки) причинява такива страдания, че вероятно си струва да опиташ и двете. И терапия (подходът на Огнян Димов определено предполага работа с терапевт), и техника за справяне с пристъпите.

Но по-интересно ми се вижда общото между тези на пръв поглед противоположни книги – и двете обръщат внимание, че тревожността не е само страдание, че тя е другата страна на въображението, че може да носи дълбочина, че е възможност за растеж.

Или както казва Киркегор (цитиран от Огнян Димов):

Тревожността е възможност за свобода.