По буквите: Ишъруд, Бодаков, Асса

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Самотен мъж“ от Кристофър Ишъруд

превод от английски Иглика Василева, оформление Милена Вълнарова, София: изд. „Лист“, 2022

„Толкова ми писна да бъда личност“, споделя Кристофър Ишъруд на свой приятел през 1939 г. „Като личност аз не съществувам“, пише той в дневника си през 1938-ма. И продължава: „Ето една от причините да не вярвам в никоя от традиционните религии: не мога да вярвам в собствената си душа. Аз съм химично съединение, слепено от средата и възпитанието си. Моят „характер“ е само репертоар от заучени номера, моите реплики са отгласи и адаптации, моите чувства са диктувани от физически, външни стимули.“

Героят на „Самотен мъж“ се събужда. Или по-скоро, събужда се една хлабава съвкупност от парчета – краката се изпружват, кръстът се изправя, мозъчната кора започва да дава команди. Бавно и трудно думите „съм“ и „сега“ превръщат аморфното и тъжно съзнание в нещо, което си знае името – поне за пред другите. Нарича се Джордж.

Джордж, един от литературните аватари на Ишъруд, е също като него англичанин в Америка, университетски преподавател, може би по-вписан в новата си родина от своите приятели англичани (в реалния живот Одън се връща в Англия, а Ишъруд остава, макар десетилетия наред да свиква с писането на американски английски). Човек със силна индивидуалност (Джордж е убеден, че съседите му биха го изхвърлили, ако знаеха какъв е; Ишъруд е изхвърлен от Кеймбридж, след като на един изпит отговаря със сонети, а на друг – с литературен анализ на самия въпрос). Гей. Днес това е последното, което би ме впечатлило в романа; навремето го е направило първопроходник в публичното говорене по тази тема, нещо като икона за следващото поколение. Ишъруд няма нищо против, макар да смята, че никой не може да те изложи така, както твоите последователи. Но като цяло поддържа каузата.

И все пак: не вярваш в личната идентичност, но приемаш колективната? Изглежда, че да. Джордж – като аватар на автора си – говори по темата страстно и саркастично. Думите му по отношение на малцинствата, особено преследваните малцинства, вероятно биха довели до уволнението му от някой съвременен университет. Особено заради това:

Добре, а сега идва ред на либералите, включително, надявам се, и на всички в тази стая, а те твърдят следното: малцинствата са хора като всички нас. Точно така, хора, не ангели. Точно така, те са като нас… но не съвсем като нас, до това се свежда добре познатото становище на либералната истерия, в която започваш да се самозаблуждаваш, че наистина не виждаш разлика между един негър и един швед.

Впрочем Ишъруд – ако вярваме на Джордж – се интересува не толкова от разликата между расите или от сексуалната ориентация. Интересува го повече разликата между поколенията, и по-точно онова, което си представяме, когато мислим за по-старите или по-младите от нас. Например опитът. Какво можеш да предадеш на другите? И ще го искат ли – или ще те отминават, сякаш им предлагаш диаманти за пет цента? Това сравнение се повтаря на няколко пъти, значи е важно за автора. Да, отнася се до преподаването, но не само. Защото Ишъруд се връща към темата в кулминацията на романа: среднощния разговор между професора и негов студент, и двамата пияни и мокри до кости след среднощно къпане. Опитът не служи за нищо, казва Джордж. Има го, не е фикция, но не можеш да си послужиш с него. А какво е знанието, освен извлек от опита?

Впрочем скръбният опит на Джордж е загубата – загубата на дългогодишния му партньор. Начинът, по който я отработва, става повод за скарване между Ишъруд и Одън. Ишъруд си спомня, че Одън бил шокиран от намерението на Джордж „да си направи нов Джим“ – от идеята, че човешките същества могат да са толкова заменяеми. Всъщност в книгата пише „да намери нов Джим“, но така самият Ишъруд е запомнил – „да направи“. Така ли е? Наистина ли за него хората – след като не могат да съвпаднат със себе си, след като трудно намират някаква идентичност отвъд колективната – могат да бъдат заменени?

Последният епизод описва процес на отлепяне на плака, започнал със срещата на Джордж с Джим – и завършил със смъртта му.

Преводът е на Иглика Василева – съвсем неслучайно. Преди да намери писателския си глас, Ишъруд се е опитвал да пише като Вирджиния Улф. А действието в книгата – също като в друг прочут превод на Иглика Василева – е събрано в един-единствен ден. Впрочем това изминаване на пътя от сутринта до вечерта е прекрасно уловено от Милена Вълнарова в човешката фигурка, която почти незабележимо напредва в пространството на страниците – всеки път малко по-напред от левия край до другия. Разлистете бързо книгата и вижте какво става.

„Раковски супергерой“ от Марин Бодаков

написана съвместно с Андрей Младенов, илюстрации Ясен Григоров, издание на Столична община, 2022

Каква ирония: обичайно за борците за свобода се говори най-несвободно. Почитта към тях е като почитта към светците – саможертва в името на идеята, канонизация, сакралност. За съжаление, това подчинява говоренето за тях на едни правила, в които страхът от светотатство и следването на „сигурни“ формулировки често изместват реалния човек и неговото дело, а и със сигурност – възможността за реално предаване на опита. Дори най-естествената детска реакция – да подражаваш на героя, да видиш у себе си нещо от него – често е недопустима в училище. Как смееш?

Книгата на Марин Бодаков и Андрей Младенов се интересува от самия човек. Тя е диалог. Марин задава въпроси – какво значи да си герой, с какви хора би искал да осъмнеш в планината, какви качества трябва да имаш, за да бъдеш като Раковски, – а деветгодишният тогава Андрей отговаря. И всеки отговор дава тласък на следващия въпрос.

Така всъщност смисълът на думата „герой“ се разкрива като нещо много по-широко от саможертвата. Ако вярваме на примера на Раковски, ти трябва да умееш да общуваш с всякакви хора (иначе как ще ги запалиш за каузата), да владееш добре не само родния си език (как ще допринесеш за своята култура, ако не познаваш нищо извън нея), да се интересуваш от миналото, да не усядаш на едно място (иначе ефектът от работата ти ще се чувства само там) – и да умееш да живееш така, че самият ти да грабваш въображението на хората, да се сливаш с тяхната представа за водач. Ето така е разказана биографията на Раковски – като пример, като илюстрация на различните качества в неговия характер.

Текстът стъпва много внимателно върху цитати и исторически извори; той е богато документиран, а научен редактор е проф. Катя Станева. Друго не може и не бива, особено когато става въпрос за историческа фигура от този порядък. Как тогава може да е достъпен за деца? На първо място, цитатите, които са включени в основния разказ, са съвсем малословни и органични. Второ, абзаците са структурирани така, че винаги да се върви от общата тема към конкретното. А основната част от източниците са отделени в притурка, тоест тя е за онези, които биха полюбопитствали да прочетат нещо повече. И няма да сгрешат.

Третият автор на тази книга е Ясен Григоров – неговите илюстрации драматизират и събитията, за които се разказва, и самия контекст на разговора между възрастния и детето. Разбира се, разделянето на илюстрациите на комиксови рамки в съчетание с думата „супергерой“ може да създаде грешната представа, че иде реч за имитация на комикс, тип „Супермен“. Нищо подобно. Ясен онагледява различните пластове в книгата, като комиксовите картинки се отнасят за съвременния пласт – за самия разговор. Историята на Раковски от своя страна е предадена с илюстрации, които са живи и забавни, но от друг порядък. Раковски е повече от супергероите в комиксите, казват двамата събеседници – защото е истински.

Много бих се радвала тази книга да даде кураж на децата, че патриотизмът не значи непременно патос. И че думата „родолюбие“ може да има много по-широко значение, а техните собствени качества могат да са част от него.

Книгата е издание на Столичната община и се разпространява безплатно в начални училища в София.

„Деца на въображението“ от Греди Асса

София: изд. „Сиела“, 2022

Има две ситуации, в които не е страшно да не знаеш кой си. Първата е, когато си дете и за първи път срещаш света. И втората е, когато се сблъскаш с изкуство, което е плътно и истинско. Тоест с нов свят.

Марсел Пруст е казал: „Изкуството умножава световете, показва какво виждат другите.“

Лошото е, че човек много трудно среща нещо ново, защото начинът му на търсене е свързан с онова, което вече познава и харесва. Официалните истории на изкуството представят новото в логична връзка с познатото, общо взето, по утъпканите пътеки на манифестите, групите и опозициите. И то някак не е достатъчно ново.

Съвсем друго е, когато срещнеш новото изкуство през човек, комуто имаш вяра. А художник от ранга на Греди Асса внушава огромно доверие. В тази книга той също се е доверил на читателите – доверил се е, че ще я разгърнем също толкова свободни от стереотипите, колкото е и той. Че ще търсим личната си реакция. Събраните в албума вариации по теми от големите имена в изкуството не са предсказуемите „упражнения по стил“. Те са рисунки в стила на самия Асса, на собствения му отклик при срещата с един или друг художник. Един личен пантеон, жив и жужащ от светлина и разменяни между картините реплики – не в хронологичен, нито в какъвто и да било ред, а едновременно. Както казва авторът на предговора проф. Бертран Тилие – с безкрайно присъствие и възобновено настояще.

Ще срещнете познати имена, може би дори ще поспорите с кратките определения на Асса – може би ще харесате някого, когото не сте обичали особено. На мен Дали ми е по-симпатичен с тежководолазния костюм и перспективата, в която е описан. С определението за Майстора пък изобщо не съм съгласна, но какво от това? По-интересни са ми немалкото имена, които са ми непознати и тепърва ще откривам, а също и смесицата между български и чуждестранни художници – смес естествена, тъй като географията, както и историята нямат място в подбор, основан точно на емоционалното въздействие.

Впрочем същото се отнася за границата между изкуствата. Защото между Баския, Купка, Кифер, Брьогел, Вукадинов, Вера Недкова, Иван Кирков, Ротко и пр. без обяснения присъстват Борхес, Пруст, Ал Жаро, Песоа, Ейми Уайнхаус. И нещо в мен ликува при това триумфално сриване на Берлинската стена между изображение, литература и музика. Триумфално и в същото време смирено. Защото ето какво пише Асса в кратката бележка към рисунката по Анселм Кифер: „Красива като усмирителна риза е любовта, нося я със себе си винаги когато започвам да рисувам.“

Тази книга подбужда към срещи – да отидеш, да видиш, да откриеш своята собствена реакция при срещата с онова, което още не познаваш. Тя завършва, пак неочаквано, с размисъл за пустинята като среда на въображението. Какво общо има пустинята с детството? Умението да видиш това, което изплува от нея, като нещо създадено за пръв път.

„И утре – казва Греди Асса – ще посрещна с изненада видяното.“

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.