По буквите: Иванов, Борхес, Николова

„Зрящият е хляб“ от Биньо Иванов

съставителство Яна Букова, корица и дизайн Кирил Златков, София: изд. „Аквариус“, 2022

Отлична е идеята на Даря Хараланова за поредицата „Поет за поета“. Не само защото създава поетически антологии с концептуалната сила на конкретно замислената книга (вместо на случайна сглобка от съществуващи неща), а защото онагледява потенциалните приемствености и структурни връзки в най-новата ни литературна история, която все още стои аморфна и разпиляна в публичното въображение. Ролята на разпоредител в литературноисторическия салон обичайно се заема от идеологията, така че е прекрасно поне в този случай самите поети да решават кой до кого ще седи.

Съставителството на Яна Букова осуетява възможността поезията на Биньо Иванов да бъде четена наивно и сантиментално – нещо, което изобщо не би било изключено, ако се подберат повече от ранните му стихотворения с тяхната ефектна, динамична космология. Особено пък тези, в които локалното е особено осезаемо – като наноси в езика (фолклорно-възрожденската употреба на числителните например), изобилието от природни образи, вкл. установени репери, като планините и Дунав, проблясването на локални думи дори в изцяло екзистенциални стихотворения („до другата трева на мартеница ахнала“) и пр.

„Вятър иде и аз те обичам“ например би могло – и дори би трябвало – да бъде учено наизуст и рецитирано на Трети март редом с Далчевото „само затова, че си родина моя“. Първо, защото представлява един от редките примери на неопосредствано от националните клишета чувство, и второ, заради езиковото съвършенство на първите две строфи (доколкото може да се говори за строфи в този тип поезия) – бързото, плавно движение подлог–сказуемо, подлог–сказуемо, положени в едно разгръщане на дъха и навързани просто, без обяснения („вятър иде и аз те обичам, / изгрев вдига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам“), а после насечения ритъм на безглаголни фрази, метафори за родината.

Стихотворенията от този период биха могли да бъдат четени удобно с акцент върху тази поетика. Това обаче би представило Биньо Иванов в невярна светлина. Защото в късните си стихотворения, както тази антология доказва, той става рязко неупотребим за какъвто и да било наивен прочит – било национално сантиментален („дишам в тебе, гина в тебе, коренче“ и после „родино моя родна, отечество привидно, / което си мобилизира граници, границите – граничари, / граничарите – кучета“), било дори езиково сантиментален в допускането, че читателят има спокойствието да разчита на плавен и ароматизиран досег със смисъла. Послесловът на Яна Букова говори за сблъсъци вътре в езика; това, което се случва в късните стихотворения на Биньо Иванов, по някакъв начин ми напомня на Дилън Томас или на Къмингс:

сълзите-блясъка изсъхналото-сивото краят началото
цигарата кислорода алкохола водата устните зъбите
целувката отпечатъка храната гладът, проклета мила,
мила
проклета!

Преди чуждестранните препратки обаче има нужда от внятен разказ за българската поезия от последните десетилетия на XX век и мястото на Биньо Иванов в нея – да речем, спрямо Борис Христов и Ани Илков. Настоящото издание сочи в тази посока.

„Възхвала на тъмнината“ от Хорхе Луис Борхес

превод и съставителство Рада Панчовска, илюстрации Капка Кънева, София: изд. „Колибри“, 2022

Тази книга също е антология, също обхваща цялото поетично творчество на своя автор; също е съставена от поетеса – както пише на корицата, „сбогуване на Рада Панчовска с творчеството на Борхес“.

Първият ѝ превод на негови стихотворения – „За ада и рая“, излиза успоредно с превода на „Вавилонската библиотека“ у нас – през 1989 г. Нейната „Поетическа антология 1923–1977“ е издадена в собственото ѝ издателство „Проксима-РП“ през 2016 г. В този смисъл „Възхвала на тъмнината“ не е радикално ново издание, но пък безспорно ще стигне до много хора и ще донесе удоволствие на немалобройните почитатели на Борхес у нас.

Изданието е двуезично, което дава на читателя възможност да оцени трудността на преводаческата задача – стихотворенията, макар и не подчертано звънки, нерядко са римувани и изобщо следват определена формална постройка, а ритъмът на езика е бавен като на обрасла с растителност широка река. Стихотворенията не се поддават на заучаване, дори на четене на глас, което не прави формата им лесна за препредаване – смисловата пауза често е по средата на стиха, дребни нюанси в избора на синоним може да бъдат значими в метафоричния контекст на думата. Не е едно и също дали огледалото ще е „уморено“, или „обезсилено“.

Подобна сложност стои и пред самия читател, ако той рече да разплита смисъла до неговата ежедневна разбираемост. Като че ли стихотворенията предразполагат повече да следваш ритъма на образите и тук-там да запаметяваш онзи, към който искаш да се върнеш пак.

За мен човечност е да чувствам, че сме гласовете на една и съща бедност.

Освободен от паметта и от надеждата,
абстрактен, неограничаван, утрешен почти,
мъртвецът не е просто мъртъв, а самата смърт.
[…] Ограбваме му всичко,
не му оставяме ни багра, нито сричка.

Ако сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?

В тази поезия има някакво тематично постоянство, което не е само в завъртането на ключови и за прозата на Борхес образи – лабиринта, библиотеката, огледалото („уморено“!), анонимния персонаж, чиято прочута самоличност ни се разкрива мигновено – само колкото да видим, че е безвъзвратно изгубена.

Ето пример: в разказа „Безсмъртният“ в последния момент ни се разкрива самоличността на оскотелия Омир; в едно от стихотворенията тук гаснещият старец казва, че е бил (тоест вече не е) Уитман. В друго ръцете, търкащи лещите, принадлежат на Спиноза, който обаче е изгнаник, занаятчия, лишен от символната сила на името си. Но не е само до темите. Усеща се по-скоро стилистичното единство на „Рубайят“ – един общ масив от творби, които не си противоречат помежду си. Така, за разлика от антологията на Биньо Иванов, „Възхвала на тъмнината“ като че ли не би се променила значително, ако я четем безразборно или пък отзад напред.

Принципно, критиката е разделена в оценката си на поезията на Борхес. Някои, като Майкъл Ууд, смятат, че тя е тромава като прозодия и лишена от най-важното, което осветява разказите му – сложната игра с читателя, който никога не може да предскаже следващия ход на писателя из лабиринта на прозата. Други, като Пол де Ман, смятат за най-важна тема на Борхес изковаването на самия стил – и тук поезията е напълно намясто. Лично аз съм благодарна на Рада Панчовска за вниманието и вещината, с които я е предала на български.

„Въображаеми градини“ от Галина Николова

корица и дизайн Надежда Олег Ляхова, София: Издателство за поезия „ДА“, 2022

Говорейки за преводите на „Хиляда и една нощ“ – всички един през друг допълвали, изменяли, нагласяли оригинала спрямо своето време, – Борхес казва, че единственият лош сред тях е верният. Разбира се, това твърдение само по себе си е литература, и то точно онази литература, която носи наслада чрез постоянното изместване на смисъла, играта на ума. Неслучайно „Вавилонската библиотека“ беше обикната у нас по същото време, по което най-голямата литературнотеоретична мода беше деконструкцията.

В книгата на Галина Николова обаче разнородните версии на реалността не са игра между автора и читателя, а вид автотерапия. Езикът е ясен като въздуха в северен пейзаж; читателят е по условие невидим двойник, друго „аз“, отстоящо във времето. Не „уморено огледало“, в което образът се губи, като при Борхес, а „саморефлексия“, тоест вглеждане в собственото отражение, ултразвук, рентген. Сравненията не са случайни – в центъра на много от стихотворенията стои точката на кризата, неназованата рязка загуба, срезът. Няма нужда от назоваване – сам слагаш своя момент на криза върху същото място и проверяваш точността на описаното чувство: когато си идентичен с табелката на болничното си легло; когато внезапно си по-малък от детето си, когато в обаждането „за проверка“ на близките тревогата обърне посоката си, и т.н.

Част от терапевтичната сила на стиховете е в истинността на тези репери – ако ги разпознаеш, ще припознаеш и стратегиите за тяхното преодоляване. Въпреки че тези стратегии са литературни по своята същност – или пък тъкмо затова. Защото и собственото ни въображение често може да бъде „недобросъвестен разказвач“, неуморен писател със слабост към катастрофичните сценарии, измисляч на страхове.

Имам една вътрешна стая, пълна с писатели,
наведени денонощно над своите листове
улавят мисъл за пазаруване на хляб,
приготвяне на вечеря, пътуване
или каквото и да е всъщност
и създават апокалипсис
в няколко изречения.

Справянето с прекомерната дарба на съзнанието да измисля плашещи реалности е през ангажирането му с друга задача – да тръгне в обратната посока, да измисля щастливи реалности, да мечтае. Това решение присъства в три отделни стихотворения – вече цитираното стихотворение с писателите, стихотворението, което завършва с шеговит разговор с персонифицираното въображение, и стихотворението, дало заглавието на книгата. В него се разказва за въображаема градина, в чийто край има гора, а в гората – умираща сърна. Освен ако… понеже градината е въображаема и всъщност ние можем да определим какво се случва, в гората има не умираща, а току-що родила сърна, която побутва малкото си с муцуна.

Колкото и да е странно, езикът и литературата ни влияят до такава степен, че променят начина, по който говорим със себе си. Думите, в които обличаме вътрешните си диалози. Книгата на Галина Николова следи този вътрешен език – наблюдава например кога фразите, с които говорим за себе си, заприличват на инструкции на електроуред; или пък кога думите, с които описваме неудържимото уж влечение, съдържат в себе си предупреждението за краха. И ги променя, използва силата на езика, за да ги пренапише. Електроуредът може да бъде изключен от веригата, оставен да си почине. Пръстите, намокрени вече от водовъртежа, просто ще изсъхнат.

Чудесен урок – да следим литературните волности на вътрешния си монолог поне толкова критично, колкото бихме се отнесли към новоизлязла книга. Благодаря.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.