По буквите: Клемперер, Водолазкин

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Езикът на Третия райх“ от Виктор Клемперер

превод от немски Ана Димова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2022

Ако съм мислила, че книга на тази тема ще е толкова актуална 77 години след края на Втората световна война; ако пък съм мислила, че нейната актуалност ще бъде точно като на медицинска брошура по време на пандемия – че ще чета, за да видя кои симптоми от уж преборената зараза мога да открия у себе си и в своята общност; ако съм мислила, че ХХI век ще е време на нови национализми и на нова война в Европа!

Всъщност тази „немислимост“ е само привидна; та нали войната в Югославия беше броени години след Обединението на Германия, което пък беше броени години след „Възродителния процес“ (с цялата прилежаща му пропагандна машина, която работеше доста успешно); та нали неонацистки движения имаше през цялото време, а ние умувахме дали трябва да бъдат забранявани, или да им откажем подобен ореол. Е, днес е доста късно.

Начинът на мислене, характерен за Третия райх, изглежда абсолютно пандемичен; и назоваването му като нацизъм в никакъв случай не го възпира. Напротив, „нацизъм“ се е превърнало в заклинателна дума за назоваване на врага, дума одомашнена и до голяма степен изпразнена от съдържание, за да означи всякакъв вид крайно придържане към някаква кауза – grammar nazi, feminazi и пр. Докато „Моята борба“ се продава съвсем открито и „Луковмарш“ се провежда; докато Путин оправдава на практика завоевателната война в Украйна с „денацификация“, а на антивоенните протести портретът му е дорисуван с едни характерни мустачки. С други думи, „нацизъм“ се превръща в дума, чието конкретно значение непрекъснато се мени, а конкретната ѝ употреба придобива все по-плашещи мащаби.

Изследването на Клемперер е много важна противоотрова именно за това. Клемперер е професор германист, освен това е евреин – евреин в Германия при Третия райх. По време на самите преследвания, докато носи жълтата звезда, докато бива разпитван в Гестапо, докато живее в еврейския дом, докато се укрива, той изследва езика, който прави всичко това възможно. Това е проучване „на терен“ – ужасяващ терен, – проведено с изумителна последователност и задълбоченост.

Започнало от морфологията – от представката „де-“, преминаващо през думи като „народ“, „героизъм“ и пр. (по ирония на съдбата „героичен“ в докладните от фронта означава, че немците губят); през вездесъщите съкращения, през фолклорните асоциации, през имената („преименуването“ на евреите, чиито названия не показват достатъчно ясно какви са!), та до страховитата ефикасност на Гьобелсовата реторика. Ролята на спортните метафори (особено тези от областта на бокса), на противопоставянето на чувствата и „инстинктите“ на интелекта, ролята на „контрастните душове“ в реторическата схема…

И ето още нещо плашещо: докато в началото четеш с идеята, че заразените думи трябва да се посочват, за да може езикът ни да ги разпознае като опасни, стигнеш ли до реториката, цялото начинание ти се струва абсолютно безнадеждно. Колкото и книгата на Клемперер да е абсолютен триумф на езиковедската диагностика, познанието още не е превенция. Самият професор наблюдава с ужас как езикът на Третия райх заразява хора от всякакви слоеве – чак до неговото университетско обкръжение с предполагаемата си професионална критичност към езика на пропагандата.

Но не наблюдаваме ли това и сега?

Честно казано, критичният, диалогичен език и сега няма шансове срещу реториката, която използва утвърдените ценности и модели на мислене (народ, земя, славно минало, герои и пр.), за да събуди и направлява емоционален отговор. А ако ѝ се противопостави огледална реторика (ако това въобще е възможно), не е ясно дали няма да събудим същото явление у себе си и у своите.

Прави ми впечатление едно бяло петно у иначе безупречния учен Клемперер: той не се колебае да разглежда критично и ционизма, и собствения си речник, заразен от определени думи от лексиката на Третия райх. Но в главата, в която описва обожествяването на Хитлер и формулировката „за фюрера и отечеството“, в главата ми не спира да кънти „За родину! За Сталина!“. След края на Втората световна война Клемперер остава да живее в ГДР. Книгата е писана там.

Дописването ѝ – за отгласите от езика на Третия райх, за другите покваряващи ума езици – оставя на други. Но опората в този текст е солидна.

„Оправданието на Острова“ от Евгений Водолазкин

превод от руски Здравка Петрова, София: изд. „Лист“, 2022

На какъв език разказваме историята? Как би звучала историята на съвременността, ако беше разказана от поредица средновековни хронисти?

Ами ако част от тези хронисти са неблагонадеждни – един например се увърта около властта и пише угоднически панегирици, а в други записки описва същите тези властници като покварени зверове? Ами ако друг хронист пребивава в описваната от него съвременност и води спор с професори, според които историята не е борба между Доброто и Злото, а наниз от причинно-следствени връзки (магнитното време, както го нарича хронистът)? Ами ако в тези хроники, които се разгръщат като механизми от средновековен часовник, проблясва смехът на цирка, на карнавала, на гротеската? На мъдростта, която обаче е само дървена фигурка като всички останали?

„Оправданието на Острова“ на Евгений Водолазкин е нещо такова. Написано е с усета на медиевиста и с тъжния смях на човека, живял след Ленин и Сталин, след нашествието на бензиностанциите, след и сред какви ли не войни. Тук се преплитат разпознаваеми и неразпознаваеми истории, притчата завършва във виц, политическата алегория завършва в комедиен скеч. Придобилият прекомерно влияние приближен на диктатора бива… изяден от крокодил, след като Първият благосклонно опрощава думите му и в знак на опрощение отива с него в зоопарка; в ковчега, по липса на друго, полагат именно крокодила. На два пъти тълпите се връщат, след като поводите да хвърлят камъни по Двореца се оказват фалшиви. Какво искате, пита владетелят при третото им пришествие. Нещо ново, отговарят те. Някои детайли са почти водевилни; други – внезапно тъжни, като пълководеца, който зарязва другата си реторика и започва да говори на войниците си единствено за храна.

През всичко това времето се сгъстява и разтяга – двата централни персонажа живеят стотици години, също както в старите хроники, и консултират заснемането на филм за собствения си живот. И пишат свои коментари към думите на хроникьорите, които предстои да бъдат издадени. Тяхната надвременна гледна точка предизвиква и следните наблюдения: че сегашното време е също като Средновековието, но след като му е изсмукана вечността; или пък че ако някога са смятали кометата за змей, сега смятат змея за комета.

Водолазкин е медиевист; дисертацията му е на тема „Световната история в литературата на Древна Русия“. Смятат го за един от най-добрите живи руски автори. В другия му роман, излязъл на български – „Лавър“ (прев. Антония Пенчева, изд. „Панорама“, 2020), също присъства смесването на времената – или не толкова смесване, колкото съсъществуване. „Лавър“ е наричан от The Guardian „една от 10-те най-добри книги, писани за Бога“; печелил е наградите „Большая книга“, „Ясная поляна“, „Портал“ и др. „Оправданието на Острова“ е последната му книга; тя излиза на български в майсторския превод на Здравка Петрова.

Изненадващо ведро четиво, макар и само заради бързината, с която времената се сменят, и всяка гротеска ненадейно и неизбежно се сгромолясва. Не и безвъзвратно обаче – както се оказва при една от поредните граждански войни на Острова, всичко си е напълно „възвратно“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.