По буквите: Мария Липискова, Зейди Смит, Роман Кисьов

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Пристанището на часовника“ от Мария Липискова

корица и оформление Капка Кънева, София: изд. „Същности“, 2022

В стихотворенията на Мария Липискова има една жена, която стои на ръба на живота, като град на ръба на Космоса. До нея се простира празнота и тя общува с нея. И общувайки с празнотата, общува със себе си.

Успява най-сетне да чуе това, което денят, другите, думите са заглушили.

Сега тя заглушава думите. Потапя се в мълчанието като в лечебна вода, последна вода.

Чуйте:

... тя отваря устата си беззвучно,
като прозрачна риба, оставена на повърхността
да диша. Почти не си спомня тези места...

Чуйте:

... Пак ще си припомня имената им ще гледа как изчезват като големи сиви облаци
Ще преброи големите дупки появили се в думите ѝ празнините
В които потъват цели кораби и години...

Чуйте:

... а зад гърба ѝ
някакво мълчаливо и тъмно животно
което прекосява стаята

Денем тя говори човешки. Нощем стълбовете и жиците са изтръгнати, връзката е изгубена, Азът е глухоням.

И тогава се събуждат други езици, думите се носят като огнени кълба. Тогава се чува пеенето на планетите. Половината от тези стихотворения се случват в съня, в онова пространство, което също е на ръба на живота, но парадоксално е изпълнено с живот. Само че вътрешен. Разпуква се времето, разпуква се детството, неочаквано посивяло (сивото впрочем се стеле над тези стихотворения ту като коси, ту като мъгла, ту просто като плъзнал цвят). И думите, които остават, са единствено вътрешни.

Ето го най-поразителното според мен изречение в тази стихосбирка:

тя не разбираше други думи
освен тези които изразяваха емоции

Каква е жената, която обитава тези стихотворения? Всички белези на принадлежност към тази или онази част от обществото са повехнали или изтръгнати. Дори това, че става въпрос за жена, а не за мъж, е някак второстепенно, защото за старостта и тишината това са подробности. Както е подробност, че в стихотворенията на Далчев говорещият е мъж.

Впрочем и тук навикът да проектираш себе си в „тя“ избледнява на два пъти – в описанието на човека, който стои накрая и чете на глас (неизбежно си представям човека от гравюрата на Фламарион, проврял глава през небесния свод), и в „Детство“, където спящият протагонист е положен на бръснарския стол и слуша звуците от детството си, силни като гласове от радио. И в двата случая не става въпрос за герой мъж, а по-скоро за връщане към нещо по-основно и по-важно, което не бива да бъде разсейвано с подробности. Темата за принадлежността към тази или онази група просто отпада, когато най-сетне трябва да принадлежиш на себе си.

„Време за суинг“ от Зейди Смит

превод Невена Дишлиева-Кръстева, оформление Люба Халева, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

„Време за суинг“ на Зейди Смит е книга, в която темите на принадлежността – раса, класа, пол – отекват като непрестанен ритъм, като тракане на обувки за степ. Ето как ги резюмира Клер Месуд в статията си „Танцьорката и танцът“ за The New York Review of Books:

Петият роман на Смит повдига много теми – танцът като идея и изкуство; приятелството и съперничеството между момичетата и жените; майки, дъщери, майчинство; расова и културна идентичност; творчество и успех; амбиция; любов. И докосва още много въпроси – съвременните форми на либералния западен културен империализъм; ефектът на социалните медии; връщането към религията в развиващите се страни (в този случай към исляма в Гамбия); културата на „знаменитостите“ и нейните ефекти; емиграционната криза в Европа.

Получава се нещо като оркестрация на шумовете и емоциите от разговорите в големия град, разговори, в които си потопен и не можеш да не участваш; героинята е дете (в едната сюжетна нишка) и млада жена (в другата); пред нея не се простира заглушаващата мъгла на старостта. И все пак Зейди Смит слуша внимателно думите, назоваващи емоции, слуша ги като музика, около която се случва цялата хореография на сюжета, и затова романът ѝ не е придатка към темите, а е пълен с живот.

Впрочем големият разказ на социалното (споменатите раса, класа и пр.) е погледнат отстрани, с любов и ирония, като нещо, което движи майката на героинята, но не и самата нея. Поне не по същия начин. Ефектът на „правилността“ буди смях и признателност – при това едновременно. И разбира се, те кара да насочиш този смях към себе си.

Майката на героинята има добър вкус – а детето ѝ преживява това като пълна трагедия, защото копнее за крещящите секси воланчета по рокличката на своята приятелка, съперница и алтер его Трейси; здравословните рецепти винаги завършват с фиаско, докато майката на Трейси тръгва с идеята да приготви полуфабрикат и той задължително ѝ се получава вкусно. Който е копнял за кичозна ученическа раница с анимационни герои, знае за какво иде реч.

Същата „правилна“ майка се записва да следва социология и разглежда хората неизменно като част от някаква колективна същност, от колективна съдба. Опитва се да накара дъщеря си да види тази по-голяма фабула – и успява, макар да плаща цената за това със своята глухота за другото, частното, човешкото. И въпреки това нейният подход, нейната правота изобщо не е отменена – напротив, тя е важна част от сложността на живота... макар да се опитва да я опрости.

Заглавието на романа идва от един филм с Фред Астер – „Време за суинг“. Специално си пуснах клипа, за който става въпрос в края на първа глава. Там Астер танцува безобразно добре (това, което забелязва героинята) с почернено със сажди лице (това, което забелязва нейният приятел). Тоест танцът е едновременно шедьовър и расова обида. В съвременния свят като че ли много трудно приемаме, че нещо може да бъде и двете, и или изискваме някой да бъде зачеркнат, или пък настояваме, че талантът извинява всичко (вж. последните спорове за Неруда). Романът на Зейди Смит успява да види и двете – и затова усещането е не за есе или социологически коментар, а за танц.

„Светът на думите“ от Роман Кисьов

оформление авторът, София: изд. „Ерго“, 2022

В стихосбирката на Роман Кисьов несъвпадането със себе си не е мъчителен парадокс, а състояние, което носи радост, усещане за богатство и свобода.

Стихът е стопкадър от карнавал (по Бахтин), в който горното и долното постоянно се преобръщат; стопкадърът е размазан, танцът е оставил следа, човекът е едновременно и двете – и спокойно приема парадокса за своя самоличност. Гений бездарник, хуманист диктатор, безног атлет (малко като плоскостъпата танцьорка у Зейди Смит). Има нещо пикаресково в този поглед към света, някакъв отглас от героя на Вийон, който умира от жажда край извора, гори и трака със зъби от студ, а своята мощ усеща най-добре в безсилието.

Героят на Кисьов пък усеща безсилието си да определи своята идентичност – и избира да приеме това безсилие като движеща сила, като мощ, която го тласка в движение. В изгнанието (включително и от себе си), което му дава свобода. Обратното на това изгнание – постоянното съвпадане със себе си – води до задушаване, до клетата съдба на един неслучен Одисей, който никога не е срещал циклопи и сирени, защото така и не е напуснал Итака, така и не е напуснал себе си.

В същото време изгнанието е пътешествие с осезаемо загатната чудовищност, доколкото етическото съображение в него е изпреварено от естетическото (деца подритват някаква загубена планета, чудодейни птици снасят палати и планини от злато) – но тази чудовищност е чудовищността на мита, на човешкото алтер его, тя е част от същото преобръщане. Тя също е проекция на човешкото, свързана е с него, както змеят е свързан със свети Георги, както Тиамат е свързана с Мардук. Тя е негова сянка.

Почти всичко в тази стихосбирка живее сдвоено със сянката си – като смъртта, която расте в човека, става бебе, дете, ученик; като думата, която се опитваш да затвориш в идея и значение, а се оказва, че тя те е затворила.

И все пак тази игра на светлини и сенки не е симетрична; интересното в нея са тъкмо изненадващите разминавания (погледнете отново клипа на Фред Астер – там, където сенките спират да повтарят движенията му, той ги гледа озадачено, а после сам панически ги имитира). В едно от най-загадъчните стихотворения в тази книга душата описва човека, чието тяло обитава, но далеч не съвпада с него. Когато той говори, тя мълчи. И когато той пише, тя го редактира. Така човекът се превръща в Платонова сянка на душата си – и е въпрос на време светлината да заглуши думите, а той да застане на ръба на света и да послуша как изчезват сенките.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“ и „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.