По буквите: Ман, Радичков, Лиу

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Избраникът“ от Томас Ман

превод от немски Любомир Илиев, корица Люба Халева, София: изд. „Лист“, 2022

Прелюбезни читателю,

Остави многоучената си роба, забрави какво знаеш за Томас Ман, какво знаеш за типовете роман, преоблечи се като цар, излязъл сред простолюдието, и се остави да бъдеш съблазнен. Защото разказвачът на „Избраникът“, нарекъл себе си „Духът на повествованието“, е дошъл да направи именно това – да те води и подлъгва, да те приспива и изненадва, да те омайва, и тъкмо когато си запленен от великолепието на словесната му дреха, да дрънне леко с шутовското си звънче и пак да го скрие сред диплите, да го следваш захласнат, та да го чуеш отново.

Това е разказвач, който ще ти опише дълга процесия и ще сложи начело дванайсет пажове, хванати за ръце по двойки и кръстосващи краката си в подскоци! Разказвач, който ще ти опише достоен мъж, воин и царски съветник, а после ще го накара да се наведе, та да видиш стърчащите от ухото му косми. Разказвач, който откровено и сладостно те лъже – казва, че най-сетне приключва с описанието на двореца, а после нехайно добавя какво пропускал по този повод (и така цяла страница).

Този разказвач, драги читателю, откровено те поднася – прави се на смирен, докато се намъква в спални, където се случват невъобразими неща, претрепва разни хора, а после се обръща и казва: „… но на теб не ти пука за тях, защото са второстепенни герои – нали, драги читателю?“. Скръцни със зъби и си признай, че си съучастник в греха му, неговият semblable, неговият frère.

Много особена работа е този роман. Писан през 1951 г., той е последният в творчеството на Томас Ман, твърде различен от предишните, за да бъде харесан от страстните им почитатели, твърде несвързан с времето (макар че като роман за лицемерието може би е тъкмо на мястото си в годините на маккартизма, който прогонва и Ман от САЩ), твърде ранен, за да бъде обявен за постмодерен… Макар че си има и „оголване на похвата“, и „ненадежден разказвач“, и пародия, и интертекстуалност – нали се базира на средновековния стихотворен епос „Грегориус“ на Хартман фон Ауе, който пък от своя страна стъпва на по-стара легенда за папата грешник. А тя, както пише самият Ман в есето си за „Избраникът“, преживява дори и българско превъплъщение – в легендата за Павел от Цезарея. Има дори мъничко пастиш, доколкото в прозаичния текст са почти незабележимо вмъкнати римувани мотиви.

Какъв е смисълът обаче да посочваме, че романът е постмодерен before it was cool? Ман е разбирал, че прави нещо съвършено ново, нещо, което не е правено досега, и не се интересува от манифести. Но какво е то? Авторът твърди, че е късна творба, написана „под чертата“ на разпадащата се западна цивилизация – и че е „беззлобна пародия“, в която остава недокосната същността на легендата, идеята за греха и милосърдната прошка. Дали така ще се прочете и у нас? Не знам, драги читателю – духът на повествованието е по-властен от самия автор, а читателят е негов съучастник. Също впрочем и преводачът Любомир Илиев в поредния си майсторски клас, в който камбаните на българския език бият сладкогласно и неспирно, ударени сякаш от невидима ръка.

„Козел“ от Йордан Радичков

корица София Попйорданова, София: изд. „Нике“, 2022

Като стана въпрос за духа на повествованието, много интересно е кой говори в „Козел“ от Йордан Радичков. Ха, ами козелът, разбира се. През неговите „прозрачни очи“ виждаме света от първите страници, с неговите „заешки уши“ чуваме неизвестни ни досега звуци, с неговия нос надушваме какво става. Не само всевиждащ, ами всечуващ и всепомирисващ разказвач. Знаете ли какво са лютицата, смрадливата змия и циганският охлюв? Не. А козелът знае. Та те са самата същност на лятото! Козелът е водачът, козарят (Йоно) е „нейде тъдява“ – преплакната версия на природното. И все пак те са сдвоени, движат се заедно, като двете части на бог Пан.

И ако козарят е „втора цедка“ на природата, то каква цедка са градските чеда, дошли да търсят пещерни рисунки? Макар козарят да се стреми към човешко общуване, тези хора са по-далечни някак, отколкото козите. Интересуват се от неща, които нямат практично обяснение, пък и не са от това време; карат Йоно периодично да си повтаря, че е „лошо да си прост“. Като изключим жената.

На някакво ниво „Козел“ може да се прочете като мъжкарска история, оправдаваща грубата, първична сексуална сила. На друго – като женомразка история за несправедливо набеждаване. През цялото време ние гледаме през очите на мъжкото животно – първо на козела, после на козаря, после на защитника на козаря в делото за изнасилване. Жените не само не ги чуваме, а и едва ги разпознаваме – защото не спират да се сливат в съзнанието на мъжа.

Книгата обаче е много по-интересна от това. Гледната точка на козела ли казах? Езикът на Радичков залага опровержения. Козелът стои „загледан в една точка като дете, което за първи път долепя ухо до телефонната слушалка и телефонната слушалка му говори със съвсем човешки глас“. Кой говори тук? Не животното. Кой кара вълка да се „кръсти наум“? Хм.

Къде сме всъщност?

Човешките мисли напомнят стадо, но това е стадо от разнороден добитък. Всеки носи в себе си и благородна, и коварна мисъл, т.е. всеки носи в себе си и кошутата, и змията. Как тогава в един егрек ще ги запреш и двете? И в кое пасбище да ги оставим? […] Какъв пастир си, човеко – питал съм се понякога – и какво стадо водиш през пасбищата, като си събрал кон, змия, костенурка, пчела, гъска и крава, коза и овца? Ами, мъча се!

Ето това е според мен центърът на новелата. Неслучайно описанието на човешките мисли като разнородни неконтролируеми животни продължава повече от две страници. И там изведнъж се появява един „аз“, който другаде липсва – гласът на самия Радичков. Човекът, който разсъждава за слабата си власт над инстинктите и импулсите, които уж му е дадено да управлява, да пасе. И затова новелата има два края: една и съща сцена завършва първо фатално, а после безобидно; за първия ни се казва, че съществува само в женското въображение. Нека читателят сам да реши къде съществува вторият.

„Безсмъртната смърт“ от Лиу Цъсин

трети том от трилогията „Земното минало“, превод от китайски Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, София: изд. „Колибри“, 2022

От какво зависи дали една книга ще попадне в „полезрението“ на читателя? На първо място – от „зрителното поле“ на самия читател. При малките литератури като българската това зрително поле е сравнително широко – и все пак неговите граници са лесно проследими. Вниманието традиционно се лашка между западната и руската литература, понякога се прави изключение за латиноамерикански автори, а напоследък дори започваме да забелязваме себе си. По принцип обаче авторите от други страни се превеждат у нас едва след като са получили печат за качество в някоя от литературните Меки; с други думи, ако смяташ, че си в трета глуха, много ще внимаваш четенето да не те изпрати в четвърта.

Или поне така беше. Съвременният свят е доста променен от изложението в Чикаго насам – литературните процеси са глобализирани и онова, което се случва в Китай например, ни засяга много повече, отколкото предполагаме. Издатели и преводачи следят този процес и се опитват да откликват; какво научаваме от това, е друг въпрос. Преди време китаистите Стефан Русинов и Радосвета Недкова започнаха да каталогизират издадената у нас съвременна китайска литература в сайта си „Китай на търкалета“ – важно за китаистиката, но и за обикновения читател, който иска да знае откъде да започне и какво да търси. Сайтът е още съвсем обозрим. Самата китайска литература обаче съвсем не е просто средство за опознаване на страната. Да вземем например научната фантастика.

През 1908 г. реформаторът Лян Цичао пише футуристичната история „Хроника на бъдещето на нов Китай“. Действието се развива в далечната 1962 година, когато Китай се радва на технологичен триумф, многопартийна система и световна доминация в името на доброто; чужденците се тълпят да учат езика му, за да си намерят по-добра работа. Друг от първите китайски фантасти описва свят без държави, управници и конфликти (е, жените имат задача предимно да раждат на фона на успокоителна музика, но все пак). Като че ли всички учат в Япония и превеждат Жул Верн. И като че ли вярват, че прогресът е въпрос на добра воля и време.

„Трителянският“ епос на Лиу Цъсин е съвсем друг тип фантастика. От една страна… защото 4 години след въпросната 1962 г. започва Културната революция; Лиу Цъсин я е преживял, тя е смисловата рамка на иначе артъркларковския му сюжет. Тази рамка променя много неща. Първо, дава тласък на цялата фабула – още в първата книга героинята има възможност да избегне гибелта на човечеството, но избира да не го прави заради преследванията и униженията, на които са подложени тя и семейството ѝ. Второ, смисловата рамка оспорва самото движение на „духа на повествованието“ към някаква щастлива развръзка.

Някога хората са мечтаели да се „хибернират“ за определен брой години, за да се събудят в по-добър свят. Вярвали са, че прогресът ще ги излекува, че щастието е логично и трябва само да го дочакат. Какво правим обаче, ако бъдещето е поредица от неочаквани беди? Ако заплахата от унищожение на човечеството прерасне в унищожение на Земята, а после на галактиката, Вселената? Вместо deus ex machina Лиу Цъсин постоянно въвежда „дявола от машината“ – нова, неочаквана, всепоглъщаща катастрофа. Всякакви пред- и постмодерни стратегии просто не работят. Главната героиня на тази книга Чън Син на два пъти хибернира по 60 години, но нищо не се променя към по-добро. Дори към края, когато човешкият свят е вече сплескан, двуизмерен, Чън Син и нейният спътник получават като подарък идилична „джобна вселена“, в която да изчакат възраждането на света; но и този „джобен хепиенд“ също пропада.

Защо тогава трилогията на Лиу Цъсин е толкова популярна – авторът е смятан за един от „тримата генерали“ на китайската научна фантастика, печелил е наградата „Хюго“, харесван и промотиран е от Джордж Р. Р. Мартин, а и от Обама. Продажбите са огромни, а екранизацията вече е поле за битки между китайската и западната филмова индустрия: „първият китайски научнофантастичен филм“ е заснет, но застинал за неопределено време в „постпродукция“, „Нетфликс“ подготвя сериал, също и китайската продуцентска компания „Тенсент“, чийто трейлър вече се върти в интернет. Със сигурност скоро ще стигне и до българските „нърдове“.

Ще го харесат ли? О, да, и то точно заради нещата, които ще отблъснат други типове публика: заради сложността на вътрешния свят на романа, чиито правила настойчиво фокусират вниманието ти извън настоящето; заради амалгамата от наука, технологии и екзотична приказност; най-сетне – заради далекоизточния му първопроизход. В крайна сметка много сегашни тийнейджъри слушат кей-поп, учат корейски и гледат „Игра на калмари“ – въпрос на време е китайската фантастика също да влезе в полезрението им. Ако, разбира се, вече не е попаднала благодарение на титаничния труд на преводача Стефан Русинов – да, същият, който прави „Китай на търкалета“, подкаста за превод „Бележка под линия“, а и прелестната комично-сериозна поредица „Нашето литературно предаване“. Това също е „строене на светове“, само че в реалния живот. Дано времената са по-устойчиви от тези в трилогията, та скоро да дадат плод.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, „Нике“ и „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.