По буквите: Михаил Булгаков

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Извини ме, любезни читателю – част от книгите, които представям този път, вече са били издавани и ти може би си ги чел: „Кучешко сърце“ например е публикувана още през 1989 г. в Библиотека „Панорама“, а през 2007 г. „Фама“ издава „Избрано“ на Булгаков. Тяхната едновременна поява днес обаче ме поблазни да ги прочета една през друга, една чрез друга.

Още повече че в последно време интересът към Булгаков продължава да се разраства, самият автор се превръща в нещо като популярна икона. „Записки на младия лекар“ например е филмирана през 2012 г. като сериал с Джон Хам и Даниел Радклиф, през 2012 г. излиза руски сериал по „Бялата гвардия“, а малко по-рано (2011–2012) се играе пиесата на Джон Ходж „Сътрудници“ (или може би по-точно „Колаборатори“), в която Сталин гони из тясната му стая Булгаков, държащ огромна пишеща машина в ръце. Кошмарът явно се повтаря всяка нощ, защото съпругата му Елена пита само „Хвана ли те?“, а Булгаков отговаря: „Не, не. Грабнах пишещата машина и натраках „копеле такова“ по кокалчетата му.“ Пиесата, както разбирам, е черна комедия за играта на котка и мишка между диктатора и писателя, кулминирала в телефонен разговор и пиеса за младостта на Сталин в Батуми.

Но да започнем от книгите на масата.

„Записки на младия лекар“ описва „през мъглата на революцията“ предвоенните преживелици на Булгаков като млад начинаещ лекар в затънтено село, до което се стига по разбит и едва проходим през зимата път. Историите са свежи и динамични, с естествената драма на битките срещу смъртта, но и също толкова естествено смешно-гротескни. Младият лекар е в ужас да не се окаже некомпетентен (и да не го помислят за такъв) и тича от операционната маса да надникне в справочника под предлог, че отива да пуши. Пациентите му вярват само когато суеверията не са свършили работа, а предписаните хапове биват изпити наведнъж, за да не се церемонят много.

За разлика от сериала, в който са добавяни скечове, за да се подсили комичният ефект, в оригинала като че ли основното е истината в цялото ѝ безумие, а възможността покрай потреса да се потресеш и от смях е добавена стойност. Впрочем този смях е предимно за сметка на самия автор; тъгата също, защото последната история в книгата е за неговия наследник на поста – и пагубната му страст към морфина. В сериала към морфина посяга самият Булгаков; в книгата обаче той чете тетрадката с дневника на следващия „млад лекар“ в селото след неговото самоубийство; отново виждаме разказ в първо лице, но някак „заскобен“. Възможно ли е Булгаков да е рециклирал съществуващ свой дневник? Няма как да знаем.

Със сигурност обаче писателят вижда в дневниците важен инструмент за своята работа. Когато години по-късно дневниците му са иззети при обиск на жилището заедно с повестта „Кучешко сърце“, той пише куп отчаяни писма, за да си ги върне; не мога да работя без тях, обяснява на този или онзи чиновник, няма да ги публикувам, само ми ги върнете. От тези, които са запазени и публикувани в „Говорещото куче“, разбираме следното: Булгаков и жена му живеят в мизерия, без храна и… да кажем, без подметки на обувките. В постреволюционна Москва цари хиперинфлация, паричната единица „червонец“ е била напечатана в твърде големи количества. Всеки по-голям апартамент е разделен на „квартири“, понякога с шперплатови плоскости, зад които всичко се чува; от предвоенния шанс да си вършиш на спокойствие това, в което си добър, няма и следа.

В този смисъл и „Кучешко сърце“, и „Фаталните яйца“ съдържат елементи на лична фантазия: какво би било, ако се върнеше поне нещо от старото, например ако професорите бъдат оставени на мира? Професор Преображенски успява да запази жилището си и порядките в него благодарение на високопоставените си пациенти и техните твърде деликатни операции; професор Персиков от „Фаталните яйца“ пък просто чудодейно се връща към предишния си статус, тъй като равни на него в света са един-двама в Оксфорд. Що се отнася до жабите, де.

Разбира се, неочакваното съжителство е жесток извор на сатиричен материал – вижте „Главполитбогослужение“ в сборника „Говорещото куче“, където (по реална съдебна преписка) църква и училище делят един двор, а пионерските и църковните химни се саботират и допълват, докато всичко не пропадне в „хигиената огнена“ и поболялото се отче не промълви, че и да го чуят „онези“, той няма какво да губи освен оковите си.

Съдейки по дневниците, самият Булгаков се лашка между нуждата от препитание и страха да не загуби таланта си. Намерил е работа да пише фейлетони – само дето от него се искат безмозъчни и беззъби; пише ги за минути (с пушенето и свирукането), но усеща как това разлага ума му. Постъпва на работа в Художествения театър на Москва – само че пиесите му или не се поставят, или са свалени набързо от сцена, или са преработени от Станиславски до такава степен, че Булгаков се отказва от тях.

Изключение прави „Дните на Турбини“ – за съдбата на белогвардейско семейство, твърде подобно на неговото; трагично-героични образи, които обаче приемат неизбежността на новото време. Сталин харесал пиесата и я гледал 15 пъти; вероятно това е предпазило Булгаков от директни преследвания (а Булгаков е напълно наясно със зверствата на ЧК, както става ясно от репортерския му бележник).

Въпреки всичко в разгара на култа височайшият интерес кара писателя да търси „разрешение свише“ за двата си основни проблема – омертата по отношение на неговите произведения и невъзможността да пътува зад граница. След телефонен разговор със Сталин той все пак е назначен в Художествения театър (самоубийството на Маяковски малко по-рано вероятно изиграва роля), но за второто така и не получава отговор. Въпреки всичко обаче Булгаков продължава да служи не на друго, а на сатиричния си талант; включително и при разпита си в ОГПУ свидетелства: „… виждам много недостатъци в съветския бит и благодарение на своята умствена нагласа имам сатирично отношение към тях“, а в делото по същество казва: „… симпатиите ми бяха изцяло на страната на белите и следях отстъплението им с ужас и недоумение“.

В повестта „Кучешко сърце“ не само основният образ на Бубик/Бубев е алегория на пролетариата, превърнат в нещо чудовищно от провален експеримент; непоносимостта към озверелия пролетариат пропива всяка дума в книгата. Нищо чудно, че я изземат и разпитват писателя кои са били слушателите, пред които я е чел (той отказва да ги назове „по етични съображения“). И продължава да чете неподлежащите си на публикуване творби пред приятели, омагьосани и ужасени какво може да се случи.

Какво можем да прочетем в тези творби днес, извън тяхната история и забраната върху тях? („Фаталните яйца“ всъщност излиза в периодичния печат, но в книга Булгаков не вижда повестта.) Първо, очевидно са много по-добри от фейлетоните, макар сред тях да има някои много смешни и язвителни, а други да са любопитни с начина, по който Булгаков отразява реални събития – реалните голи хора с ленти „Долу срама“ в московските трамваи (в дневника) се превръщат в неоправдан слух, предизвикал показателните реакции на уж възмутеното гражданство (във фейлетона).

По-добри са също и от публикуваната „Дяволиада“, която самият Булгаков не е харесвал особено. За мен беше любопитен най-вече кинематографичният ѝ заряд: представете си гоголевски чиновник в чаплиновска гонитба из огромно учреждение и поканете сюрреалист да посочи кой в какво да се превръща; за четене е малко объркваща, но на екран би била впечатляваща.

„Фаталните яйца“ стои много здраво в основите на съветската фантастика; горе-долу по това време излиза и „Главата на професор Доуел“ на Александър Беляев, очевидно интересът към жанра има голям потенциал, но Булгаков не може да бъде просто жанров и беззъб. Дори да изключим причинения от революцията мор по жабите на проф. Персиков, целият селскостопански експеримент с възраждането на кокошето население с помощта на открития от него „червен лъч“ на живота и причинения от него змийски мор е явна подигравка с „червените идеи“ за процъфтяване на селото.

Или друг паралел: в „Хойти-Тойти“ на Беляев също се присажда човешки мозък на животно (слон), но всичко е безопасно, африканско-германско, докато Бубев е озъбил пролетарска муцуна право в лицето на читателя. Впрочем в оригинала кучето е Шарик/Шариков; Бубик/Бубев е решение на преводача Борис Мисирков (баща на фотографа Борис Мисирков) – според мен находчиво, както и чудесното преименуване на Калсонер от „Дяволиада“ като „Наполеонкер“ – хем се получава добро объркване с мъжките долни гащи, хем човечето наистина е един малък съветски мултиплициращ се Наполеончо.

Тук вероятно трябва да завърша с две изречения, показващи колко актуален е Булгаков и днес, колко много от неговите герои виждаме ежедневно и колко важно е човек да следва таланта си при всичките си съмнения в него, а също и злощастните „етични съображения“, макар и до нищо добро да не водят. Но защо са ми тези две изречения – то се вижда и от само себе си.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Нике“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.