По буквите: Петров, Уилямс

„Ето го разкаяния победител“ от Никола Петров

София: Издателство за поезия ДА, 2025

Поезия, която не е нито докрай проходима, нито ребусна; образите са ярки, дилънтомасовски на места, но не са просто „находки“ на литературен фовизъм. Не можеш да ги „разшифроваш“ до разказни изречения, до твърдения в някакъв друг жанр, но в тях няма нищо декоративно; те не са празни означаеми.

Функцията им е по-скоро да работят с онези пластове на съзнанието, които предхождат думите, с чувството, но и с предчувствието. А също и с нещо, което мога да нарека само пред-знание. С когнитивния усет за състоянието на света и на собственото си участие в него.

Така едно стихотворение, което привидно се върти в кръг – или в лабиринт, – всъщност натиска скрити механизми, отваря тайници, избутва ни в тях, превръща ни в тайната и ни изправя пред нея.

„Отвън“ или „отвътре“ е тази поезия, попита един приятел, докато му тиках в ръцете стихосбирката. Сега мога да му отговоря: тези стихотворения са като лента на Мьобиус: не късат защитната преграда между нас и това, което се случва „на другите“, на „злощастната“, която някой е трябвало да предупреди още в меките години на наивния ѝ бретон, преградата продължава да съществува, просто ние се оказваме от другата ѝ страна, просто никога не е имало две страни.

Непрекъснато се оказва, че онова другото всъщност сме ние; както родителите говорят за „едно друго детенце“, ако ги хванеш да говорят за теб. Други стихотворения подхващат директен разговор: говорят на едно „ти“, което обаче никога не е едно и също. В „Имаше НЛО над Златните мостове“ това „ти“ придобива очертанията на любима; в други сякаш е бележка към себе си –

Ти, който спечели играта на криеница преди 15 години;

трети говорят на конкретен човек, на човек, чиито сили го напускат, говорят с милост и обич, и без снизхождение, говорят, както се премълчава. Твърдя, че „Имаш болка срещу всяко лекарство“ може да се нареди до „Не си отивай кротко в тъмнината“ и че двете се отнасят за един и същ човек с различни имена.

Твърдя също, че „пред-знанието“ в тази стихосбирка на Никола Петров носи нашите страхове и имплицитни вини в разлюления свят, болезнената ни неспособност да дадем закрила („Не мога да те защитя“, но и „Развличат се дори обречените“). Носи и страха от самите себе си, от тъмното, което расте вътре в нас (тъмната сянка в „Лампата зад теб те прави силует“), стоманената захапка в „Какво посяхме в дланите си, цвете да поникне“, самите ние като хищни обитатели на добронамерени проекти („Архитектите“). Копнее за невинността и се ужасява от нейната незащитимост до отказ от нея („Където е невинността, да няма смърт, където е смъртта, да няма невинност“).

Книга, която припомня на какво е способна поезията във времена, които не се побират в езика. Безспорна книга.

„Пиеси“ от Тенеси Уилямс

превод от английски Евгения Панчева, София: изд. „Лист“, 2024

Две от трите пиеси в този том са сред най-обичаните от всеки с поглед към театъра; техните чупливи и властни, ранимо-агресивни герои хващат някакъв

архетип на човешкото същество, който може да бъде изигран и в Холивуд, и в „Сфумато“, и в съседния (или нашия) дом, без ни най-малко да изгуби своя емоционален реализъм.

„Трамвай Желание“ и „Стъклената менажерия“ са отправна точка за театъра и въобще за литературата по света и не ми е по мярка да ги представям. Третата пиеса от този том обаче ми беше непозната.

„Френският квартал“ е нещо като работни бележки по превръщането на Томас Ланиър Уилямс в Тенеси Уилямс. Нещо като making of. Отнася се до първите години на писателя в Ню Орлиънс – тогава 27-годишен, непознат и несигурен. Le Vieux Carre, както наричали квартала, очаровал момчето, израснало с отсъстващ баща и пуритански настроена майка. Бохемският дух го увличал и плашел, както плаши свободата, бил опияняващо красив, а телата, в които бил въплътен – неумолимо обречени. Носел със себе си готови сюжети, сюжетите на живия живот: когато възмутената хазяйка излива тенджера с вряла вода през дъските, за да попари участниците в оргията долу, и това става пред очите ти, не можеш да си го доизмислиш. Когато постоянно ти връщат ръкописите, докато наоколо гаснат подобни на теб артистични неудачници, когато се чудиш кое средство за изкарване на прехраната ще е по-малък компромис с честта ти, когато броиш за артистична победа, че си измислил рекламното изречение на кръчмата към пансиона – нямаш друг избор, освен да запишеш всичко това, да го превърнеш в суровина за пиеси. Ако си Тенеси Уилямс.

Найтингейл: Даже и Господ има морални задължения, нали?... А, нали?
Писателят: Мисля, че моралът е човешко изобретение, което Той пренебрегва не по-малко успешно от самите нас.

Целият текст се поклаща между описание и измислица, Уилямс вмъква и себе си като герой, а действието постепенно започва да се прожектира върху неговото съзнание. Докато не угасне със заключителния монолог:

Те изчезват зад мен. Отиват си. Хората, които си познавал на определени места, го правят… отиват си, когато и ти си отиваш. Земята сякаш ги поглъща, стените ги поемат като влага, остават с теб само като призраци; гласовете им са ехо, притихващо, но незабравимо.

Героите на Тенеси в тази пиеса са уязвими в по-физически смисъл от тези в класическите му текстове. Ако в едно от стихотворенията на Никола Петров се говори за „вълчи сенки“ по лицата, тук има буквално вълци, озверелите кучета на някакъв мафиот, готови да разкъсат този крехък и чувствен свят. Подобен може би на света на „Кабаре“ и на много места по света сега, когато несъвършената, несигурна, копнееща, тревожна, страстна, уязвима и насъщна творческа свобода е все по-силно заплашвана. Дано този свят не си отива.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Издателство за поезия ДА“, „Лист“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.