По буквите: Мишел Сер, Лидия Гинзбург, Нели Закс

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Палечка“ от Мишел Сер

превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021

Купете си тази книга, прочетете я, а след това спорете на воля с нея – тя е написана през 2012 г. и неин обект е човекът, формиран от достъпното знание в мрежата, по-точно младият човек, свикнал да стига до информацията благодарение на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.

Мишел Сер поставя дигиталната революция като определящата промяна на нашето време, съизмерима само с изобретяването на писмеността и после с изобретяването на печатната преса. Той далеч не е сам в това свое мнение – в „Шок от настоящето“ например Дъглас Рушкоф твърди, че дигиталната революция е увредила самата ни способност да възприемаме информацията линеарно. И у нас нищим тази тема отдавна – конференцията „Четенето в епохата на медии, компютри и интернет“ беше още през миналия век. Всъщност тази тревожност – какво става с ума ни в новите времена – отдавна не е академична, тя е видима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо съвсем различно. Така, както би го направил в интернет.

Тези самонаблюдения не са лесни, далеч по-лесно е да представиш „шока от настоящето“ като поколенчески разрив. Особено в класната стая, в университетската аула, където студентите шумят, не внимават, движат се… или просто не идват на лекции. Това често предизвиква гняв и сарказъм, дава повод за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното поколение на трудовия пазар, сякаш ако не шумяха, всичко щеше да е наред.

Мишел Сер пише „Палечка“ от гледната точка на възрастен университетски преподавател. Да, един от големите съвременни френски мислители, от когото се е учил примерно Бруно Латур. Да, автор на „Петте сетива“ (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на „Атлас“, книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и учител, който обича студентите си и иска да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи „знание“ в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един учен е трябвало да запамети целия Аристотел; след него – само мястото на книгите му в библиотеката. А днес? Разбира се, че ще шават в час, имат нужда да държат кормилото на собствения си процес на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.

Под привидната грижа за студентите Сер усеща паника от загубата на контрол. Знанието е власт, а новите Палечки придобиват знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а призовава университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, за да може уж случайните връзки между физиката и литературата, между биологията и музиката да доведат до истински ново знание.

Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 г., точно преди пандемията да постави ребром въпроса докъде може да демократизираме например медицинското знание – и кога това става опасно. Много бих искала да го попитам и къде е идеята за истина в новото знание, как боравим с това понятие – и какво ще правим без него.

По-важно е обаче да го чуя, да чуя призива за вслушване, включително в ропота на страдащите на паркинга пред болницата, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която говори за тях. Сама по себе си тази топлота е страхотен урок – за всеки, който неволно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи „младите“. Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, вероятно и ние има какво да научим от Палечките около нас.

„Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург

превод от руски Здравка Петрова, София: ИК „Жанет 45“, 2021

Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ образ, образът на блокадния човек; но този образ е описан отвътре, защото Гинзбург също преживява блокадата на Ленинград. Палците на Ен – с които притиска брадвата към вкочанения остатък от ръката, за да нацепи дърва – са и нейните палци. Отвътре е описана тежката колиба от завивки, изпод която те е страх да изпълзиш на студа; потискащият хаос в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; отвътре е описан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма как да избегнеш срещата с тялото си – „човекът се взираше в него със злобно любопитство, надвило желанието да не знаеш“. Тялото на дистрофията, от която – чета в биографията – си отива и майката на авторката.

Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, но времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, но тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш дори боровинки. Изпод немислимото се подават – колебая се дали да го напиша – кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля… срещу няколко дажби хляб. В редакцията на радиото текат разговори – и дори да се говори за глад, за мъка, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат само, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изказа показват кой си и откъде си.

Впрочем това се усеща дори на опашката за дневните 125 грама хляб. Гинзбург е изключителен майстор в разчитането на социалните кодове в най-баналния наглед разговор – тя чете хората толкова прозорливо и внимателно, че разменените реплики изведнъж придобиват силата на голямата драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните коментари в ухото си. И изключителна писателка, с фантастичен усет за езика, чувствително и вещо предаден от голямата преводачка Здравка Петрова. Два детайла – допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би искал да е на трески, за да не ти напомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато едвам си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух изведнъж ти напомня за село и плодни дръвчета. И трети, разбира се – болезнената, подигравателна сякаш красота на Ленинград, на старите петербургски сгради, сред които се разиграва всичко това.

Нищо чудно – Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от „младите формалисти“. С други думи, от учениците на прочутия литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, знаменит в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от ключовите участници в кръга – този, който всъщност формулира общото между тях в „Теория на формалния метод“.

Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, пише по-късно спомени за тях. Всъщност през годините е позната най-вече като литературовед, автор на „За лириката“, издавана и у нас. В нея тя казва, че изкуството е опитът на един, в който мнозина трябва да намерят и разберат себе си. „Записки на блокадния човек“ е писана много по-късно, не непосредствено след войната, а в самия край на почти 90-годишния живот на Гинзбург – излиза от 1984 до 1989 г. в списание „Нева“. И смисълът на книгата не е да бъде документално свидетелство за блокадата на Ленинград – такива за 40 години са излезли немалко, – а да бъде изследване на човешкото, незабележимо във всекидневието, но внезапно откроено като кълн на фона на блокадната зима.

Допълнете четивото с „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт в изпълнение на Светлана Янчева.

„Смъртта още празнува живота“ от Нели Закс

превод от немски Любомир Илиев, София: Издателство за поезия „ДА“

Ако Гинзбург описва как след трагедията постепенно се възраждат човешкото, ежедневното, социалното в неговите най-осезаеми аспекти – разговорът, роклята, трамвайната линия, уж незабележимите делнични избори да повървиш или не, как точно да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс поставя трагедията на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на огромната сцена на времето в космоса на мита.

Нели Закс е родена през 1891 г., но първите си истински стихотворения пише след Втората световна война. Животът ѝ започва спокойно, увлича се по немските романтици и почти не обръща внимание на водещия по онова време експресионизъм. Впечатлена от „Сага за Йоста Берлинг“, пише на Селма Лагерльоф и постепенно двете завързват приятелство, което ще се окаже спасително – след възхода на нацизма тъкмо Лагерльоф ще осигури емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато почти цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са вече изготвени. Там, докато си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с потрес следи случващото се с нейния народ. И започва да пише – с неочаквана мощ.

Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.

И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.

Величественост в страданието, така е озаглавил послеслова си големият преводач Любомир Илиев. Повече за особените задачи в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в интервю за „Тоест“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.