По буквите: Списание „Съвременник“ и „Вдън прогледния мрак“

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Списание „Съвременник“, брой 3/2022

гл. ред. Владимир Зарев, София: Книгоиздателска къща „Труд“, 2022

Новият брой на сп. „Съвременник“ започва с един от по-старите романи на Дж. М. Кутси – „В сърцето на страната“, в превод на Пейчо Кънев. Тематично кълбо от клаустрофобия и копнеж, разлюлени равновесия между подчинение и власт, полупустиня, хтонична каша между въображаемо и реално, кръв, пръст, страст, екскременти, танцовите роли на расата и пола се завъртат без обяснения.

Тежък сюжет, на хартия, а всъщност го четох с носталгична наслада – от третия параграф, когато се хващаш на играта и започваш да дебнеш разказвачката: сега лъже ли, измисля ли си, или не си спомня добре? Първия път явно само си е изфантазирала убийството на баща си, защото той продължава да е жив в следващите страници и няма никаква нова невеста. Добре, а втория път тогава наистина ли е? Колко да е истина, след като самата тя, Магда, е въображаема, леко зловеща измислица на автора, близка до героиня на Стивън Кинг, но преди всичко – до сянката на човешкото съзнание, което не престава да фантазира докъде би могло да стигне, ако откаже да следва заповедите на морала, ако обърне, макар и наум, властовите си отношения с него. „Пътят, по който не поех“, в цялата му мрачна потентност. Потенциал, де.

Разказите, преведени от Божидар Стойков, са чудесно подбрани и издават общ вкус към нещо подобно. Ето примерно героинята на Хелън Симпсън – грижовна майка, която помага на тринайсетгодишния си син да си напише домашното по английски за събитие, променило живота му. И докато се чуди какво аджеба може да бъде то, успява да изфантазира развода си и всички произтичащи от това събития. Или разказа на Робърт Стоун, в който професиите на героите предполагат те да помагат на клиентите си, но вместо това ги зареждат с гняв и фрустрация – докато жената някак „не се оказва“ от погрешната страна на оръжието, с което мъжът е тръгнал да я защитава.

И отново: в „Касерола“ на Томас Макгуейн една млада двойка привидно има избор – да поеме или не наследственото ранчо, но този избор се оказва предрешен с пистолет в ръката и яхния в пластмасова кутия. Въобще из броя преминава темата за ужаса от „а можеше“, ужаса от нереализираните житейски сюжети. Усещането, че губиш контрол върху съдбата си, някой решава вместо теб (дори да е миналото ти Аз). В „Довиждане за довиждане“ на Стивън Диксън героят проиграва четири различни сценария, в които разбира за любовника на жена си – и собствената му роля се спихва от мъжкаря, който буквално изгонва навлека заради простото нахалство да седи на дивана му, до човек, принуден да приеме, че жена му просто отдавна не го обича и си е намерила нещо временно, колкото да има повод да се махне.

Две вариации по темата „другият възможен живот“ намираме и в разказите на Луиджи Пирандело, преведени от Огнян Стамболиев. Възможното бъдеще на една двойка със или без слепотата на мъжа. Възможното бъдеще на една диригентска вдовица със или без лъжата на нейната принадлежност към музиката, към семейните приятелски кръгове, към собствената ѝ досегашна орбита. В този случай отрязаният избор присъства като глупаво пропуснати шансове, като отказ на героините да позволят на сюжета (житейската фабула, която разказват в главите си) да се отклони от своята наративна логика.

И ето отгласа в разказите на Палми Ранчев – бездомното дете не си издава името и целият потенциален сюжет на неговото спасение отива на кино; трима български емигранти от различни разкази се движат според случая, като градацията от неща, които се случват без твоя воля и участие, набъбва все по-застрашително: по стечение на обстоятелствата заминаваш в чужбина, по стечение на обстоятелствата попадаш на някаква работа, разбираш – не разбираш, по стечение на обстоятелствата можеш да се ожениш, да спиш с жената на съседа, без да ѝ знаеш името, гаджето ти да забременее или ти да откриеш, че е спряло да ти пука дали си откраднал. Пестеливи разкази, написани в първо лице от името на своите немногословни герои, тук валенциите на „другото възможно“ не са разгърнати, дори споменати; ефектът идва тъкмо от неговата липса. Персонажите не се и сещат, че могат и да не следват жребия.

Точно обратното на персонажите в разказите на Йордан Славейков, за които вече писах в „Тоест“. Те, напук на правдоподобността, живеят в автентичността, в отказа от скепсис, в упоритостта на избора. И разбира се, неизбежно стигат до магическото мислене – все едно дали е предадено като „реална“ магическа рамка на разказа („Емилия“), или като въображаем свят на наивната героиня, която навсякъде вижда знаци от съдбата („Писател“). Всъщност двете героини съвсем не са толкова различни, едната би могла да е въображаем образ на другата.

Много интересен контрапункт на темата за възможния избор са и двата своеобразни „мемоарни“ сегмента в списанието. Единият – спомените на Джеки Стоев „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета“ – е за свободата и смеха по черните пътища на официозната култура преди 1989-та. Напук на литературните герои от съседните страници, този глас съвсем не жали за пропуснати „други животи“, нито пък се усеща като каквато и да било пионка на съдбата. Напротив, той е този, който ще остави Съдбата да се тюхка пред военното поделение в Мичурин, защото някой ѝ е откраднал мотора на джипката.

Интересно, че същото жизнелюбие се усеща и в интервюто на Пламен Дойнов с проф. Михаил Неделчев – въпреки че темата е Съюзът на българските писатели. Като литературен историк проф. Неделчев е много повече разказвач, отколкото съдия – и неслучилото насъскване на „младите лъвчета“ срещу старите критици, и „белият мерцедес“ на Джагаров, демонстративно паркиран пред СБП, са свидетелство за времето, но и ефектна литература. Впрочем в броя е отбелязана неговата 80-годишнина и с апология от Владимир Зарев, и с текст от проф. Елка Трайкова за приноса на Михаил Неделчев в литературната ни история. Еднозначно си набелязах за четене „Цензурираните класици“ – антология на останалите извън канона неудобни произведения на Вазов, Пенчо Славейков, Страшимиров, Елин Пелин, Яворов, Симеон Радев, Йовков, Талев, Каралийчев и др. Пряко доказателство, че историята също е въпрос на избор – избор кое да разкажеш.

В броя е включена поезия от Камелия Спасова (цикъл стихотворения, в които основен образ е последният читател) и Никола Петров. Стихотворенията са нови, невключени в последната стихосбирка „Не са чудовища“ на Петров – също толкова силни, седем на брой. Най-ефектното е „Имаш болка срещу всяко лекарство“, най-много ми хареса това за очакването, обаче тъй като говорих за избора, избрах да ви цитирам ей този откъс:

Не можехме, защото кой избира да преследва,
кой избира да почива.
Кой избира да преживя или да къса плът
с муцуната, направена за късане на плът.
Кой избира, ако изборът е да кимаш на жребия.
Да избираш е да имаш тикове.

Много ми се щеше да завърша така, но нямам избор. Просто трябва да кажа: другари и другарки, вземете си коректор, де. Иначе броят е чуден!

„Вдън прогледния мрак“ от Виктор Самуилов

подзаглавие „Сказание за нощни птици“, илюстрации и оформление Невена Ангелова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2022

Смятам брилянтните стихотворения за деца на Виктор Самуилов за едно от нещата, които безспорно ще останат във времето от целия наплив на съвременна детска литература. Защо? Заради съчетанието между мощно езиково майсторство и честно усещане за болезнените страни на днешното детство, примесени с топлота и смях. Това последното често бива пробутвано на децата „пет за четири“, по най-простия начин. Не и при Виктор Самуилов. Може би си струва някой да направи разбор на видовете „смешно“ в неговите стихотворения.

Но новата му детска книга е в проза. И не говори от името на дете. Напротив, говори от името на един бухал на неопределена възраст, който обръща всичко наопаки – денят му е противен, светулките ги гони с хавлиена кърпа, дразни се от досадните славеи… И разбира се, си води не дневник, а „нощник“. Така описаният герой се хвърля в класическо пътешествие с цел да се пресели в пределите на полярната нощ, където ще може на спокойствие да завърши астрономическия си труд. И както си му е редът в разказите за пътешествия, среща трима други герои, преди финалната среща да обърне нещата и да ги поведе обратно към епилога.

От диалозите с тях най-забавен ми се струва този със заблудената овца (на отиване) – когато разбираме колко тъжно е да се заблуждаваш, че си се заблудил нарочно. Разговорът с овцата ни дава и ценното наблюдение, че „чуждата мъка понякога ни изпълва с неподозирани сили“. На връщане пък ще срещнем нейните посестрими, Бухала ще ги разпита за нея… но в отговор ще научи само: „Всички сме заблуденииии! Цялото стадоооо!“

Другият основен източник на смях е обръщането на нашите „светлоцентристки“ понятия – за да снимаш нещо насред досадната светлина, ти трябва фотоапарат с „тъмнявица“, над работното ти бюро черните лъчи на лампата едва смогват да отъмнят записките ти… Изобщо, ако имате дребосъци наоколо, не пропускайте.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.