По буквите: Урошевич, Гилбърт, Романишин и Лесив

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

„Петмез“ от Влада Урошевич

превод от македонски Русанка Ляпова, Пловдив: изд. „Жанет 45“ (2022)

От страница 28 чифт очи гледат текста – уголемени, внимателни. Бялото поле в горната част на страницата се е превърнало в процеп и някой наблюдава през него насекомите на думите. Гениално решение на художничката Люба Халева: този някой е едновременно и детето разказвач, чийто поглед е увеличително стъкло за лепкавите, сладостни детайли на предвоенния живот в крайградската къща и нейната градина, и авторът, и аз, читателката.

Обикаляме из градината бавно, както се обикаля из безвъзвратното – погледът всъщност слепва света. Разбира се, слепеният свят не прилича на истинския: картина, съставена от увеличени снимки, колаж от close-ups.

Мисля си, че това е разширено стихотворение под формата на роман. Разширено, за да събере повече, като мазе, превърнато в бомбоубежище. Време, което ни се иска да обитаваме, времеубежище, изгубен рай – но рай, чиято крайност е ясна от самото начало, от смазаната глава на змията под дървото още в първия абзац. От инстинкта за насилие дори у осемгодишния разказвач, този буквален „повелител на мухите“, подпалващ мравките със същото това увеличително стъкло, с което ги разглежда.

И моят поглед не е невинен. Още от началото читателят знае, че над този свят ще завалят бомби. От водното конче самолет на корицата, от фантасмагоричните планове на дядото да пусне над града балони с вещество, извлечено от отровата на черната мамба, тъй че пилотът да се дезориентира и да се върне, откъдето е дошъл. От реставраторската четка на езика – никой не реставрира това, което не е повредено. И моят поглед не е невинен – избързвам напред до бомбардировките. Свряна в мазето с героите, слушам изумена как насред капещите череши и бомби гърми Вагнер – дядото е пуснал грамофона в градината, за да използва културата на нашественика като щит. Полза никаква.

Носталгията по изгубения предвоенен живот не е (меко казано) рядко срещана тема в литературата. Но тази книга е особено подходяща за българския читател – изгубеният свят в нея е така близък, така възпроизводим, до пръснатите из страниците ѝ дословни рецепти – които аз, в своя си опит да слепя парченцата, мисля да изпробвам.

Чуден превод на Русанка Ляпова, апропо. Оставям на лично място думата „порязаница“ за „филия“, да си я ползвам.

„Да се откажеш от рая“ от Джак Гилбърт

превод от английски Димитър Кенаров, София: Издателство за поезия „ДА“ (2022)

Радвайте се на децата си, оставете и те да ви се радват, не се бавете; до дъно пийте чашата на щастието. За нищо не гарантира днешната нощ – позволих си твърде голяма отсрочка. За нищо не гарантира настоящият час.

Сенека, „Диалози“, превод Анна Николова

В „Утешение към Марция“ Сенека призовава скърбящата майка да си представи, че обмисля дали да тръгне на пътуване към Сиракуза. И че някой описва пред нея град, общ за богове и хора, лесове, разлюшкали върхари, гори, изпълнени с хиляди животни и разногласен птичи хор, луната, която винаги е различна от своя предишен образ, и кораби, търсещи непознати земи. И допълва, че тежкото, нездравословно лято ще разруши всички дарове на зимата, че ще се яви тиран – гибел за свободата, за справедливостта, „жаден за власт дори след като е срещнал Платон“, ще обезглавява за лека обида и ще покварява мъже и жени. Бихме ли тръгнали на път? И ако кажем „да“, кому да се сърдим?

Поезията на Джак Гилбърт е апология на това пътуване. Защита на обичта към живота дори когато жизнелюбието ти внушава вина. Вина, че си сключил сделката, според която насладата от света се заплаща със страдание; вина, че продължаваш да изпълняваш своите задължения по нея, като не се отказваш от щастието, докато страданието пъпли като муха в ноздрите на невинните. Една от темите в тази книга е задочен отговор на будизма с неговото предупреждение срещу прекомерната привързаност към живота в обичливата му крехкост:

Буда ни съветва, че трябва да изчистим всяка пречка
от пътя си. „Ако срещнеш майка си по пътеката,
убий я. Ако Буда застане на пътя ти, убий го.“
Но духът ми пее като умиращите цикади,
докато седя в задния двор и се целя в празна саксия.

Тези стихотворения са писани от тази страна на катастрофата, на унищожението. Любимата е мъртва, любовта е приключила, Икар е удавник. И все пак в тази катастрофа се съдържа и целият устрем на връхлитащия към нея свят, пронизителен като вик на петел, славещ великолепието на слънцето и луната, говорещ ни за небесното войнство. Катастрофата е част от цялата картина на света, която виждам, когато „стоя на себе си като на хълм и животът ми се разстила под мен“. Падането на Икар не е провал, а завършек на неговия триумф.

И тук идва другият страх – че това, изгубеното, което ни принадлежи само в онзи поглед от височината, може да не е видяно истински, да е чуто погрешно, така както и в най-голямата близост можем да останем непознаваеми един за друг.

Преследва ме
усещането, че тя говори
за ледени царе на смъртта, лавини,
реки и моменти на преходност.
А аз отговарям: „Да, да.
Обувки и пудинг.“

Мнозина говорят за яснотата в поезията на Гилбърт. Това, разбира се, е яснота отвъд ежедневния, прагматичен език; защото той е несъвършен инструмент, неспособен да ни изрази напълно. Яснотата на бездната.

Кийтс
е оставял празни места в черновите, за да охлади
жарта си, пространства, които да поемат точните думи

Толкова думи са междинни. Казваме „обичам те“, докато търсим език, който може да бъде чут.

В младостта си Джак Гилбърт е работил като пътуващ търговец, унищожител на гризачи и металург. Завършва философия на 38, година преди това издава първата си стихосбирка, Views of Jeopardy. Печели Yale Younger Poets Prize и е номиниран за „Пулицър“; следва бързо и бляскаво признание. Гилбърт му се радва шест месеца, след което се оттегля. Обикаля 20 години из Европа, пише общо пет стихосбирки. Повечето са свързани с жените, които е загубил – особено с покойната му съпруга Мичико. Ако чувството за загуба заплашва да ви парализира (а какво ли не губим тези дни), прочетете стиховете на Гилбърт.

„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив

превод Христина Йотова, София: изд. „Софтпрес“ (2022)

На пръв поглед е ясна, почти плакатна история. Има едно приказно градче с едни приказни герои, идва войната и го разрушава, но героите я побеждават с помощта на светлината.

Разбира се, няма как това да е първият поглед, защото първото нещо, което човек забелязва, е изключителното оформление на книгата. То също е на границата на плакатното – по-точно на майсторския, модерен графичен дизайн, чиито родственици ще видите в селекциите за анимация или наградите за иновативна реклама. Книгата е ефектна още като книжно тяло, подбор и съчетание на цветовете (мътна резеда, тъмножълто, лилаво, детайлите в червено и магента), свой собствен визуален език (персонажите извън главните герои са дребни силуети в причудливи, условно антропоморфни форми в един цвят без детайли и светлосенки); елементите на колаж са дискретни и органични. По-интересни обаче са малките натрупвания на смисъла.

И тримата главни герои са направени от крехки материали – Данко е стъкло и електричество, Фабиан изглежда като кученце, направено от балон, Зирка е нещо като птица от сгъната надве-натри хартия. Самото градче е на практика целият свят – не само защото е кръгло („рондо“ значи и това), а и защото в него са маркирани класическа градина ала Версай, елемент от флорентинското Дуомо, два лабиринта, фар и пр. Основният фокус е оранжерията (сама по себе си нещо крехко, изискващо внимание и поддръжка) с пеещите цветя (чиито дълги латински названия трябва да се знаят, за да се грижиш правилно за тях). Има и къщичка, привързана с въженце – да не отлети от картината. Прозорците са от небе.

И ето го неплакатното, човешкото в тази книга. Цялата тази крехкост няма как да не бъде разрушена. Нито пък има как да се съпротивлява на това – освен с упоритата, поддържаща грижа, в случая грижа за нужната за растенията светлина. От нея зависи какво ще оцелее, когато читателят (в ролята на Времето) отгръща страниците. А то не е всичко – краищата на града са опърлени, той не е точно кръгъл, куполът на Дуомото е нащърбен, нещо в героите е пукнато, превързано, прогорено. Нещо е било безвъзвратно изгубено. Няма да ви лъжем, казва книгата. Рондо е тъжен и променен. И все пак нещо е било съхранено.

Андрий Лесив и Романа Романишин са мъж и жена, а и творчески тандем зад някои от най-забележителните книги на украинското издателство „Старият лъв“. Няколко години поред техни книги печелят награди в Болоня – не само тази за войната, а и книгата им за звуците и шумовете, книгата им за зрението. Аз избрах да отнеса у дома тази за звездите и маковите семена.

Позволявам си да завърша тазседмичната колонка със стихотворение от нейния титуляр; въпреки че той вероятно би възразил срещу промяната на формата, а и не само. Струва ми се, че някак споява темите на тези три книги.

Мечка страх

бях писал:
над нас лети невидим изтребител

тази нощ изтребителите станаха видими:
с Любо се разхождахме зад Художествената академия
и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,
опаковани в маскировъчна хартия,
смазващи като играчки

изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство –
и залегнахме на тревата

бях завършил същото стихотворение:
всичко подлежи на унищожение, абсолютно

днес ти казвам: не всичко

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.