По буквите: Варсано, Радева, Буш

„Крадецът на самота“ от Раймондо Варсано

илюстрации Кирил Златков, София: изд. „Книгомания“, 2023

Разказите на Раймондо Варсано първоначално създават усещането, че са отрязък от някакъв по-голям текст – може би роман или новела. Темпото им сякаш е пригодено за по-дълъг преход и преди да го усетиш, като че ли търсиш продължение, развой. Действието в тях е на пръв поглед оскъдно спрямо количеството детайли, които разказвачът внимателно регистрира и поднася под светлината. Виенското колело, което потъва в зеленината. Неудобната, килната на една страна поза на човека на пейката. Студеното кафе, по което човек може да разбере, че жена му си е тръгнала. И така нататък. Освен това фабулите почти не съдържат физически случки – ако някой тръгне да ги заснема, актьорите ще стоят неподвижно на екрана.

Защото случващото се в тези разкази се случва в езика, в диалозите между героите.

Дори да са половин изтърсено изречение. Или не изтърсено, а по-скоро премисляно, сдържано и в някакъв момент недосдържано. Няколко думи, които могат да отворят зев в земята, да разпорят тъканта на привидното разбирателство. Героите са премълчавали в името на това да бъдат заедно. В един кратък момент спират да го правят.

Детето на цирковия артист, сънуващо успеха на баща си и наблюдаващо неговия пореден провал, го пита кога циркът ще си тръгне от града (с подразбирането, че не иска баща му да остане). Мъжът и жената, които ходят поред при разведените си приятели, за да се уверяват в здравината на връзката си след загуба на дете, внезапно започват да си крещят – чайки ли се чуват, или гарги. Смелият, който след години е събрал кураж да помоли приятеля си да го свърже с момиче, различно от напълнялата с годините съпруга, започва да избягва същия този приятел – за да не обяснява защо не се е явил на срещата. Или възрастният майстор изведнъж признава защо винаги е намръщен, и читателят рязко обръща думите му към себе си, към целия си живот.

В по-силните разкази от сборника се случва именно това – преместват се някакви атоми от думи и това променя всичко. Точно

тази плашеща сила на езика държи вниманието на читателя обострено, сякаш във въздуха край него са полетели саби и всеки момент ще се забият на сцената.

Има и една друга линия от разкази импресии без човешки персонажи (за кораба ресторант, за върха и облака и пр.), но те стоят по-скоро декоративно, за задаване на ритъм на цялото. Същото бих казала за разказа с листата и камиона, въпреки че той пък е повод за разкошна илюстрация, най-хубавата в сборника.

Впрочем особената унесеност на персонажите в илюстрациите на Кирил Златков улавя едно друго важно свойство на разказите – те са видени през пелената на времето, положени в едно минало, леко маркирано като 80-те и 90-те (камиона с „другарките“, уличните телефони, страшничкото шествие със знамената). Минало, което разказвачът помни смътно, но въпреки това се връща към него – сякаш за да види къде всичко се е объркало.

„Едно възможно начало“ от Тодора Радева

дизайн Албена Лимони, София: ICU, 2023

Ако героите на Раймондо се интересуват от думата обрат, то героините на Тодора Радева от „Едно възможно начало“ имат нужда да изприказват, да споделят своята версия, своята история.

Още в първата новела ме впечатли една фантазия, която ми се видя огледална на еротичните описания на жените в класическата литература – ако се доверим на версиите, че те утоляват преди всичко вътрешното око на мъжа читател. В тази новела е изфантазиран

копнежът на двама мъже по една жена отвъд физическото отдаване –

изфантазирана е нуждата им да я познават изцяло, да познават нейната история, да вникнат в нея.

Единият дори каталогизира болките ѝ, има в тефтера си графа „болките на Рая“ – фразата неволно ми припомня началото на „Черна книга“ на Орхан Памук („когато Рюя е тъжна, натъжи се и ти“). И когато най-сетне излиза от ролята си на приятел/довереник, прави това само за да премине към изследване на физическото местоположение на тези болки – къде точно в тялото се намира сърцето.

Това, разбира се, не е само женски копнеж – потребността да бъдем видени и чути в нашата цялост е присъща на всички полове.

От една страна, става дума за основен механизъм на терапията, чуждият поглед функционира като зряла версия на огледалото, в което се формира Азът. Героините на Тодора Радева мечтаят за този поглед, за това придаващо им цялостност изслушване – и в същото време му се съпротивляват, поставят пречки пред него. Историята им се разкрива за читателя, но остава скрита за другите герои в книгата.

Причината понякога е определена обществена конвенция – дали тази на недостъпната тайнственост (като инструмент за съблазън), или представата за приличие (класическата фигура на битата жена, която след смъртта на съпруга си алкохолик влиза в стандартния наратив на скръбната вдовица). Или разбира се, поради естествената несводимост на човешкия опит до логичен разказ, поради естественото пренареждане на акцентите – вътрешните каденци на разказа изваждат на показ едно и скриват друго, та в самото си говорене човек се проваля, остава недоизказан, скрит зад лъжата на току-що споделената истина. Нали в мига на споделянето е престанала да бъде такава!

Толкова много пропускам да споделя, всъщност почти всичко, което е важно за мен. Но може би това е нормално.

(Неволно се връщам към „Крадецът на самота“ на Раймондо и се опитвам да си спомня дали любовните завръзки в част от разказите включват такова влечение към тайните на жените. Комай не.)

Копнеещи да се разкрият, никога недоразкриващи се, героините на Тодора Радева пишат писма, разкопчават ризите си, говорят – и все пак не казват важното. Затова след целия порив към споделяне последната глава се нарича „Какво всъщност се случи“ и дава уж обективен, страничен отчет на конкретно смилащо физическо преживяване. Привидно истината е най-сетне споделена. Де факто обаче веднага е погълната от своя метафоричен двойник. Ако болестта е метафора, какво да кажем за раждането, за аборта? Езикът бърза да скрие това, което най-сетне е казал.

„Макс и Мориц“, текст и илюстрации Вилхелм Буш

превод Любомир Илиев, София: изд. „Лист“, 2023

Следващите редове са рецензия не толкова на една книга, колкото на нейния прочит – на историята на нейните тукашни прочити. „Макс и Мориц“ е световна класика за деца, дошла у нас на вълната на своята изключителна популярност.

Първият свободен превод, разбирайте преразказ, излиза още през 1911 г. – под формата обаче на разкази. През 1928 г. е издаден свободен поетичен превод от Елин Пелин с подзаглавие „Лудориите на две деца в стихове и картинки“. Същата година, забележете, Ран Босилек публикува свое дописване на същата история – „Сестрите на Макс и Мориц“, очевидно като полъх от новите времена, в които двата пола имат право на равен достъп до пакости.

Впрочем неговите „Патиланци“ също заемат нещичко от немската класика – римувани, звънки разкази за бели, които не остават ненаказани по-скоро заради хатъра на местните поукотърсачи, отколкото защото авторът действително смята белите за нещо осъдително. Че би ли ги измислял тогава? Е, разбира се, патиланците винаги правят своите пакости неволно, също като Емил от Льонеберя, но тяхната невинност като че ли само усилва комичния елемент. Ами да, съдбата също прави пакости! Между другото, охлювите, полазили баба Цоцолана, изглеждат не толкова далечен отзвук от бръмбарите, които Макс и Мориц пъхат в леглото на своя чичо.

„Сестрите на Макс и Мориц“ впрочем са преиздавани неколкократно – през 1937-ма, през 1943-та и последно през 2019 г. Самите „Макс и Мориц“ излизат през 1929 г. като „Комедия в 7 сцени, за детски театър нагласена от Ернст Зиверт“. През 1937 г. (и 1943-та) ги срещаме в превод на Христо Радевски, през 1976 г. (и 1983-та) в превод на Димитър Стоевски. Неговите преводи на Буш, допълнени с тези на Севдалина Малинова, са издадени от „Труд“ през 2000 г. През 1991 г. пък е публикуван преводът на Марко Ганчев. През 2016 г. излиза отново преводът на Елин Пелин (дали причината не е в това, че за разлика от останалите, той е с изтекли поради давност авторски права?).

Макс и Мориц са навлезли дори в езика ни (само мога да предполагам какво са направили с ежедневния немски).

Вържеш ли кърпата си по определен начин, огледалото задължително те посреща с „Ооо, тетка Грета!“. С други думи, Вилхелм Буш вече повече от сто години се радва на извънредно радушен прием у нас – и е логично големият преводач на немска литература Любомир Илиев да се обърне към него.

Любопитна в случая е по-скоро промяната във времената. Ако погледнете какъв е приемът на Макс и Мориц

в българското интернет пространство, ще попаднете на куп сърдити коментари –

било че белите им са жестоки, било че краят им е несправедлив – ама как така са смлени и изядени от патките! А преди това един пекар се опитва да ги опече! Садистична приказка ли е това?

За да си отговорим, нека изгледаме един епизод на „Том и Джери“ – или която и да е анимация с преследване, с погаждане на номера, с герои, които се сплескват при сблъсък със стените, стават като звездички от хваналия ги ток, биват прегазени, разпъвани, усукани и какво ли не още – и секунди след това са си живи и здрави.

Буш се смята за един от бащите на комикса –

немалко анимационни животни (Бъгс Бъни например) изглеждат преки потомци на Плиш и Плюм (превеждани от Марко Ганчев като „Цоп и Цап“. А въпреки че никога не е рисувал в ленти и не е слагал балончета с „Бам!“ и „Прас!“, неговите истории са пълни със звуци – и с въображаемия джангър на счупена посуда, строшен мост, вайкащи се лели, гърмящи лули и какво ли не още, и с фонетичната въртележка на самите стихове.

Всичко е в движение и нищо не е на сериозно и завинаги;

„опечените“ Макс и Мориц се измъкват от хрупкавата коричка и продължават с белите, сякаш нищо не се е случило. А „поучителният“ им край всъщност е толкова невероятен, че едно продължение никак не е изключено – щом може деца да се смелят в мелница и да се превърнат в зрънца за домашни птици, затваряйки кръга с кокошките на леля Грета, защо да не може впоследствие да намерят чудодеен начин да се съберат отново? (Няма да даваме идеи, да не разстроим някой благоприличен читател).

Между другото, това безвредно за детската физика „изпичане“ на двамата вагабонти е буквално цитирано от Морис Сендак във „В нощната кухня“ (превод Стефан Русинов), където то вече присъства не като наказание, а като фантазия – да бъдеш превърнат в нещо меко, тестено, хрупкаво и уханно.

Впрочем Макс и Мориц също не се раждат от нищото – малко преди тях излиза Struwweipeter, 12 истории за деца, които правят каквото не трябва и биват сполетени от различни преувеличени наказания. На пръв поглед това са поучителни истории, които ни предупреждават да си изяждаме супата, да си режем ноктите, да не си смучем палците и изобщо да бъдем примерни дечица. На практика обаче

непослушанието е просто извинение да разкажем малко страхотии –

така както Роалд Дал признава, че първо измисля достатъчно ужасен персонаж, за да има извинение да струпа върху него комични нещастия.

Знаем ли защо такива истории привличат? Те преобръщат правилата, правят страшното смешно, превръщат смъртта в комичен персонаж, увличат ни в дързостта си, в кикота. Е, може да не се харесваме особено, когато изпитваме Schadenfreude, но какво да се прави! И Вилхелм Буш искал да се прочуе с живописните си платна и така и не изпитал особено задоволство от колосалния успех на своите „разкази в картинки“, но…

Впрочем по отношение на трогателната ни, уязвима душевност по-красноречив е фактът, че в супермаркетите се продава пастет „Макс и Мориц“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на ICU и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.