По буквите: Ю Дзиен

„Давам име на една врана“ от Ю Дзиен

превод от китайски Веселин Карастойчев, София: Издателство за поезия „ДА“, 2023

Признавам, че разтворих Ю Дзиен с очаквания, породени от предишния превод на Веселин Карастойчев, този на великолепния поет Бей Дао. С други думи, очаквах поезия, в която значещи са и образите, и паузите, смисловите разстояния между тях, съпоставянето; поезия, която се възприема цялостно, като калиграфски знак. „Поезия на забулената луна“ я наричат в Китай – но това, както каза някой на премиерата, е удобен начин да обезопасиш чуждия глас. Да го обявиш за неясен. Още повече че тази привидна „неяснота“ може да бъде свързана със също тъй приемливите за режима древни поетически традиции. Независимо от реалната сила на стиха.

Че Ю Дзиен пише коренно различна поезия, се вижда отведнъж. И без да четем послеслова, и без да знаем за тълпата следовници на Бей Дао и за „втвърдяването“ на тази поетика в литературна мода. Ако разтворите „Давам име на една врана“ напосоки и прочетете първото попаднало Ви стихотворение,

може изобщо да не разберете, че това е китайски поет.

Може да речете, че е Гинзбърг, примерно. Заради бурната смесица от романтическа стихийност, домогване до сюблимното и постиндустриална материя, урбанистични отломки, които са част от вихрения космичен пейзаж а ла Уилям Блейк. Или заради самата форма на стихотворенията, които се доближават до изговорената реч, до „изстъплението“ в буквален смисъл – човек, който стъпва някъде и говори пред другите или пред пустошта, но говори на глас. Прави паузи, които в говоримата реч не са обозначени нито със запетаи, нито с точки, нито с други препинателни знаци – те са просто паузи, отстояния между думите. Така са маркирани и у Ю Дзиен. Или заради изобилието от неща, от думи, от образи, които следват един след друг – и тук асоциацията, разбира се, е първо Уитман, после Гинзбърг. Последният, прочее, се появява действително в едно от стихотворенията, значи не съм се догаждала напусто.

Всичко това обаче никак не прави поезията на Ю Дзиен по-малко китайска.

Неговият Китай е пределно и буквално съвременен; старите пътища на думите са асфалтирани, предметният свят е ремонтиран, човекът, който някога е имал „душа на царевица“, днес живее в огромен град – и не смята да се преструва, че това не е така.

Това е съвременен Китай, който по някакъв начин е по-херметичен за западното око от своята древност, защото е съвременен по свой начин; който не е директно допълнение на представата ни за себе си, а нещо друго. От една страна, този Китай е комунистически. Как се отнася поезията на Ю Дзиен към въпросния факт? Не пряко – не очаквайте някакви лозунгаджийско-бунтовни стихотворения, въпреки че поетът има какво да каже (родителите му са жертви на Културната революция, самият той прекарва младежките си години в работа по фабрики).

Ю Дзиен рисува не самата система (предполагам, и там основана на доносничеството и конформизма като цена на успеха), а ефекта ѝ върху съкровените човешки отношения. Върху приятелството и любовта. Има една серия стихотворения за срещи между приятели, които не са се виждали от много години – приятели, които разбират, че са изгубили общия си език, че няма какво да си кажат.

Две от тези стихотворения са почти диаметрално противоположни – в едното говорещият, нарекъл се в последния стих Ю Дзиен, тихо се озлобява срещу свой преуспял и зализан някогашен другар. В другото пък насреща ни сяда човек с бутилка алкохол, която до края на стихотворението пресушава и си тръгва заедно с целия си едновремешен потенциал. Любовта, прочее, присъства в момента на раздялата (като не се обичаме вече, да се разделим) и в момента на предварителното проучване… описано като полицейски разпит. Ето това описание на разпит, в който човек малодушно предава себе си до най-съкровените си неща, всъщност е най-политическото стихотворение в сборника. Въпреки че привидно иде реч за любов.

С някакво абсурдно самодоволство си казвам, че западният читател няма как да го разбере, но ние, живелите преди 1989-а, можем.

Намерила съм с какво да се хваля – все едно да се похваля, че разбирам добре стихотворението за спирането на тока. Или тези за коронавируса; има цял цикъл, като са уловени различни болезнени точки: изречението „Ясно ли е“, повтаряно при разпита на заговорилия за опасността учен; опита на човек да придаде достойнство и спокойствие на гласа си, докато съобщава по телефона, че е заразен, все едно се държи джентълменски на борда да потъващ кораб; неповторимостта на всяко име срещу статистиката на „случаите“ и т.н.

Изобщо, поезията на Ю Дзиен е обърната към реалността и се стреми да я види, стреми се да я разбере. Друг е въпросът, че постоянно се блъска в стъклената преграда пред нея; постоянно остава уловена в собственото си съзнание, колкото и да иска да постигне нещото само по себе си. Стихотворението, дало име на сборника, говори точно за това – за

трудността да говориш за враната сама по себе си, да проумееш света извън собствената си представа за него.

Впрочем същата тема според мен е присмехулно подхваната в „Хей, свят, ела“. Ю Дзиен говори от името на човек, който в самотата си иска да приветства целия свят, всяка душа, която би дошла при него – жена, мъж, старица, мравка, комар, готов в проститутката да види невеста, в дрипавия – побратим, в покритата със струпеи баба – майка и т.н. Но когато в самотата му навлизат реални хора – съвсем банални жена, мъж, старица, мравка, комар, – те му остават напълно чужди, не будят никакво желание за общуване. Пропъжда ги, убива комара и отново започва да копнее светът да дойде при него. Въображаемият свят, разбира се.

С други думи, не бива да гледаме на поезията на Ю Дзиен като на реалистична поезия, тоест като описваща реалността. Тя е по-скоро хипнотизирана от пълнокръвието на света, от изобилието на случващото се в него и описва именно този свой захлас. Това много често е и функцията на метафората в много стихотворения – не да обясни реалността, а да добави към нея случване, размах, сюблимност. Което също си е романтически жест.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.