По буквите: Ю Хуа, Карабашлиев, Попов

„Китай в 10 думи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Възможно ли е да разкажем история, в която не сме морално безукорни?
Например история, в която – макар и деца – харесваме един масов убиец, потънали сме изцяло в култа към личността му?

Можем ли да разкажем как сме бързали към мястото на екзекуцията на някой невинен, за да изпреварим тълпата? Да опишем краткия път от набеждаването до смъртта, до опозоряването, да опишем как това е сполетяло бащата на наш съученик и за малко е отминало собствения ни баща (с цената на публична семейна самокритика), да опишем всичко това „пред чужденците“ – и да не се самопоставим в ролята на жертва?

Китайският писател Ю Хуа го прави. Поставил си задачата да опише

Китай „в десет думи“ – народ, лидер, четене, писане, Лу Сюн, неравенство, революция, низовци, менте, баламосване –

той замества дефиницията на всяка от тях със серия от истории.

В „Народ“ описва как като малък е направил „откритието“, че „председателят Мао е народът и народът е председателят Мао“ – и полусмешните перипетии как страдал, че първо не му давали да го повтаря, а после не му признавали авторството. До истинското усещане за „народ“ по време на студентските вълнения на „Тиананмън“ – и липсващата днешна памет за тях.

В „Лидер“ се разказва как Мао участвал в ритуално преплуване на река – и как неговото „помахване по хавлия“ се запечатало в съзнанието на хората, за разлика от всички днешни „лидерства“ в света на технологиите, перилните препарати и какво ли не още. Погледнато отстрани, изглежда абсурдистко; напушва те смях при представата за тавана на стаята, облепен с вестници, от които ежедневно те гледат огромни портрети на вожда. Звучи абсурдистко, докато не си спомниш за Георги Димитров и образа му в „Работническо дело“ или пък за „димитровската“ организация „Септемврийче“. 

А Ю Хуа продължава да разказва. Разказва например за липсата на книги по време на Културната революция – как всичко освен Мао и любимия му писател било обявено за реакционно и как по случайност попаднал на неизмеримо богатство – книга на същия този Лу Сюн, но с бележки под линия, които разкривали необичаен, различен свят (докато се смея, се сещам как разни книги се появиха препечатани „под индиго“ в първите години на перестройката). А източник на любовни истории се оказват саморъчно направените плакати, с които бдителни граждани разобличават разни прелюбодейци. Анекдотично? Може би, но не и непредставимо, ако сте виждали глад за клюки в малка общност.

А историите продължават – и никоя от тях не е непредставима, не само по хоризонталните линии на общата комунистическа история. Защото Ю Хуа прави още по-смела връзка: той демонстрира, че срез, прекъсване, край и тотално ново начало няма не само в географията, а и в историята. Тоест той отказва да представи Културната революция като явление от екзотичната страна на миналото, като нещо несводимо с днешен Китай и неговото икономическо чудо. Напротив, той казва, че едното и другото имат обща същина – и само различни проявления. Че това е същата енергия, която се е разляла по други канали. Доста смелост и писателска проницателност се искат, за да пишеш така.

„Рана“ от Захари Карабашлиев

София: изд. „Сиела“, 2023

Романът „Рана“ има за цел да възстанови изтритата история на Добруджа, по-точно неудобната история на боевете за Добруджа по време на Първата световна война. Веднага казвам, че тази тема е персонално важна за мен; още повече че протагонистът на книгата е бежанец от Одринска Тракия, също като моя прадядо.

За историята на Добруджа в училище не сме учили нищо – от това се подразбираше, че и нищо не се е случило, което моят детски ум си обясняваше с липсата на планини, в които да се крият шумкари. Разбира се, голямото изключение е Йовков, който има изключително подробни описания, включително на социалната тъкан на собствения ми град; но военните разкази, които се учеха („Последна радост“), не внасяха особени нюанси в познанията ни по политическа история. Врагът беше… зададеният по условие в цялата историческа парадигма, тоест турците.

Война, в която враг са румънци и руснаци, а съюзници са германци и турци, не се учеше. Отгласи от ожесточеността на тази война видях едва по-късно, когато от любопитство изчитах в интернет историята на селата, през които бях минавала безброй пъти, и внезапно се оказваше, че населението на „скучния“ Стожер е било избито почти до крак. Разбира се, устно разказани спомени се срещаха обилно, но по-късни, от обмена на населението след освобождението на Южна Добруджа. Причината цялата тази история да бъде изличена е проста – комунистическа България, както и комунистическа Румъния са сателити на СССР, така че не може да се разкаже сюжет, в който те да са врагове.

Целта на „Рана“ на Захари Карабашлиев е да запълни липсата на този разказ. Тоест да използва жанра на историческата фикция, за да излекува колективната амнезия и да даде на националното въображение запомнящ се сюжет, с който боевете за Добруджа да станат част от българската представа за миналото. Това е извънредно амбициозна задача, бих казала – архетипната задача в българската литература от Вазов насам.

Нейният успешен изход обаче е свързан с няколко фактора. Първо, доколко плътен, богат, убедителен е литературният материал. А тази плътност като че ли не търпи прекалена идеализация, нито прекалена пасторалност в одринските села, нито пък накъдреност на градския образ на софийското студентство. Не знам и доколко моделът „детето пита – възрастният се замисля“ е достатъчен за въвеждане на толкова страници „родови контекст“ за героя.

Другото, което бих пожелала, е по-убедителен противник. Периодично книгата „обръща“ гледната точка, за да ни разкаже как вижда нещата един румънски офицер – само дето неговата морална оценка практически не се различава от българската. В неговите очи българите са успели, защото са се били на своя земя за своя земя. Тоест ние си представяме враг, който си представя (и приема) нашата гледна точка. Това може и да е възможно, но не води до реално многогласие на романа.

Това, разбира се, ни най-малко не означава, че не стискам палци на книгата

Изличаването на историческата памет е тема, която е твърде болезнена – особено на фона на международните политически събития, които връщат в обращение изрази като „съда на историята“.

Изтриването на страници от тази история значи, че този съд също е подкупен, податлив на натиск – тогава какво? Лечението от колективна посттравматична амнезия не е лесна работа: ако историята е твърде сложна, няма да има масов ефект; ако е твърде проста, няма да е вярна.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ от Иван Н. Попов

София, 1928 г.

Третата книга, за която искам да разкажа, не отговаря на правилото да е публикувана през последната година. Отклонението е, меко казано, безсрамно: „Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ е излязла през 1928 г., тоест преди 96 години. Автор е някой си Иван Н. Попов, а неговата идея е приблизително същата – да спаси една част от българската колективна история от забрава.

Иван Н. Попов има предимството да скицира от натура; и понеже няма никаква литературна претенция – да не додава много литературни модели, а да описва онова, което самия него го е впечатлило.

И каква смешна и пъстра картина на Одринска Тракия се е получила!

В нея виждаме самия Рододарович, пътуващ книжар, който покрай другото разпространява и патриотична литература; виждаме огромния калъф на неговото оръжие, носено, за да всява респект по пътищата, но виждаме и как при вадене то се разпада на части, защото всъщност е само практически неупотребим реквизит; чуваме къде се използва български, къде гръцки и къде турски и между кои точно езици е напрежението; виждаме войната между българските и гръцките кокони и кой при кого би отишъл на кафе; виждаме как горят резбованите врати на харема, хвърлени на огъня от разквартируваните в конака руски части.

Виждаме, през сълзи и смях, историята на местния поп, който първо участвал в таен революционен комитет, после задигнал парите, после се помохамеданчил и оженил за богата ханъма, после задигнал и нейните пари и избягал в Цариград; пък накрая, след пристигането на българските войски по време на Балканската война, решил да си изпроси пенсия като революционер, препатил повече от всички останали – нали по стечение на обстоятелствата се наложило да бъде обрязан... Неподправеното богатство на лозенградската история, предадено от Иван Н. Попов, съдържа очарованието на устния разказ и онази смесица от смях и трагизъм, от високо и ниско, която прозира и в най-добрите страници от нашата революционно-историческа класика. А явно и в самата тъкан на историята.

„Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград“ може да се намери в „Книжен пазар“ и в Националната библиотека.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.