По буквите: Линч, Букова, Асенов, Донева

„Пророческа песен“ от Пол Линч

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Лист“, 2024

Когато съпругът на главната героиня изчезна, си казах: „Няма нужда.“ Няма нужда от книга, за да си представям, че това се случва тук – тази пророческа песен кънти в главата ми и бездруго. И да бягаш от новините, пак знаеш: знаеш, че случващото се в диктатурите по света може да се случи и тук. Ставало е, познаваш свидетели. Познаваш хора от други страни, на които се случва сега. Но следобедното слънце беше меко, а героинята гледаше мрака на верандата от топлината на стаята си. И тя, също като мен, знаеше и не знаеше. 

Историята се разгръща в Ирландия, авторът е ирландец, тоест за нейните читатели тя звучи така, както би звучала книга, в която сме заменили Дамаск със София или Мариупол с Монтана. Премахната е защитната бариера на чуждото време или място.

Та в Ирландия се установява диктатура под невярващия поглед на хората от моя и вашия балон. Хора, които смятат, че могат да се борят с нея, като излизат на протести, като се сдружават в профсъюзи… Като правят правилните неща, които очакваме от хората по новините. Но „екранът“ в книгата не е този, на който се върти земното кълбо от „По света и у нас“. „Екранът“ е личната перспектива на главната героиня Айлиш, чийто мъж е учител и изчезва съвсем в началото – невярващ, че може да е нещо повече от разпит. Айлиш, която има четири деца. Айлиш, която също като мен не иска да вярва, че нейният свят се разпада. Не иска да вярва, че може да се отнася за нея. До най-покъртителния момент, в който отваря чувал след чувал в моргата и почти механично повтаря: „Не е моят син, не е моят син.“ Докато е.

Впрочем другият много важен момент е малко преди това – когато се лута между болниците и вижда хора, седнали на слънце, да пият кафе. Вижда живота да продължава и разбира, че светът свършва, но не навсякъде, само нейният личен свят. Вижда невиждането на другите. Вижда – парадоксално – мен, която четох тази книга в спокойно кафене, обгърната в предпазния уют на красивия стил на Пол Линч, естествената сплитка на синтаксиса, майсторски преведена от Иглика Василева. Вижда мен от предишния си живот на свободна майка, която може да се разпознае в нея, но и да затвори книгата.

Но дори и затворена, „Пророческа песен“ продължава да се носи край нас. 

„Черно хайку“ от Яна Букова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Черно хайку“ започва радикално точно с тази оптика: с погледа в упор към онова, което не искаме да видим. Още първата страница на стихосбирката на Яна Букова е програмна: гледане в смъртта, в нейната физическа реалност, но гледане отстрани, в спокоен разговор между мъртвите. Кои са тези безплътни гласове, които разговарят? Отвъдни? И да, и не. Това е гласът отвътре, гласът, който присъства само в съзнанието ни – и в литературата.

Авторът решава колко ще знае този глас – дали ще е всевиждащ, дали ще е заблуден, ограничен, неблагонадежден. Яна Букова иска той да знае всичко, и оттатък предела. Смъртта е само мярка, проверка за неговата истинност, преди човекът да види себе си. И тази истинност е винаги убеглива. Не само защото огледалата са сравнително отскоро. (Хубав въпрос е дали Ренесансът е изобретил огледалата, или възможността да се вгледаш в себе си е предизвикала Ренесанса.)

Извън техническата невъзможност да се видиш стои страхът да се видиш. С пленително сурова ерудиция Букова се вглежда в зрителя, който наблюдава катастрофата пред отнесената от торнадо четвърта стена на киносалона; в зрителя, който намира утеха в рамката от бодлива тел пред гледката; в зрителя, който изпитва копнеж по реда или отива да хапне нещо; в зрителя, който се запътва към хладилника, за да се утеши; в зрителя, който изключва звука. В себе си. Яна Букова не пропуска – нейната поезия продължава да чете новините, тяхното по-дълбоко значение, което ни се разкрива като буквална метафора. Като „дезинфекцираните подаръци“, които биха били метафора някога, но не и по време на ковид.

Защо е нужно това литературно всевиждане? Заради възможността за рефлексия, която тези стихотворения предлагат в изобилие. Споделянето на травмата не я лекува, показват изследванията, то само може да я умножи във всяко нейно разказване. Това, което помага, е нейното осмисляне. Стихотворенията в „Черно хайку“ съдържат опит за осмисляне на всичко, включително на черните петна. И да, това осмисляне се случва само в парадокса на коана, който е и парадоксът на поезията. Но се случва.

Хубава корица на Иво Рафаилов с превключвател – „прекъсвач“ на мястото на костта от стихотворението.

„Кайротични прелюди“ от Антоан Асенов

София: изд. „Аквариус“, 2024

„Огледално“ значи и „точно обратното“. И като читателско преживяване стихосбирката „Кайротични прелюди“ изглежда огледална на „Черно хайку“. Тя сама ни предлага аналогията с ранения Андрей от битката при Аустерлиц във „Война и мир“: насред сражението отправяме поглед нагоре и изведнъж виждаме небето – виждаме го за пръв път, „във висотата отвъд навика“, казва авторът. И още: „след дълго гледане проглеждаш, оживяваш след години живот“. Това значи „кайротичен“ момент, внезапна, мимолетна пълнота на живота. 

И самата книга е сгъстена в такива моменти – във внезапно отваряне на сетивото, блясване на смисъл, ненадейно насищане на живота. Това отваряне е навън и навътре; авторът описва вътрешните усещания така, както описва птиците – наблюдава ги внимателно, вслушва се в отсенките на песента им, отбелязва особеностите на оперението им – и непринудено ни води към родството на това чувство с музикален пасаж, с книга, с картина.

Ненатрапчива, топла ерудиция – няма значение дали познаваш произведението, още по-хубаво е, ако го срещаш за пръв път. Аз се изкушавам да си пускам музиката, да проверявам картините, да си поръчвам книгите; колко хубаво, че още толкова неща не знам, че мога да ги науча. Но и да науча нещо за себе си, докато се губя в картината. Това е интимно говорене за изкуство, то не занимава егото ми на читател, а чувствата; и не предлага да ги възпитава, а да ги приеме – като равни – сред изразените в изкуството. Подобно е говоренето на Ролан Барт, у нас може би на Цветан Стоянов. Елегантно и без декорации – сводовете са високи, думите са носещи елементи. 

Бягство ли е тази височина, погледът нагоре насред сражението? Ни най-малко. Вижте последната глава.

Извънредно ми е приятно, че тази книга е българска, както и предишната от същия автор – „Потос“, която пък беше посветена на копнежа. Много бих се радвала да намерят път и в други страни, защото тяхната дълбочина е универсална. Прекрасно уловена тук от корицата на Кирил Златков – краят на меден духов инструмент и дърво; музиката като високата нота към нашата природа, музиката като вслушване в природата ни. Защото тази тръба може да бъде и слухова.

„Писмото на мравката“ от Мария Донева

илюстрации Елена Панайотова, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Да четеш Мария Донева е като да гледаш финала на „Ново кино Парадизо“, по-точно онази лента, която старият кинооператор Алфредо завещава на порасналия Салваторе, с всички цензурирани целувки, залепени една след друга. Взети заедно, те действат като филм от щастливи завършеци – разделените влюбени се срещат, неизказаната любов се осъществява, изгубеното се намира, устните се допират. Като наниза от начала в „Ако пътник в зимна нощ“, но наобратно.

В стихотворенията и поемите на Мария Донева сякаш има повече милост към читателя, че и към героите, отколкото литературата по принцип допуска; повече радост. Този последователен избор, книга след книга, ми се струва свързан с едно общително разбиране на връзката с читателя, с неговата потребност да види пред себе си и щадящите сценарии.

Умът ни е настроен да човърка катастрофичното, да го отбягва и пак да се връща при него. Да пишеш за възможността за щастие – и то така, че в нея да се разпознаят хора от всякакви разновидности и професии – не е никак лесно. Мария Донева го прави, като засилва цветовете, като изгражда собствен жанр. В него ролята на завръзката играе копнежът – дългият, с години неудовлетворен копнеж по нещо, което би изпълнило живота с живот. 

Тук „Писмото на мравката“ се римува със „Заекът и неговата мечта“ и в известен смисъл дори с „Мишките отиват на опера“ – това са истории за вълнението, предвкусването и дългоочакваната среща. Основен елемент и у трите е достъпността на мечтаното, достъпност, която изглежда нереална само за героите. За читателя тя е двойно подсказана не само защото не е пътешествие до центъра на Земята – а любов между сродни, една среща с морето, една вечер в операта, – а и защото самата форма непрекъснато го подсказва. Звънкостта на стиха е щастливата история на думите – сдвоени в римите и ритъма, изглеждат смислово предопределени една за друга. 

Впрочем това е особено при „Писмото на мравката“: тук в центъра е именно писането, писмото, и неговото пътешествие (и притеснение) е самата ос на сюжета. Писмото хвърля и елегантен мост към писмата у Валери Петров, с чийто звънък стих – и абсолютно спокойствие да говори за доброто – Мария Донева звучи вътрешно свързана.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Лист“, „Жанет 45“, „Аквариус“ и много други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.