Паметникът на Съветската армия е многостранен монумент: той е греда в очите на софиянци, ревностно пазен от Руското посолство; прекрасно място за изпращане на символични послания чрез изкуството (например „В крак с времето“); и пропаганден символ, чието премахване отдавна трябваше да е факт, ако живеехме в държава, където взетите решения се изпълняват.

Ала и за това е късно – дори неговото непремахване е нов пласт в историята му. А с историята може да се прави само едно – да се разказва такава, каквато е. И да се помни. Но ние нито разказваме, нито помним. Защото не е интересно, нито сензационно, а се иска умереност, критична мисъл и помирение с миналото. За сметка на това в последно време паметникът е обект на – меко казано – екстравагантни идеи, провокирали още по-интересни дискусии; или повод за определяне къде стои един или друг кандидат-кмет на гражданската опозиция – вечният въпрос дали е „наш“, „ваш“ или „техен“.

Общо взето, това превръща паметника в перфектна метафора за българската действителност. И ако пререканията и лупингите, когато стане въпрос за справяне с историята, са навици на повечето български политици и общественици, то решения на подобни явно сложни казуси са намерени за много по-малко от трийсет години в други държави, където времето всъщност тече напред, а не се върти в спирала към дъното.

Кратко въведение на изток от Запада

Една от първите рожби на Студената война е Германската демократична република. Запознатите с историята знаят, че тя е толкова демократична, колкото и паметникът в София е на армия освободителка. Макар де юре СССР да е задължен да поддържа многопартийна фасада в окупационната зона, в действителност управляват социалистите – разбира се, под зоркото око на Москва.

Оттогава нататък сценарият е сходен: лоялност към Партията означава добър живот, нелоялност – отлъчване и загуба на всякакъв социален статус; безразборно нахлуване на държавата дори в най-тайните кътчета на личната сфера; абсолютно преклонение пред Съветския съюз и неговите идолизирани вождове; централно планиране; бомбардиране с идеологическа пропаганда. Освен чрез образованието и медиите, пропагандата се осъществява и чрез друг особено ефективен метод – символите.

Кажи ми в кои символи вярваш, за да ти кажа кой си

Човекът е социално животно, което обикновено имитира другите, за да задоволи нуждата си от принадлежност към средата. Еволюцията е наградила онези, които са имали силна способност да живеят в групата, пише психологът Елиът Арънсън. Идентичността ни се изгражда не само на базата на взаимодействията със семейството и околната среда, но и според характеристиките на групите, към които се приобщаваме. Националната държава е една от тези групи. Преди Революцията Франция например е мозайка от административни единици, а на стандартизирания в официални документи още през ХVI в. френски език са нужни близо 300 години, за да надвие регионалните диалекти и да се превърне в един от символите на Френската република.

Германската демократична република, Народна република България и останалите съветски сателити знаят добре, че комунистическата идентичност трябва да бъде създадена, наложена и поддържана по сходен начин. През 1970 г. например ГДР обявява „Година на Ленин“, а лицето на вожда е буквално навсякъде – вестници, телевизии, плакати, кина. „Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 г. името на Сталин е споменато над 300 пъти“, пита се Георги Марков в своите „Задочни репортажи“.

В рамките на Договора „Две плюс четири“ от 1990 г. Германия се съгласява да поеме поддръжката и възстановяването на всички съветски военни паметници в страната. Страната също трябва да уведоми Русия, ако реши да променя или разрушава паметници. Това не пречи в Трептов парк да има информационни табели, които поставят монумента в контекст, разказват неговата история и обективно обясняват причините за запазването му днес.

Строежът на паркове, паметници, булеварди и сгради, и още, и по-големи паметници, които представят съмнителна версия на историята, кипи с пълна сила. Преименуват се булеварди и улици, дори цели градове. Разбира се, абсурдите са правило, например софийският булевард „XXV конгрес на КПСС“. През 1954 г. в центъра на столицата изниква Паметникът на Съветската армия, на която режимът лепва много по-приятното „освободителка“, напълно игнорирайки дребната подробност, че преди преврата България е под съветска окупация, а след това Москва буквално поставя свои хора начело на „освободената“ република, които убиват или репресират с години всеки осмелил се да опонира на режима.

Създаването на символи не спира нито в Берлин, нито в София: Трептов парк, „Александерплац“, „Карл Маркс Алее“, ансамбълът от сгради на „Ларгото“, паметникът „1300 години България“. Примерите са безброй, а посланието е ясно – дори градската среда е подчинена на идеологията. Партията е навсякъде.

Какво означава да бъдеш свободен? Да познаваш историята си

Съвсем близо до най-старата част на Берлин, на брега на проблясващата река Шпрее, се намира Музеят на ГДР. Първото нещо, което прави впечатление, когато попаднеш в корема на музея, е присъствието на деца. Ученици, вероятно от прогимназията и гимназията, са насядали на пода в кръг и слушат гидовете на музея и учителите си; или се стрелкат напред-назад, отварят и затварят чекмедженца, натискат бутони и гледат кратки видеа с обяснение. Сред посетителите има и местни, и множество туристи.

Прозорците на музея не са истински, а дигитализирани – през тях виждаш паркирани трабанти, соцсгради и милиционер, който обикаля наоколо. Част от интерактивната визита е типичният за годините на диктатурата апартамент. Нищо не ни е спестено по време на обиколката, която провокира посетителите да надникнат в гардеробите на жителите на ГДР, да отворят шкафчето в банята им, да пуснат телевизора, докато си почиват на дивана в хола им. „Държавна сигурност се опитва да контролира семейните празници, но въпреки това почти всяко семейство се събира и празнува Коледа“, четем на малката табелка, поставена до конфети, балони и картички от времето на социализма.

Запознаването с ежедневието на източногерманците е замислено като активно преживяване, в което гостът на музея открива, чете, отговаря на въпроси. Но информацията, която научаваме, е далеч от повърхностна и весела. Интерактивна игра с тъчскрийн ни кара да направим тест, който показва дали поведението ни в училище би се понравило на партията: Задаваме ли критични въпроси, спорим ли с учителя? Или може би не искаме да издадем съученик, направил нещо нередно? Споделяме ли откровено за какво си говорят мама и татко насаме у дома? Как изглежда циферблатът на часовника, който виждаме по време на новините – с точки или чертички (така може да се разбере дали мама и татко гледат западногерманска телевизия)?

В кухнята на нашето хипотетично източногерманско семейство атмосферата не се разведрява: пресните плодове и зеленчуци трябва задължително да се сушат или консервират, защото не се знае кога пак ще има в магазина – през 1984 г. източногерманците консумират едва 37 килограма пресни плодове на глава от населението, в сравнение с цели 85 кг в Западна Германия. В хола научаваме за цензурата върху литературата и телевизионните предавания, а в портиерната – за това, че много портиери всъщност са били доносници.

В голямата зала малко момче е застанало пред витрина, в която четири кукли механично вдигат ръка, все едно че гласуват. Пред него има екран, на който се появяват различни законодателни предложения от реалния източногермански политически живот. Искаме ли да видим как са гласували „различните“ партии? Четирите кукли вдигат ръка в синхрон. „Планова икономика без план“, гласи друга информационна табела. Млади момичета се редуват и си правят снимка зад „бюрото на другаря“, над което висят портретите на вождовете. „Ела да видиш картата, на която показват колко хора са били подслушвани по телефона“, чува се зад рамото ми.

На излизане от Музея на ГДР държа в ръка справочник, който съдържа цялата информация за експозицията. По-късно ще минем по „Карл Маркс Алее“, внушителния централен булевард на Източен Берлин с характерната архитектура, и ще се натъкнем на друг, неочакван за минувачите музей на открито – номерирани табели пред определени сгради, които разказват тяхната история. Как са се забавлявали източногерманците, кои сгради са били разрушени, за да направят място на светлото социалистическо бъдеще, и т.н. След падането на Стената през 1989 г. сградите по „Карл Маркс Алее“ са в окаяно състояние, тъй като са строени бързо и с евтини материали, научаваме от една от табелите. Федералното правителство на Германия осигурява средствата за тяхното възстановяване. Тръгваме към следващата табела по пътя до Музея на тайната полиция, където ни предстои нова среща с историята.

Голямата липса

Точно година преди разходките из Берлин съм в Музея на социалистическото изкуство в София, където в прожекционната зала се опитвам да разбера защо на посетителите се пуска пропагандно видео без никаква индикация какво всъщност гледаме – никакъв контекст, никаква информация. Просто щастливо махащи манифестанти и от време на време Тодор Живков. Бързо минавам покрай статуите, обхождам малката зала и излизам. Била съм тук и преди, но идвам всяка година с очакването, че този път нещо ще е по-различно. Не е.

Социалистическа София е сред нас, без ние да го знаем. По същия начин, по който живеем социалистическото си минало, ни управляват неговите наследници; повтаряме стари грешки. В своя статия в „Култура“ изкуствоведката Диана Попова пише за това, цитирайки Георги Господинов, че страдаме от „неизговорено, неартикулирано време“. Нейната съименничка, журналистката Диана Иванова, говори за „правенето на музей като акт на храброст“. Колко трудно би било София, а и цяла България, да се обърне към историческото си наследство така, както го прави Германия? Един текст, една табелка – като за начало. Не е трудно. Но както и Иванова пише, става въпрос за централна политика.

Не е случайно, че на фона на трагичните проблеми в местната власт, предизборната дискусия се завъртя около един паметник. Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме. Липсата на визия, позиция, интелигентни решения. Паметникът на Съветската армия е диагнозата на обществото ни – и цял, и съборен; той би бил диагноза и превърнат в герб с камбана, обкичен с патриотарски послания или покрит с дървета. Паметникът е физически символ на онова, което носим в себе си – невежеството и неспособността да разберем собствения си генезис, и лъжите, които си повтаряме, за да отложим тежкото стоварване на истината върху ни с още малко, с още малко… Метастазите на болестта виждаме ежедневно в политиката, образованието, журналистиката и всички други аспекти на обществения ни живот.

Обратно в самолета разлистих гида от Музея на ГДР и попаднах на едно изречение, което се вряза в съзнанието ми: „Статуите [на Ленин] най-сетне имат някакъв смисъл – предупреждение от историята.“ Остава въпросът кога ще излекуваме своята липса на смисъл и ще проумеем, че историята не може да се замаже и разруши; че срамното минало не може да се превърне в повод за гордост и патриотизъм; че покриването е равносилно на пренебрегване на действаща отрова.

Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.

© Йоанна Елми

Заглавна снимка: Паметникът на Съветската армия в София (1954). Снимка: Fortepan

Йоанна Елми

Йоанна Елми

Следва международни отношения, история и литература в Новата Сорбона, Париж. Пътува, чете и пише в опит да разбере света. Вярва в думите на Булгаковия дявол: фактът е най-упоритото нещо на този свят, а малодушието е най-страшният човешки порок.