Започва се с едно убийство. През февруари 2018 г. хонконгска двойка заминава на пътешествие в Тайван за празника на влюбените. След няколко дни 19-годишният мъж удушава 20-годишната бременна жена в хотела, натъпква я в куфар, изминава петнайсет станции с метро и хвърля трупа ѝ в случайни храсти. Едно от първите му действия след завръщането му в Хонконг е да изтегли 19 000 хонконгски долара от банковата карта на жертвата.

След сигнал от родителите на жената и разследване на хонконгската полиция мъжът е задържан на 13 март. Признава се за виновен, но е осъден само на 29 месеца затвор по обвинения за финансово престъпление на територията на Хонконг. Убийството е извършено в чужда юрисдикция (заради което хонконгската прокуратура няма право да заведе дело по този случай), а Хонконг няма споразумение с Тайван за екстрадиране на престъпници. И няма как да има при сегашното законодателство, което

изрично изключва Централното народно правителство и правителството на коя да е друга част от КНР от възможните юрисдикции, с които Хонконг може да си разменя престъпници.

На 12 февруари т.г. родителите на жертвата свикват пресконференция, на която призовават да се допълнят законите, така че с Тайван да може да бъде сключено съответното споразумение. Процедурата се задвижва още на следващия ден. Взема се решение поправките да позволят размяната на избягали престъпници и правната взаимопомощ с „всяка друга юрисдикция“, с която Хонконг подпише споразумение. Като основание по време на дискусионния панел в Легко (Законодателния съвет, или хонконгския парламент) се споменават множество случаи на престъпници, избегнали наказателно преследване заради тази пролука в законодателството.

Проектопоправката обаче среща възражения от различни граждански и професионални организации, които скоро прерастват в най-мащабните протести в новата история на града.

Защо така

И Тайван, и Хонконг официално са китайски територии с (донякъде) независимо управление. Както гласи Основният закон (хонконгската конституция, влязла в сила на 1 юли 1997 г. при предаването на града от Великобритания обратно на Китай), макар и да е „неразделна част от Китайската народна република“ (член 1), Хонконг се ползва с „висока степен на автономност“ (член 2). Това е така нареченият

модел „една държава, две системи“, при който територията има статут на специален административен район на КНР с право на самоуправление във всички области, с изключение на отбраната и външната политика.

Така, въпреки че формално са части от едно цяло, на трите територии им е необходимо специално споразумение за сътрудничество в областта на правосъдието. Споразумение, което не е лесна работа.

Също като Тайван, Хонконг от десетилетия е терен за две конфликтни енергии – пропекински и пронезависими. Когато през 1997-ма английската колония е върната на Китай, политическата атмосфера в нея се запазва – и до ден днешен хонконгци притежават много повече права и свободи от гражданите на народната република. Същевременно обаче обществото е непрекъснато нащрек за намеса от страна на Централното китайско правителство. КНР е пословична с потъпкването на човешките права и свободи, които гражданското общество в Хонконг бдително и ожесточено брани. Подозрения за такива посегателства вече са предизвиквали не един и два големи протеста в автономния район.

Показателно в това отношение е и въпросното изключване на правителството на КНР от законите за правна взаимопомощ. По този повод се свързах с Джулиана Лиу, редакторка в онлайн медията Inkstone, базирана в Хонконг и наскоро блокирана в континентален Китай. В отговор на чуденката ми как изобщо подобно изключване е попаднало в хонконгски закон, тя обясни, че по време на написването му двете легални системи са били още по-раздалечени от сега, а Китай не е бил толкова могъщ, че да упражнява влияние, особено преди Олимпийските игри в Пекин през 2008 г., когато се е опитвал да си докара добър фасон пред света. „Нямало е начин хонконгците да склонят на такова нещо.“

Имат ли основания притесненията на протестиращите, че проектопоправките са приплъзване на невидимата ръка на Пекин към политическата независимост на Хонконг?

Може би. Опасенията са, че страна, в която дисидентите по подразбиране са смятани за престъпници, ще злоупотреби с наличието на такъв закон, за да изисква екстрадиране на политически неудобни хонконгски активисти в Китай, където те ще попаднат в многократно компрометираната китайска правосъдна система. Това ще подрине свободата на словото в Хонконг, който полека ще се изчисти от продемократични гласове и с времето ще бъде плавно асимилиран от Пекин.

Но… Още в дискусионния панел на Легко на 15 февруари т.г., далеч преди започването на масовите протести, се посочва, че и при новия вид на закона ще бъдат отказвани „изисквания [за екстрадиция] във връзка с престъпления от политически характер“ и „изисквания, свързани с личности, срещу които има предубеждения и наказателно преследване въз основа на тяхната раса, религия, националност или политически мнения“ – положения, които са включени и в съществуващите в момента закони.

Но… Притесненията на протестиращите остават заради наличието на член 23 от Основния закон, част от който гласи: „Хонконгският специален административен район въвежда собствени закони, с които да забрани предателството, отцепването, подмолните и подривните дейности спрямо Централното народно правителство.“ Това засега е само член от конституцията без никакво законово покритие, но вероятността за въвеждане на такова виси във въздуха. Първи и единствен засега опит за прокарване на свързан закон е направен през 2003 г., но той приключва бързо след масови протести и оттегляне на проекта от тогавашния главен администратор Тунг Чи-хуа, който впоследствие подава и оставка.

Но… В обяснителна статия в блога на хонконгското правителство се прави доуточнението, че в закона поначало се съдържа следното условие: за да бъде екстрадиран заподозрян, деянието му трябва да се счита за престъпление и в двете страни, а свободата и правото на лично, медийно, издателско и научно изразяване са изрично защитени от член 27 на Основния закон, който гарантира също свободата на шествия и демонстрации и правото на стачкуване. Освен това по закон екстрадициите няма как да се осъществяват по усмотрението само на един човек – всеки случай се разглежда от състав, който преценява основателността на изискването.

Но… остава член 5 от Основния закон, според който „социалистическите политики няма да бъдат въведени в Хонконгския специален административен район и предишната капиталистическа система и начин на живот ще останат непроменени за 50 години.“ Това ни връща към вероятността Пекин да следва тих план за постепенно завладяване на Хонконг до 2047 г., което прави свободолюбивата част от местното население свръхчувствителна към всеки зачатък на подобна тенденция.

Очевидно е, че ситуацията е доволно усукана. И както при всяка политическа ситуация, всичко е основно въпрос на гласово надмощие. Какви гласове се чуват в случая?

Кой какво казва

Още преди масовите улични шествия хонконгското правителство опитва да обясни, че зад проектопоправките категорично не стоят скрити политически цели, като все пак изразява отвореност към всякакви разумни възражения. Въпреки че в следващите месеци Легко изслушва множество предложения, след което обсъжда и написва обстоен проект за допълнителни поправки и ограничения при изискванията за екстрадиране, в началото на юни хората излизат на улиците.

След началото на протестите настоящата главна администраторка на Хонконг Кари Лам остава твърдо зад предложението. В някакъв момент тя сравнява себе си с майка, която не бива да угажда на всяка прищявка на децата си – това вбесява протестиращите, предизвиква появата на плакати с надписи „Кари Лам не ми е майка“ и допълнително нагнетява положението. Впоследствие, на 9 юли, Лам обявява предложението за „мъртво“, но все пак не го оттегля официално. През това време шествията вече са прераснали в панполитически протести с различни искания. Започват и мащабни стачки – професионални и общи, – които затрудняват все повече нормалното функциониране на града.

От своя страна правозащитните организации държат да е ясно, че в случая не става дума за „дупка“ в закона, както твърдят някои китайски коментатори и Централното правителство. Китайските юрисдикции са съвсем целенасочено и умишлено изключени от закона, както се посочва в обяснителния документ на адвокатската колегия Hong Kong Bar Association, тоест досегашното законодателство е плод на съзнателен стремеж към правна независимост. Поради това

много от противниците на предложението в този му вид предлагат в закона да бъде включен само Тайван и след екстрадицията поправките да бъдат незабавно отменени.

Що се отнася до обикновените протестиращи, техният образ трудно може да бъде обобщен, затова реших да тръгна в обратната посока – към конкретното. По линията „приятел на приятел“ се свързах с хонконгка – да я наречем Лили, понеже не желае да използвам истинското ѝ име от притеснение, че това може да ѝ навлече някаква санкция, например при пътуванията ѝ в континентален Китай. С Лили общуваме по Telegram, приложението за криптиран чат, което е предпочитаната платформа за организиране на протестите и което, навярно неслучайно, точно в деня на едно от най-мащабните шествия – 12 юни, засича атака, идваща от Китай.

(Апропо, ограничаването на достъпа до интернет с цел предотвратяване на масови събирания и мониторингът на онлайн платформи са редовни стратегии на китайското правителство в борбата му срещу инакомислещите, затова и приложения като Telegram са блокирани на континента, а информацията за протестите е пресята през много ситна цедка. В този смисъл Хонконг се отразява значително по-лесно от Китай – аз лично не смея да разпитвам китайските си приятели в тамошното приложение WeChat от страх да не им навлека неприятности.)

Лили ми разказа, че протестиращите продължават да излизат на улиците дори след „смъртта“ на проектопоправките – основно заради опасението, че е застрашена законността в Хонконг. Възмутени от безотчетността и пренебрежителността на властите към народа и обезсърчени от икономиката, която не разпределя справедливо благата,

те желаят да „защитят свободата си“, да запазят неприкосновеността на модела „една държава, две системи“ и да осигурят „по-добро бъдеще за младите“.

Конкретните искания на протестиращите са пет: 1) официално оттегляне на проектопоправките; 2) отмяна на етикетирането на протеста от 12 юни като „бунт“; 3) сваляне на криминалните обвинения от всички протестиращи; 4) независимо разследване на употребата на сила от полицията; 5) въвеждане на всеобщи преки избори на главен администратор и членове на местния парламент.

В момента главният администратор се избира веднъж на пет години от „широко представителна“ комисия от 1200 членове, назначавани от Централното правителство, което заявено не допуска пронезависими кандидати в хонконгската власт и дава осезаем превес на представителите на търговската сфера. Парламентарната система в Хонконг пък е така устроена, че гражданите избират само 40 от 70-те депутати. Поради тази причина продемократичните партии са винаги малцинство в Легко, въпреки че на всички избори от 1997 г. насам печелят повече гласове – това е, защото останалите 30 места са запазени за представителите на различни индустрии, които са зависими от благоразположението на Китай. И макар чл. 68 от Основния закон да гласи, че крайната цел е всички членове на местния парламент да бъдат избирани от гражданите, това така и не става вече 22 години.

Според Лили протестите като цяло са мирни, но малцинството буйни демонстранти е по-забележимо и оставя по-силно впечатление. Сблъсъци с полицията, нахлуване в Легко, хвърляне на яйца по административното представителство на Централното правителство, изписване на обидни към Китай надписи върху стените, заливане на китайския герб с боя, хвърляне на китайското знаме в морето – всичко това се случва и произвежда ефекти в няколко посоки. От една страна, озадачава и отблъсква подкрепилите първоначалните протести – част от тях не разбират защо младежите продължават да излизат на улиците след постигането на целта, а други смятат, че такива действия само дискредитират протестите и подстрекават властите да ги прекратят насилствено. От друга страна, дава основание на китайското и хонконгското правителство да заклеймят протестите като размирици.

И от трета страна, дава храна на китайските медии. За да се уверя, че новините за протестите наистина се цензурират и изкривяват в Китай, както твърдят множество западни издания, отворих китайската търсачка Baidu (Google е блокиран), въведох „Хонконг“ на китайски и прекарах около час в четене и гледане на новини в казионни медии като CCTV News, People’s Daily, Sina Weibo, Global Times… Не смея да правя обобщения на базата на такава малка извадка, но лингвистичната и визуалната реторика на първите пет-шест репортажа е сравнима с по-гръмката част от медийната среда в България: непълнота на информацията, избирателно фактологизиране, тенденциозно тълкуване, тоталитарно етикетиране.

Борави се повече с емоция, отколкото с интелект, повече с призиви, отколкото с информация, повече с обвинения, отколкото с факти.

Подобно на ситуацията с тукашните новини за промяна в учебните програми например, набляга се на шепата шок вместо на кофата същина – в случая се говори само за „екстремисти“ и „радикални демонстранти“, които причиняват размирици, нападат полицаи и нарушават обществения ред. В първия половин час от ровенето си не попаднах на нито един репортаж, в който дори да се споменават причините и исканията на протестиращите – остава впечатлението, че това са просто безпричинно избеснели бунтари, което разбираемо предизвиква вълни от негативни коментари по посока Хонконг. А изобилието от конспиративни теории, откровени фабрикати и спекулации, поднесени като факти, засега ще оставя настрана.

За презентацията е нужен JavaScript.

Парите или свободата

Струва си обаче да се отбележи една отчетлива нишка в много от статиите. Наблюдатели на Китай посочват, че правителството използва икономическия растеж като оправдание за занемаряването на индивидуалните права. Тази позиция се усеща особено силно при отразяването на хонконгските протести – много от репортажите на пекинските и хонконгските пропекински медии наблягат на финансовите последствия от шествията, а някои се занимават обширно и изключително само с това, измервайки протестите единствено в пропуснати икономически ползи.

Въпросът „парите или свободата“ изглежда актуален от десетилетия. Някои автори са категорични, че „Китай не би имал толкова впечатляващо икономическо развитие, ако лидерите му бяха принудени да спазват правилата на демокрацията и правото на свободно изразяване“. Същевременно в една от малкото подробни и аналитични статии на китайски език, на които попаднах (публикувана в личен блог, не в официална медия), авторът извежда тезата, че причините за настоящото забавяне на хонконгската икономика и икономическата безпътица пред хонконгските младежи са именно демократичните свободи, с които местните граждани толкова се гордеят. Увлечен в емоцията си обаче, няколко абзаца по-късно той твърди, че икономическият подем на Хонконг през 80-те и 90-те години няма много общо с демократичната система.

Тогава може би е също толкова валидно твърдението, че икономическият подем на Китай няма много общо със социалистическата система. Логичният въпрос след това леко противоречиво съждение е:

необходимо ли е наистина идеологическо противопоставяне между просперитет и свобода? Общества като Хонконг и Тайван по-скоро показват, че двете са възможни едновременно.

Несъмнено в Китай битува убеждението, че свободата не пълни стомаха. Масата хора се интересуват много повече от цените на жилищата, образованието на децата и здравеопазването, отколкото от политическата свобода. Много обикновени китайци трудно проумяват защо са недоволни хонконгците, които са отколешен техен модел за благоденствие. На места протестиращите са сравнявани с червеногвардейците от гладните времена на „Културната революция“ – не само заради неотстъпчивостта си, но и заради хаоса, който предизвикват и който може да върне беднотията.

Може би тук все пак има нещо по-важно от парите, но то не е свобода, а точно обратното – вярност към по-висшестоящия, към по-компетентния. Свободата всъщност никога не е била на особена почит в Китай, като дори прочутите на Запад философии на Лаодзъ и Джуандзъ поначало са контракултурни явления. В един от най-харесваните коментари под гореспоменатата блог публикация се твърди, че демокрацията всъщност представлява безотговорност от страна на елита – само 0,1% са компетентни да вземат решения за страната, което не означава, че останалите не я обичат, просто нямат такива способности. И се дава пример с Брекзит.

Това ми напомня за едно мемоарно есе, в което китайка разказва как съобщава на майка си, че отива в САЩ, за да бъде свободна. Отговорът на майката е: „Свободна? И какво ще правиш с тази свобода?“

Тези сантименти изглеждат валидни и за друга част от хонконгците, покриващи диапазона от неутрални до антипротестни и пропекински настроения. Като цяло те са водени от същите съображения: запазване на стабилността и ненамеса в политиката. Тази група е многопрофилна и включва младежите, които по време на протестите пускат снимки на вечерята си в Instagram; търговците, които са в общи линии неутрални, но все пак биха предпочели оборотът им да не спада с 90% за деня заради поредното шествие; бандата биячи, която на 21 юли нападна протестиращите с щанги; състава на хонконгско училище, който организира церемония по издигане на китайското знаме по време на лятната ваканция; и активистите, които смятат, че заради политическите провокации Хонконг може да загуби автономността, предоставена и уважавана досега от Централното правителство.

Реакцията на Пекин

За разлика от китайските медии, Централното китайско правителство се оказва по-интелигентен проводник на настроения, бил той и очевидно пристра̀стен. То заговаря последно насред кашата, спазвайки принципа на ненамеса във вътрешните работи на Хонконг, едва след силното ескалиране на насилието между протестиращи и полиция и най-вече след появата на провокации от рода на издигането на знамето на Хонконг от колониалния му период, което се приема като същинска подмяна на идеята зад протестите, недопустимо деяние, призоваващо към отцепване и независимост.

Официалното правителствено изявление внася глас на разума сред отровната медийна среда: протестите са мирни, а проявите на крайност са изключения, които, разбира се, правят по-голямо впечатление;

умоляват се журналистите да разграничават обикновените от радикалните демонстранти и да не позволяват колективният образ на хонконгците да бъде „отвлечен“ от малцина екстремисти.

Бюрото по въпросите на Хонконг и Макао, което се намира в Пекин и принципно не дава публични изявления дори по време на предишни протести, на 29 юли свиква единствената си пресконференция за последните две десетилетия. Говорителят Ян Гуан с мек, но хладен тон напомня, че „насилието е насилие“, „престъплението е престъпление“ и че същността им не се променя, независимо с каква цел се използват.

Сред официалните гласове обаче има и такива със съмнителен и привидно произволен характер. Миналата седмица говорителката на Министерството на външните работи на КНР Хуа Чун-ин заяви в прав текст, че зад протестите стоят САЩ, без да предостави никакви доказателства. Това се случва на фона на разиграваща се търговска война между двете страни. Същото твърдение се чува и от други официални китайски и хонконгски органи. Според тях

определени външни сили се възползват от разликата в управленческите системи, за да влошат отношенията между Китай и Хонконг,

превръщайки автономния район в арена на международна битка, терен за противопоставяне срещу Централното правителство, пионка за манипулации. Свързаните статии, които прочетох, докато пишех този текст, не предоставяха убедителни доказателства за тези обвинения, но показаха очаквани антиамерикански сантименти сред коментиращите.

При почти ежедневно използване на сълзотворен газ и гумени куршуми за разпръскване на тълпите от страна на полицията, напоследък се заговори за възможността от силова намеса от страна на китайската армия. Такава все пак се оценява като малко вероятна заради евентуалните международни последици за реномето на Китай и заради уроците от „Тиенанмън“ преди 30 години. Все пак на 31 юли Народоосвободителната армия изневиделица публикува клип, показващ хонконгските военни части в действие и очевидно в пълна готовност за реагиране в извънредни ситуации, просто като демонстрация на военна сила, която в Китай е традиционен извор на идентичност, гордост и чувство за мощ.

В момента китайската страна все още запазва самообладание, но тонът осезаемо се втвърдява. В емисия на централния новинарски канал от 6 август краткото съобщение относно Хонконг е изцяло с предупредително-заплашително съдържание. Всъщност това отношение е зададено от самия Си Дзинпин, който е безцеремонен по темата за китайските периферни райони. В първата си реч след преизбирането му за държавен председател на 17 март 2018 г. той говори за

Тайван, Макао и Хонконг като неотлъчни части от Китай, където китайското правителство ще засилва „националното самосъзнание и патриотичния дух“.

„Нито един сантиметър земя от нашата велика родина не подлежи и не може да подлежи на отделяне от Китай.“ Наскоро Си Дзинпин обяви, че единството на Китай и Тайван ще бъде опазвано на всяка цена, ако трябва – със сила.

Ако не друго, Китай поне създава впечатление, че държи ситуацията в ръце. Показва сила, готовност, категоричност, но и търпение, както във философиите на някои бойни изкуства, в които е по-важно да притежаваш силата, отколкото да я използваш. Доколко наистина има такава при положение на забавяща се икономика, застаряващо население, криза с мюсюлманските малцинства, засилващ се международен натиск, търговска и технологична война със САЩ, не е съвсем ясно, но аз лично не бих я подценявал.

Хонконгски коментатори напоследък подсказват, че протестиращите трябва да се научат на диалогичност, иначе рискуват да се превърнат в това, срещу което протестират. И че е препоръчително да се потърси широк консенсус в политическото управление, бил той и незадоволителен за част от по-радикалните хонконгци, за да се излезе безаварийно от кризата. Запознати с темата китайски интелектуалци пригласят на това настроение, като пишат, че исканията на протестиращите са нереалистични и незначителни (не може например да се свалят обвинения от човек, действително нарушил закона, само защото е протестиращ), и призовават по-скоро да се разграничат продемократичните от пронезависимите активисти, да се накажат извършителите на престъпления по силата на закона и да се възобнови диалогът с Пекин.

Междувременно продължават мирните демонстрации с искания за правителство, което работи за политическите и икономическите интереси на града. Развръзката предстои.

Снимки: Studio Incendo / Flickr

Стефан Русинов

Стефан Русинов

Преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея. Вярва в силата на разказа.