Една трета от хората в България са съгласни те или техни близки да станат донори на органи. В същото време три четвърти биха приели на тях или близките им да се извърши трансплантация. Тези данни от изследване на „Алфа Рисърч“ бяха публикувани през седмицата в медиите, за да се популяризира кампания в подкрепа на донорството. В рамките на кампанията Българският червен кръст (БЧК) разпространява 50 000 карти, които хората, съгласни да станат донори, да носят заедно с личните си документи. Здравният министър раздаде по една от тях на членовете на кабинета. Лично премиерът Бойко Борисов се похвали, че си е взел карта, и подчерта смисъла от нея:

Аз съм го направил вече. В България се правят най-модерни операции, трансплантации. Някои говорят, че от предразсъдъци донорството не е изобщо развито в България. Аз бих го поставил въпроса по друг начин – при успешна донорска кампания или операция част от теб продължава да живее. Надявам се тук всеки един да се замисли и ако толкова си мислят какво би се случило, когато дадеш орган, да си помислят чисто егоистично – продължаваш да живееш, не само душата, но и още нещо да продължи да живее.

От петнайсетина години правя спорадични опити да накарам здравната ни система да разбере, че искам да даря каквото мога от тялото си, ако случа на подходяща смърт. „Подходяща“ ще рече мозъчна и възможно по-ранна. Второто условие става все по-неизпълнимо с напредването на възрастта ми, но се надявам все нещо от мен още да става. Тъкан някоя поне. Е, дано поживея достатъчно дълго, но човек никога не знае.

Първоначално настоявах волята ми за донорство да се впише в здравната ми книжка. Тогава тъкмо беше приет Законът за трансплантация на органи, тъкани и клетки, по силата на който несъгласните да станат донори при мозъчна смърт можеха да впишат това в здравноосигурителните си книжки. Аз исках обратното – да се впише, че съм съгласна. Резултатът беше личен лекар в културен шок, който ме представяше на стажантите си, сякаш съм някакво чудо на природата. И едно изречение в здравната ми книжка, което няма правна стойност.

Ето защо, чела-недочела новините за донорската карта, реших, че искам и аз. Веднага.

Още на другата сутрин пристъпих към опити да се свържа с БЧК, за да попитам как да се сдобия с нея. Към 6 ноември на сайта на БЧК нямаше информация за кампанията (появи се по-късно със задна дата). Разгледах оставените телефони за контакт и прецених, че най-подходящо е да звънна на „охрана и информация“. Следват три разговора:

Бодро питам как да си взема донорска карта. Служителката, която следва да отговаря за информацията, не е чувала нищо за такива карти. Казва ми да почакам, за да ме свърже с някого, който може да знае. След няколко минути чувам гласа на друга служителка. Има известен напредък – тя е чувала за картите. Но само толкова. Дава ми телефон на младежкия БЧК, който всъщност се занимавал с кампанията. Звъня. Говоря с мъж, който ми казва, че картите се разпространяват от регионалните съвети на БЧК. Снабдява ме с още един телефон – на Червения кръст в София.

И тук телефонното ми пътешествие приключва безславно. На телефона на БЧК – София никой не вдига. Звъня два пъти през известен интервал от време, след което решавам да отида лично в БЧК и да направя всичко възможно да не си тръгвам оттам без донорска карта. Междувременно научавам (от контакти във Facebook, а не от БЧК), че кампанията дори си има сайт, от който човек може да си разпечата картата и да не се разкарва. И че донорските карти – също като изразената воля в здравната ми книжка – нямат никаква правна стойност. Но съм влязла в режим на упоритост. А и една пластика може да издържи по-дълго от принтирано листче. Все пак ми се иска в близките десетилетия да продължавам да съм на линия.

Адресът на БЧК – София съвпада с този на централния офис. Запътвам се към рецепцията, където веднага виждам… купчина донорски карти. След като лицето, отговарящо за информацията, не беше чувало за картите, възможно ли е на рецепцията да не знаят какво е сложено току на гишето им? Оказва се, че знаят. Две служителки се надпреварват да ми обясняват – ето тука са картите, вземете си.

С карта в раницата и победоносно настроение, час по-късно пристигам на събитие на „Сингъл степ“. Където ме очаква изненада – купчина от донорски карти, по-дебела от тази във фоайето на БЧК. Сред присъстващите е човек от Младежкия червен кръст, който ги е донесъл. Разграбват се, както гласи клишето, като топъл хляб.

И така, вече имам донорска карта. Ала какво от това? Ако изпадна в мозъчна смърт, волята ми няма да струва и пукната пара.

Пише го и на листовката към картата: „Картата няма юридическа стойност! Донорската карта ЕДИНСТВЕНО информира семейството и близките Ви за Вашата воля. Крайното решение дали да станете донор, ще вземат ТЕ, каквото е законовото изискване.“

Законът за трансплантация на органи, тъкани и клетки впрочем стъпва на предпоставката, че изпадналите в мозъчна смърт по дефиниция са съгласни да станат донори. Затова в него подробно се урежда как човек да изрази несъгласието си, но за съгласието няма процедура. И макар в чл. 19 да се казва, че съгласието на близките е задължително условие, ако трупът е на лице под 18-годишна възраст или поставено под запрещение, на практика това важи и за пълнолетните и вменяеми лица, изпаднали в мозъчна смърт. Може би „ключът от бараката“ е заровен в чл. 21, в който е поставено условието задължително да се съобщи на близките на потенциалния донор, а също така да липсва писмен отказ от страна на съпруг, родител, дете, брат или сестра.

Така че законът се завърта в омагьосан кръг.

Ако за непълнолетните и хората под запрещение трябва да има писмено съгласие от страна на близките, за останалите е необходимо да няма писмено несъгласие. Ала резултатът е същият. Затова листовката към донорската карта съветва да поговорим с близките си и да споделим с тях мнението си за донорството. Остава ни да се надяваме, ако те не споделят ценностите ни, поне да са разбрани хора и да уважават волята ни. Но не всеки случва на разбрани близки.

Освен това е нормално човек да е съсипан, ако почине някой от най-скъпите му хора. Нормално е да мине през период на отричане, ако мозъкът е мъртъв, но останалите органи все още функционират. Човешко е да не е способен веднага на най-мъдрото и благородно решение. Човек за себе си приживе е способен на по-трезва преценка, отколкото съкрушените близки.

Отвъд отношенията със семейство и роднини и емоционалните сътресения, невъзможността да изразиш волята си за донорство приживе по начин, който да я зачете в случай на смърт, сама по себе си е унизителна. Дори не поради това, че волята ти е да спасиш живота на един или повече хора. А просто защото е твоята воля.

И ако целта на донорските карти е да има дебат за донорството, то в този дебат трябва да се обсъждат възможни промени в закона.

Необходимо е да има работещ начин волята на желаещите да са донори да се зачита. Също така е важно да има регистър не само на несъгласните, а и на съгласните. За да може възможно най-бързо да се установява чии органи или тъкани могат да спасят живота на други хора.

По отношение на съществуването на такъв регистър, а и на всякакви други форми на съгласие има страхове. Например че пациенти ще бъдат нарочно вкарвани в мозъчна смърт, за да им се вземат органите. В страна, в която има канали за търговия на органи, такива притеснения не звучат напълно неоснователно. Още повече че държавата ни не е заслужила особено да ѝ се вярва. Ето защо един открит дебат би следвало да не подминава темата за доверието. Защото общественото доверие може да се окаже в буквалния смисъл на думата животоспасяващо.

Вероятно мнозина се чудят кой би бил толкова луд като мен, че да заявява съгласието си за донорство на органи. Съвсем не съм сама – една трета от хората у нас са съгласни да бъдат донори според цитираното в началото изследване. Още по-важно е, че голямата част от останалите не са несъгласни, а се колебаят. Твърдо несъгласните са едва една пета.

При една кампания, която не се изчерпва с 50 000 пластики, сайт и няколко думи на Бойко Борисов, а трайно вкара темата в дневния ред на обществото и медиите, има немалка вероятност съгласните да станем и повече.

Впрочем и една трета не е малко. Ако има ефективен начин да изразим волята си, липсата на донори в България няма да е толкова драстична. Докато се крием зад мантрата „хората се страхуват“ или „хората не вярват“ и докато товарим съсипаните от скръб близки с цялата отговорност за спасяването на нечий живот, ситуацията с донорството няма да се промени. А ние нямаме гаранция, че в един момент няма да се окажем от едната или от другата страна на донорската ситуация.

Междувременно не ни остава нищо друго, освен да си пожелаем да сме живи и здрави. И да направим каквото зависи от нас, тъй щото възможно повече хора също да бъдат.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.