Политическата 2018 година беше година на скандали, очаквания и разочарования. Самолетът на кабинета „Борисов 3“ претърпя множество турбуленции, но оцеля. А драматичните конфликти в пилотската кабина, лупингите и промените в траекторията на полета не доведоха до аварийно кацане. Защото властта се оказа по-скъпа за всички от запазването на политическата идентичност на партиите в коалицията и на моралните принципи в управлението. Капитанът на самолета в нетипичен за него стил се съобразяваше с останалите от екипажа, защото катапултирането дори на един от тях би предизвикало катастрофа.

Европредседателството – много шум за нищо

Първата половина от годината мина под знака на Българското председателство на Съвета на Европа. А темата за интеграцията на Западните Балкани се превърна в негов фокус. На срещата на върха в София през май лидерите от ЕС подписаха декларация за разширяването на Съюза с шестте държави от региона, без дати и с анекс, който набелязва целите и конкретните стъпки в подготовката за членството им. Следващата лидерска среща по темата ще бъде през 2020 г., по време на Хърватското председателство. За съжаление, вероятността за интеграция на страните от Западните Балкани (усилия, за които София получи признание от Брюксел) днес изглежда малка, ако не и напълно провалена на фона на конфликта между Сърбия и Косово, възникнал по повод създаването на 5-хилядна косовска армия. Решението на парламента в Прищина предизвика различни реакции от страна на ЕС, САЩ, НАТО, Русия и Турция и поставя на карта мира в региона.

През тези шест месеца на Европредседателството се сбъдна и мечтата на премиера Борисов да се види в ролята на посредник между Турция и ЕС. Срещата между Реджеп Тайип Ердоган, Доналд Туск, Жан Клод Юнкер и Бойко Борисов във Варна през март не постигна нито решения, нито компромиси. Юнкер призна ролята на Анкара за спиране на бежанския поток към Европа и ограничаване на мигрантския натиск. А за това, че Турция прие на своя територия над 4 милиона бежанци от Сирия и Ирак, тя ще получи втория транш от 1,5 млрд. евро, които ЕС ѝ дължи по споразумението за бежанците.

Пред провал е и Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония, оценяван като историческа стъпка в отношенията между двете съседни държави. Въпреки че кабинетът „Борисов 3“ се гордее с него, малкият коалиционен партньор в лицето на „Обединените патриоти“, и по-точно на Красимир Каракачанов, е на път да дискредитира усилията за стоплянето на диалога между София и Скопие. И не само заради конюнктурни съображения, като предстоящите евроизбори през 2019 г., а и защото лидерът на ВМРО продължава да се изживява като войвода, а не като вицепремиер на натовска и европейска държава. А позицията му за македонския език изглежда бутафорна в контекста на разкритията за тотална корупция в Агенция за българите в чужбина и търговия с българско гражданство.

В същото време Алексис Ципрас успя да се споразумее със Зоран Заев за промяна на името на Македония, въпреки гражданските протести в Гърция. За подписаното Преспанско споразумение двамата премиери вече са номинирани и може да си поделят Нобеловата награда за мир. По време на обиколката си в региона заместник държавният секретар на САЩ Джон Съливан изрази подкрепата и на САЩ за това споразумение, „което ще позволи на Македония да заеме полагащото ѝ се място в НАТО и Европейския съюз“.

Вътрешната политика – по-спорна и от външната

Кабинетът на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ се хвали с относителната финансова стабилност на страната и с огромен бюджетен излишък за 2018 г., но България продължава да е на последно място в ЕС по БВП и потребление на глава от населението. Страната ни изостава и по икономически растеж, и по доходи заради скритото съглашателство между властта и капитала (преобладаващо олигархичен и нечестен като първоначално натрупване) и все по-слабото влияние на синдикатите в тристранния диалог. В бюджетния сектор чувствително бяха повишени единствено заплатите на учителите, но и това не доведе, поне не в краткосрочен план, до желаната промяна на качеството на образованието и до решаване на тежките проблеми с неграмотността в средите на ромската общност – причина за декласирането ѝ на пазара на труда и продължаващата ѝ маргинализация и гетоизация.

През 2018 г. продължаваме да водим класацията в ЕС и по неравенство в доходите, и по ниво на сивата икономика, показват данни на Евростат. Причина за това според експертите са плоският данък, ниският БВП на глава от населението, неефективната данъчна система, високият дял на сивата икономика, износът с ниска добавена стойност, изтичането на огромно национално богатство от концесии, ниските преки чуждестранни инвестиции, рязкото влошаване на бизнес средата, корупцията в държавната и местната администрация и ограничаването на медийната свобода. При тази картина няма как да очакваме скорошно влизане в Шенген и особено в еврозоната, въпреки пиарските съобщения от страна на властта.

Протести и радикализация

За 2019-та кабинетът е заложил ново 20-процентно увеличение на учителските заплати, 17% на магистратските и 10% за всички в бюджетната сфера. Въпреки това българите продължават да се чувстват недоволни от жизнения си стандарт и с ограбен труд. Това беше и една от основните причини за уличните протести в края на есента, започнали отначало като недоволство срещу цените на горивата и прераснали по-късно в бунт срещу управлението и политическата система от последните 30 години.

Подобни протести избухнаха с много по-голяма сила и ожесточение във Франция, където взеха и жертви. Там гражданите също въстанаха срещу несправедливото разпределение на благата в републиката, което отваря пропаст между най-бедните и най-богатите и поставя пред изпитания стопяващата се средна класа. На протест срещу засилващото се авторитарно управление на Виктор Орбан излязоха и в Будапеща. Приетите два закона в сферата на трудовото право и на съдебната система предизвикаха общ отговор на опозицията, силно разединена в последните години. Вълната от недоволство срещу партията „Фидес“ на Орбан, която спечели трети мандат през април, показа неспособността на т.нар. антисистемни партии да бъдат алтернатива в европейските демокрации. Поне в страните от бившия Съветски блок.

В България през отиващата си година радикалните настроения в обществото се засилиха и заради липсата на перспектива и на възможност хората да планират живота си не от днес за утре, а в един по-дълъг период, което предполага и да мечтаят за постигането на една или друга, не задължително материална цел. Повсеместната корупция, мафиотизирането на политическия живот, порочната симбиоза между политици и бизнес, както и опитите за подчинение на съдебната система и дори на вероизповеданията от властта създаде у хората усещане за тотално изчерпване на модела на управление и безнадеждност, че не виждат алтернатива – не дясна, лява или центристка, а морална. Може би и затова десетилетието след последната финансово-икономическата криза роди тежненията по сигурността на консерватизма и той постепенно изтласка либералния модел. Дотам, че посланията му, освен от националистите и популистите, започнаха да се използват и от двете основни системни партии в българския политически живот от годините на прехода – ГЕРБ и БСП.

Стари и нови партии

Въпреки растящото разочарование на много българи от политическото статукво, все още не сме станали свидетели на създаването на нови партии, както намекна през пролетта на 2018 г. държавният глава Румен Радев. Но затова пък вече има такива заявки от средите на националпопулистите и на разделената и почти унищожена десница. Ще се реализират ли проекти като този на Николай Бареков или на Петър Москов, ще разберем през идващата 2019-та, когато България ще трябва да мине отново през въртележката на изборите – веднъж за Европарламент, втори път за местната власт, а защо не и през нов предсрочен парламентарен вот.

Напълно зациклилата в безидейност левица пък се напъна и роди „Визия за България“. Тази своеобразна управленска програма трябваше да предложи нови политически, социални и икономически хоризонти пред страната, а се оказа лишена от каквото и да е визионерство. Затова не можа да събуди и никакъв интерес в обществото, въпреки шумно огласените акции на БСП за представянето ѝ в страната, заради което социалистите демонстративно отсъстваха от парламентарните заседания. Управленската програма на левицата и отношението ѝ към различни секторни политики, показано особено при обсъждането на трите вота на недоверие, демонстрират ясно, че партията на Корнелия Нинова може да бъде алтернатива на властта, но не и алтернатива на модела, отречен от голяма част от българите. Затова БСП не можа да капитализира негативите от управлението на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и да концентрира върху себе си повече и нови надежди на хората за промяна. Като партия на статуквото, обременена с тежкото наследство на БКП и на предишните коалиционни кабинети, в които е участвала, дори и да спечели следващите избори, няма да изкара и половин управленски мандат.

Година на скандалите

Някои скандали (като „Кумгейт“ или „Кръстникгейт“) се завихряха около типичните балкански шуробаджанашки отношения във властта, други – от непремереното политическо говорене и високомерно отношение на високопоставени лица като вицепремиера Валери Симеонов към майките на децата с увреждания. Трети, като при сделката за закупуването на ЧЕЗ – от опитите да се придобият апетитни активи за стотици милиони от подставени лица на задкулисието, управляващо държавата. Стремежът за трупане на дивиденти превърна и важна обществена дискусия като тази за Истанбулската конвенция в грозна свада, недостойна за развити демокрации, вследствие на която Конституционният съд се поддаде на политически натиск при вземането на решение. А това хвърли поредна сянка на съмнение върху върховенството на правото в България.

Скандали тресяха цяла година и коалицията „Обединени патриоти“ – веднъж, заради непреодолимата лидерска непоносимост между Волен Сидеров и Валери Симеонов, втори път – заради нескритото презрение на лидера на НФСБ към майките на деца с увреждания, трети – заради разкрити корупционни практики в Агенцията за българите в чужбина, четвърти – заради лобистката подкрепа за изграждане на втори лифт в Банско, пети – заради желанието на „Атака“ да овладее професионалното ръководство на МВР, и т.н. Въпреки бурните семейни разпри, колкото и парадоксално да изглежда, „Патриотите“ продължават да имат (макар и намалена) обществена подкрепа. Очевидно непремереното и предизвикателно говорене на Валери Симеонов поддържа илюзията за него като радикален политик, който не се страхува да казва това, което мисли. А поведението му предизвиква симпатии не само у потенциалния му електорат, но дори и сред политици като Петър Москов, който го хареса и покани през медиите за съдружник в бъдещия си консервативен проект.

Загърбване на реформите и зацикляне в енергетиката

Представата за безперспективност в управлението на ГЕРБ се засилва от факта, че през годината то заложи на „стабилността“ и загърби важни реформи в сектори като здравеопазването, образованието и сигурността. А в енергетиката, вместо стратегия за развитието ѝ през следващите 20–30 години, управляващите предлагат палиативни мерки, като плащането на квотите за въглеродни емисии за ТЕЦ „Марица-изток 2“ от печалбата на дружествата в БЕХ или искането за дерогация на Директивата за големите горивни инсталации. А предоставянето на студения резерв на енергийната ни система на дружествата на Христо Ковачки и Ахмед Доган, възобновяването на проекта за АЕЦ „Белене“, подготовката на нови финансови заеми за проекта „Турски поток“ (неприеман и от ЕС, и от САЩ) са практики, които доказват непрозрачност, лобистки решения и нежелание на кабинета да работи за пълна либерализация на сектора. Затова и глобата от 77 млн. евро, които ЕК наложи на БЕХ заради монополното положение на „Булгартрансгаз“ изглежда логична, а мярката се определя от експерти като „мека“ и подтикваща държавата да продължи реформите в енергетиката, и по-специално в газовия сектор.

През последната година ГЕРБ засили авторитарния си уклон на управление и използва като бухалки в битката с политическите си опоненти и олигарсите извън своя кръг медиите и репресивната мощ на специалните служби, прокуратурата и Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ). Показните акции, шумно отразени от медиите, като тези срещу алкохолния бос Митю Стайков, семейство Арабаджиеви или Баневи, срещу бившия енергиен министър Трайчо Трайков или срещу кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, имаха за цел да убедят обществото, но главно европейските ни партньори в това, че държавата води битка с корупцията. И макар че Борисов и управляващите прочетоха последния мониторингов доклад на ЕК за напредъка на страната ни в правосъдието и вътрешните работи като положителен, всъщност той е дълбоко критичен в оценката за непрозрачния законодателен процес и за промените в съдебния закон и Наказателно-процесуалния кодекс, които се оценяват като посегателство върху независимостта на съда. На практика опитите да бъде подчинена съдебната власт и да бъдат смачкани висши магистрати като председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов – един от малкото последователни и непримирими критици на системата и на безконтролната власт на главния прокурор – всъщност потвърждават категорично оценката в Доклада на ЕК.

Цената на оцеляването

През 2018 г., въпреки протестите срещу цените на горивата, ниския стандарт на живот и цинизма на властта (отношението към майките на деца с увреждания, към жертвите на пътя край Своге или към гладната стачка на Николай Колев – Босия) и скандали като срива на Търговския регистър, Борисов запази кабинета си. Той пожертва няколко министри, напълно в негов стил, за да тушира общественото недоволство. Лидерските драми в националистическата коалиция остави да решават тримата помежду си, а към вече заетите от ДПС позиции във властта не посегна.

Нещо повече – направи подарък на Делян Пеевски, като подкрепи закона му за медиите. И остави Доган да се сдобие с ТЕЦ „Варна“ и с част от студения енергиен резерв, който му донесе десетки милиони левове чиста печалба. А почетният лидер на ДПС, единствената българска партия в Алианса на либералите и демократите в ЕС, заговори като бизнесмен и отрече неолибералната концепция за тотална дерегулация на пазара, осакатила новородената пазарна икономика. Доган отхвърли идеята за предсрочни избори и предложи съставяне на програмно правителство в рамките на сегашния парламент за ускорено развитие на България. Той уточни, че промяната на модела не предполага смяна на системата.

Популистката поза на президента

И през тази година напрежението продължи да доминира в отношенията между Бойко Борисов и Румен Радев. Разбрал още от началото на своя мандат, че критичната му поза спрямо управляващите е печеливша и увеличава рейтинга му, президентът не пропускаше да използва всеки удобен момент, за да „удари“ премиера и управлението му. Между първите двама в държавата диалог така и не се получи, а посланията на държавния глава в неговите речи и обръщения към нацията по нищо не се отличаваха от популистката риторика на премиера.

И меренето на сили между Борисов и Радев в полето на дипломацията и външната политика не показаха бляскави ходове или правилно позициониране и отстояване на интересите на страната по важни геополитически теми. Затова големите в световната политика ще продължават да гледат на България със снизхождение – като на дете, непораснало да вземе самостоятелни решения. И ще продължават да ни казват с какви самолети да въоръжаваме армията си или в какви стратегически проекти можем или не можем да участваме.

А в края на 2018 г. българите си задават все едни и същи въпроси: Ще я бъде, или не тази държава? Да останем или да заминем? Да се борим ли за бъдещето на себе си и на децата си, или да се примирим и да гледаме безучастно как животът изтича между пръстите ни като пясък?

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.