Равносметките в края на годината обикновено носят обозримост на по-широките процеси и това трябва да доведе до някаква надежда или поне до идея за предстоящото. По отношение на правосъдието обаче 2018-та в най-добрия случай може да бъде определена като скок на място. И ако е възможен някакъв положителен извод, той е, че с поставянето под въпрос на основни положения може би най-сетне е дошъл моментът да се осъзнае тяхната ценност.

Тихият безсмислен ВСС

Ако през предходните две-три години в окото на бурята основно се озоваваше Висшият съдебен съвет, през 2018 г., когато беше първата пълна година от мандата на новоизбрания орган, напрежението от неговата работа спадна до известна степен. Причината за това обаче е, че през годината във ВСС се говореше за имена (най-вече по повод избори на административни ръководители), но не и за мерки. Нито един от сериозните проблеми на системата не беше адресиран от „правителството на съдебната власт“, макар че неговите предходници им завещаха незавидно наследство, което ще изисква все по-сериозна воля за непопулярни реформи. Така например вече съществува методика за измерване на натовареността на съдиите, но данните от нея се използват единствено за съзерцаване на нарастващото недоволство от простия факт, че магистрати, които гледат съвсем различен брой дела, получават едни и същи заплати.

Освен напрежение в гилдията, по този начин се раждат два еднакво нежелани симптома: за натоварените в София правораздаването се превръща по необходимост в отмятане на работа под угрозата от санкции за неизписани дела, а пък техните колеги в някои части на провинцията губят професионални навици и умения. За целта се очакваше ВСС да обърне повече внимание на бюджетирането, което е все така копиране на предходния бюджет плюс още малко пари за цвят, както и на абсолютно необходимото прекрояване на съдебната карта чрез актуализирането ѝ. Тези тежки въпроси отпаднаха някъде сред пушека от личностни нападки по оста Панов–Цацаров.

Ехото на историческия компромис

През 2018 г. илюзията, че промяната на закона ще доведе до промяна и на „чипа“, рухна по един напълно спокоен и дори ненатрапчив начин. Разделянето на ВСС на две колегии окончателно прекърши шансовете за независима прокуратура, като и през този мандат в новата прокурорска колегия на ВСС се води неспирен монолог без никаква опозиция. В същото време „теренните“ проблеми на наказателния процес, свързани най-вече с прекаления му формализъм, бяха засегнати бегло на законодателно ниво. Наложи се да се стигне до куриозното „голямо четене“ на обвинителния акт по „делото КТБ“, за да разбере обществото какви безумни разпоредби има в Наказателно-процесуалния кодекс и как всяко мащабно дело е на практика обречено да срещне толкова много обструкции, че да се обезсмисли превантивната идея на наказателното правосъдие.

Прекият избор на съдийската квота във ВСС успя да мотивира магистратите да изберат самостоятелно някои от най-авторитетните си колеги, но те така и не формираха силно мнозинство по повечето въпроси. Разширените правомощия на Инспектората към ВСС пък бяха тествани във връзка с опитите за „тричане“ на Лозан Панов и все повече се говори, че производството пред Инспектората ще бъде ползвано като опит за предсрочно сваляне на председателя на ВКС. Накратко – все така кадрите, а не правомощията решават.

И все пак най-голямото разочарование от постигнатия „исторически компромис“ с измененията на Конституцията преди три години остава съдийското самоуправление. Мярката, от която се очакваше да еманципира съдиите от натрапените им кандидати за началници, се оказа най-често формална процедура за потвърждаване на спуснатото име от досегашния началник. В края на годината се стигна и до тъжния епизод ВСС по изключение да не уважи избора на съдиите за твърде интересния Софийски градски съд, като неизбраният кандидат поведе окопна война, от която ще произтече единствено допълнителна взаимна ненавист в една от най-важните съдебни инстанции.

Нови държави в държавата

2018-та ще остане и като годината на репресията. Необичайната сила, която една нова институция със странна абревиатура успя да концентрира за кратко време, показва преди всичко, че инфлацията на думи е не просто сигнал за политическа криза, а изключително опасно явление. На практика всеки, който поставя под съмнение действията на КПКОНПИ, бива нарочен за защитник на корупцията заради моралната стойност на обявената „борба с корупцията“. Пресният пример с делото срещу Христо Бисеров е показателен: прокуратурата проваля обвинението с действията си, след което виновник се оказва Върховният съд, който е разтълкувал, че не може да бъде проведена гражданска конфискация срещу него заради оправдателната му присъда.

С КПКОНПИ са свързани някои от най-баналните проявления на злото през 2018 г.: нормализацията на репресията над индивидуалните права чрез предвиждането на все по-сериозни права на държавата срещу гражданина без мисъл за отчетност или пропорционалност; оспорването на правото (и задължение!) за сезиране на Съда на Европейския съюз при съмнителни норми с противоевропейски привкус; демонстративният бойкот на правосъдието, който законодателят спретна чрез спешни промени в първия работен ден след решението на Върховния съд по въпроса дали КПКОНПИ може да проверява лице с оправдателна присъда.

Все пак основната интрига за предстоящата 2019-та ще бъде изборът на нов главен прокурор. Затова е разбираемо, че двамата основни фаворити – Иван Гешев (ръководител на Специализираната прокуратура) и Пламен Георгиев (шеф на КПКОНПИ) се впуснаха отрано в мащабна предизборна кампания чрез паралелно показване на все по-големи мускули. В този сюжет е напълно обяснимо защо точно казусът на Десислава Иванчева беше превърнат в любима тема на държавното обвинение. С действията си като кметица на район „Младост“ тя успя да отврати голяма част от хората, които изненадващо я избраха на този пост, но в същото време, за разлика от други отвратителни, тя няма политическия гръб, който да се задейства, когато репресията я погне. За Спецпрокуратурата Иванчева е възможност за безпрепятствено имитиране на активност, така че да се пренебрегне тревожната статистика относно осъдителните присъди за „корупция по високите етажи“.

Умореното право

Случаят с Иванчева, за съжаление, доведе до затвърждаване на най-безнадеждната тенденция относно правосъдието – липсата на възможност за диалог. Тук не става дума само за обилното медийно отразяване, докато делото е все още висящо, а за това, че агитките по темата иззеха напълно компетентността на съда и сега за единия лагер защитата на презумпцията за невиновност изглежда като съучастие на злата корумпирана кметица, докато за другия лагер прокуратурата по дефиниция е дискредитирана, независимо от личността на подсъдимия. Точка на пресичане няма. И двете позиции са опасни с това, че не оставят място за правото, което би трябвало да е глухо за нагласите на тълпата. Оказва се, че всеки съдия, който дръзне да решава подобно дело с медиен интерес, ще бъде лишен от безпристрастието си заради обществените очаквания в една или друга посока. В това отношение съдиите в България вече трябва да се плашат и за здравето и неприкосновеността си – през 2018 г. доживяхме снимки на магистрат да намерят място в жълти медии, придружени с гневен и заплашителен коментар.

Истанбулската конвенция беше чудесен пример за това как правото може да бъде ползвано така, че общественото внимание едновременно да бъде манипулирано и отклонено в желана посока с цел безсмислено харчене на енергия. Заблудите относно Конвенцията допринесоха за създаването на негативни настроения спрямо Европейския съюз – достатъчно е да се спомене, че тя е всъщност акт на Съвета на Европа, който няма нищо общо с ЕС. И отново липсата на дебат се открои най-силно: едни хора кълняха несъществуващи текстове, докато други привиждаха в Конвенцията панацеята за домашното насилие. Спорно е коя от двете групи показа по-явна нетолерантност, което парадоксално доказа необходимостта от самата Истанбулска конвенция. Конституционният съд от своя страна дори не се и постара да я атакува с по-сериозни аргументи, а се примири да каже, че неяснотата в превода била опасна за правната сигурност. За 2019 г. остава вълнуващият казус какво ще стане, ако самият Европейски съюз стане страна по Конвенцията и България не може да откаже да я приложи.

Сами срещу себе си

2018-та беше и годината, в която Европейският съюз все по-недвусмислено остави България сама на себе си. „Успешният“ и навярно последен мониторингов доклад слага край на идеала, че натискът отвън може да помогне за решаването на вътрешните ни проблеми. Бездната между витрината на българското правосъдие и неговата действителна същност се задълбочава, тъй като формално погледнато, много от родните закони са прилично написани, а процедурите за управление на системата като цяло съответстват на европейските стандарти. Проблемът с хората, които въплъщават тази система обаче, няма как да бъде разрешен от ЕС.

Окончателната загуба на надежда дойде от събитията в Централна Европа. През годината отношенията между Европейския съюз, от една страна, и Полша и Унгария, от друга, бяха обтегнати в неподозирани досега мащаби и последната грижа на ЕС беше какво се случва в послушния му периферен партньор. Приликите между българските проблеми и случващото се в Полша и Унгария са ясни, разликите обаче са по-притеснителни: в Полша имаше върховни съдии, които отказаха да приемат противоконституционното си уволнение, и правителството се принуди да изпълни решението на Съда на ЕС, като уволненията на съдиите бяха спрени. Докато в тези две държави се налага битката за овладяването на системата да бъде брутална заради опозицията отвътре, у нас процесът може да се нарече по-скоро заобикаляне: например чрез създаването на специална подсъдност за Специализирания съд или чрез командироването на магистрати – две от любимите мерки на главния прокурор, които срещат оглушително мълчание.

И през 2019 г. нищо от това няма да се промени, освен ако не се съберат достатъчно смели и независими хора. Именно по хоризонталата, а не по вертикалата на йерархичните системни отношения може да се открие и капката оптимизъм в този тъжен обзор. Докато някои ще разберат проблема с репресията едва когато тя ги застигне, за други постепенното нормализиране на обществото, макар и бавно и недостатъчно, внушава дори по интуитивен път какво значи да се действа правилно и честно. Това невидимо еволютивно развитие на обществото може да бъде единствената възможна съдебна реформа, която заслужава борбата за нея.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Анастас Пунев

Анастас Пунев

Адвокат и докторант по граждански процес в СУ „Св. Климент Охридски“. Отрича просвещенските амбиции на правото. Вярва в разбирането като метод и цел.