На 22 април се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров.
Тук публикуваме пощенски картички до великия поет, преводач и драматург, и още думи по повод на неговия юбилей, специално написани от поетите Виктор Самуилов, Рада Александрова и Стефан Иванов, от театралната режисьорка проф. Маргарита Младенова, както и от неговия внук Огнян Самоковлийски, когото помним като Оги от любимата приказка „Копче за сън“.
Любими поете,
Неведнъж е спохождал мислите ми твоят герой Велин – пазачът на планинската станция. Помниш го, разбира се. Онзи, с когото осъмнахте в две раздалечени сгради под преспите на снощния сняг. И ти му викна да остави веднага лопатата, с която бе тръгнал да пробива пъртина към теб. Велин я остави – и нищо. Но сред белотата на следващото утро те посрещна пътеката, довършена от Велин:
Не го е карал никой, а ето – проста, ясна,
кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна –
върви, върви и тихо достига моя праг
пътечката от обич през трите педи сняг.
Знаем, в литературата герой и автор нерядко се смесват. Велин си е Велин, ала Велин си и ти, поете. Смесват се и сезоните – зимна пролет е днес, мрачни са преспите в пандемичните пространства помежду ни, но под априлското слънце току блесне онази „кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна“ проложена от теб пъртина. Към нас. Тъй че няма как пощальонът – пък бил той Велин, Марин или Виктор – да не те открие в другия ѝ край, щом е стъпил веднъж на пътечката. Заради поверената ни безсмъртна надежда, че добрите писма са на път.
Виктор Самуилов
Валери в сегашно време. Когато вървим по улицата с моя внук Андрей и изричаме заедно „Ах, колко е хубаво, листата са всички сякаш от блокче за водни боички“ – неподражаемият глас на Валери го изрича заедно с нас. Когато казвам на някого от студентите „малко е това“, до мен го казва и Валери, защото той е задействал тази мярка в мен. Когато мисля за „опакометаморфозите“ като диагноза на нашия общ живот – правя го под строгия му поглед на поет и лекар, защото той настоява да не сме безразлични. Валери е винаги сега, безкрайно умножаван през нашата благодарност, че го имаме.
Проф. Маргарита Младенова
Валери Петров ни остави богато и прекрасно творчество. Той наистина доскоро беше сред нас и пишеше своите леко закачливи, леко насмешливи и съвсем сериозни стихове. И наистина, за своите 94 години, което е изключителна рядкост в традицията на българските поети, за тези работни около 70 години той написа десетки изключителни стихове и поеми, детски приказки и филмови сценарии, и да не забравяме – преводите! – освен тези от руски поети, целия Шекспир на български. Критиката от самото начало беше раздвоена по отношение на творчеството му – едни го приемаха с възторг, а други (например Кръстьо Куюмджиев) направо заявяваха: „Аз никога не съм обичал този поет.“
Ако се опитаме да обособим темите, които вълнуват Валери Петров, ще се затрудним. Защото негова основна тема е животът, обикновеното битие. Но погледнато през очите и сърцето на един магьосник на словото. Иска ми се сега да помоля младите, а и не съвсем млади поети, тези даровити деца на Фортуна: прочетете Валери Петров, моля ви, някои от вас не познават римата, да, да, прочетете го и ще научите много от неговия искрящ стих! Това, което не знаете.
Но ето една извадка от последните стихове на майстора:
Напоследък вкусът ти честно казано слисан е
и даже стъписан е
пред най-новия вид поетическо писане.
„Който в нас търси смисъл, въобще не владее постмодернизма
И съвсем демоде е.“
– Кой, аз демоде? – казваш ти. – Хайде де!
Но нека да се върнем към началото. Към онзи „Палечко“, към „Ювенес дум сумус“ и „Тавански спомен“, „Край синьото море“ и още… Удивителна е способността на поета да извлича от ежедневното, дори от баналното и трудно забележимото, да извлича поезия! Това го могат малцина. И преди всички – Валери Петров.
В цялото му творчество няма да намерим отегчение, безразличие, отхвърляне на нелекото битие. Валери Петров е автор на чудото на дните, които, за жалост, бързо отминават. Впрочем тази тема е ярко забележима нишка през цялото му творчество. В богатите на цветове, мириси и вятър, морска сол и лед изображения винаги ще забележим една светла печал, понякога усмивка с тъга по прекрасното отминало време. Сякаш авторът непрестанно се обръща назад и през рамо съзира светли и пъстри есени, чудна, но вече несъществуваща любов и цялото разнообразие на изчезналия свят.
Поезията на Валери Петров е нежна възхвала на битието, ненатрапчива, дори малко тъжна и изразена със звънки стихове, усмивка в ъгълчето на устните, понякога лек смях, но и скрита сълза. За майсторството на автора може да се говори дълго, за тези двойни, тройни, вътрешни и съставни рими – всичко това е прелест, подарена на неговото сърце, която той иска да сподели с нас. Никакви викове и високи тонове, плътта на тези стихове се запомня с мелодията си. Валери Петров има и сатири, които пак са меки и ненатрапчиви, той се отдръпва и ни показва кои страни от битието са му чужди и непрепоръчвани от него, но и песни за малцината в материалното ни битие, които поетът с възхищение нарича Хвърчащите хора.
Рада Александрова
Винаги ще бъда задължен и благодарен, че Валери Петров прие съученика ми Мартин и мен в дома си, за да го „интервюираме“, когато бях осми клас. Дядото на Мартин, писателят Любен Овчаров, ни остави пред дома на Валери Петров, запозна ни с него и си тръгна. Благодаря и на него. Седяхме в кабинета му на втория етаж и го слушахме с часове. Говореше за Шекспир, за приказки, за Миклош Радноти, за преводи, за Рангел Вълчанов. Не мисля, че каза нещо за собствената си поезия или за себе си. Говореше щедро за другите. С дни не спирах да споделям за тази среща и да мисля за нея. Седмицата на тези дни няма да свърши. Благодаря за света, който ми показа.
Стефан Иванов
Мили дядо,
Честит рожден ден! Оставям две парченца шоколад във вашата стая – за теб и за баба.
Днес ти си до мен, както в онази отминала вечност.
Помниш ли кънтящата стълба по пътеката към плажа? Каменните ѝ стъпала издаваха весели звуци под босите ни крака, докато тичахме към морето.
Помниш ли моята детска кола с педали? Ти ми нарисува шофьорска книжка, която гордо показвах на хората по тротоара.
Помниш ли борчето, което засадихме пред къщата? И стихчето за него:
Расти, расти, борче,
под нашто прозорче,
пускай иглички
за радост на всички.
Разхождай се волно по пътеките на Витоша, мой мили дядо!
Твой внук Оги
(Огнян Самоковлийски)
