„Празното семейство“ на Колъм Тойбин
превод от английски Елка Виденова, изд. ICU, 2017
Да започнем от невидимото в този сборник с разкази – Колъм Тойбин е майстор на копнежа, основна дума в речника му. Героите мечтаят за неща, които са в недостижимото бъдеще или в отдавна изстиналото минало, макар и прости: дом, семейство, докосване. Ако Тойбин не познаваше толкова добре сложното чувство на копнежа, героите му щяха да са сноби, които не се задоволяват с това пред тях; понеже той подхожда със съчувствие обаче, и ти като читател съпреживяваш. В разказите те са живи – през страниците почти усещаш дъха на персонажите, които обитават различни тела, години, епохи.
Двете най-известни книги на автора (издаван на български и като Колм Тойбин) са „Бруклин“ – за момиче, което се връща в Ирландия; и „Маестрото“, романизирана биография на любимия му писател Хенри Джеймс. И двете теми намират път насам.
В един от разказите Джеймс се появява за малко, колкото да седне на вечеря до жена с разбито сърце и да каже през Тойбин какво го вълнува: „… животът е материалът, който използвам и от който се нуждая. Животът никога не стига. Но дори когато го има, е само изходна точка, понеже е твърде блудкав.“ Героинята, изпуснала голямата си любов заради невъзможни обстоятелства, също има усещането, че реалността не ѝ стига. В някои вечери тя съставя списъци с това, заради което си струва да продължава – като сина си и сестрите си, макар че се чуди дали да не извади поне някоя от тях.
Сюжетът за емиграцията е също тук, всъщност в почти всеки разказ. Лесно е такова завръщане да се опише романтично-наивно, но Тойбин смята, че щом веднъж си напуснал дома си, вероятно никога няма да успееш да се върнеш в него. Ти си бил променен от времето си далеч, а докато те е нямало, са се случили куп неща зад гърба ти – на полетата от детството ти са били построени грозни бунгала за туристи, а детската ти спалня е пълна с толкова спомени, че за теб не остава място и си запазваш стая в хотел. В мисълта ти нещата винаги са малко по-добри и срещата с реалността е раняваща дори в дребните детайли, които не би трябвало да правят впечатление. („Когато се качи на горния етаж и надникна в някогашната си стая, забеляза колко износен е килимът, колко е избелял цветът на тапетите.“)
Ето го, значи, и празното семейство от заглавието – уж го има, но всъщност е само черупка. Вътре са вършали смърт, болест, загуба на връзка. Все пак обаче в книгата има една дефиниция на „свещена земя“ и тя е ясна за всички герои: това е мястото, на което си бил роден и на което все някога ще трябва да се върнеш. Дори времето е разделено с граници, за които почти ти трябва паспорт: „Бъдещето е като чужда държава* – там всичко се върши другояче.“
Любовта също е отминала, но авторът говори не за горящата рана на скорошна раздяла, а за нещо далеч по-сложно – белега, с който се научаваш да живееш с годините. Нищо чудно, че героите му четат есето на американския автор Уилям Гас за копнежа и тъгата, които той прекарва през синия цвят; или че се шегуват с популярен наръчник как да печелиш приятели и влияние. Тези меланхолици не биха отворили книга за самопомощ, докато се опитват да опознаят себе си по-дълбоко.
Тойбин често избира да пише с танцова стъпка. Авторът владее обаче и друг език, както показва понякога – остри, категорични думи, с които описва секс сцените си. Голяма част от любовта, копнежа и секса в сборника е между мъже. Тойбин сякаш смята, че ще ни шокира с подробните си описания на цели стаи с голи тела, в които попада млад мъж в Барселона през 1975-та, или с подробния доклад за движенията им. Точно тук обаче той не разкрива нещо за героите, а загубва личността им в действията, които изглеждат механични.
По-често обаче авторът избира с повторенията в езика да създава ритъм, на който почти можеш да тактуваш с пръст по гръбчето на книгата. Като приливи и отливи, малкото води към голямото, а после отиваме обратно към детайла:
С това – дребните камъчета, пуснати в джоба при разходка; смирението пред старите книги, дошли преди теб; усещането да си сам – героите му намират свобода. В крайна сметка те разбират, че белегът от старата рана има двойно значение, и се научават да откриват и другото: заздравялата кожа показва, че си оцелял. Колкото и да е било страшно.
