Представление и наказание

Симптоматично за доверието към българския законодател е, че той е делегитимиран дори и когато транспонира европейски директиви, включително когато ги преписва по сравнително консервативен начин. Но още по-симптоматично е, че самият законодател обича да транспонира директиви тогава, когато политическият дневен ред го задължи.

Тайните арести?

Преди около седмица на първо четене бяха приети промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс, които бързо придобиха публичност най-вече като проекта, с който се въвеждат „тайни арести“. След като „народният съд“ се произнесе с присъда по въпроса, вече беше късно да се обяснява, че става дума за изисквания на две европейски директиви. Но и няма кой да обясни това, след като срокът за транспониране на директивите е изтекъл преди две години, а сега те са комбинирани с текстове, които покрай европейските ни ангажименти някак между другото променят и уредбата на кражбата на автомобили.

В крайна сметка за тайни арести не може да се говори, защото целта на промените е не да ограничи правото на адвокатска защита на задържани лица, както мнозина побързаха да реагират, а единствено да ограничи информирането на други лица, които задържаният може да уведоми и да се окажат например съучастници в същото престъпление.

Предвиден е и доста ясен праг, при който мярката може да се наложи – неотложна необходимост от предотвратяване на тежки неблагоприятни последици за живота, свободата или физическата неприкосновеност на лице, или предотвратяване на възпрепятстването на наказателното производство. Тези условия са взети дословно от европейската директива, като допълнително е уреден и краен срок от 48 часа от задържането, след който лицето получава това право.

Фактът, че въпреки това по медиите масово се говори за „тайни арести“, показва дезинформация, но и нещо друго. Действията на прокуратурата са всичко друго, но не и отчетни, ето защо обикновеният гражданин се чувства основателно застрашен от въвеждането на нови мерки в нейна полза, независимо дали сами по себе си са адекватни, или не, защото изпълнението им ще е възложено на институция, за която не съществуват достатъчно демократични инструменти за контрол.

Непреки облаги?

Горното подозрение обаче се оказва още по-оправдано по отношение на предложенията за въвеждане на конфискация за получена непряка облага. Терминологията изисква да се уточни, че тази конфискация не е като онази конфискация, с която се занимава Антикорупционната комисия.

Разликата е, че докато вече уредената конфискация е гражданска по характера си, тоест не изисква влязла в сила присъда, наказателната конфискация се налага като част от присъдата и по сега действащата уредба обхваща онова, което престъпникът е придобил в резултат на престъплението. В този смисъл гражданската конфискация е обвързана с вида на самото имущество като престъпно, а не с неговия актуален собственик, докато наказателната изисква конкретното лице да е вече осъдено.

Колизията между двата вида конфискация обаче остава неразрешена. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека трябва да се съобразят видът на процедурата, квалификацията на преследваното действие и тежестта на санкцията. В това отношение е важно да се отбележи, че първоначалната идея на европейската директива е била да се предвиди цялостна уредба на гражданската конфискация, но в крайна сметка съображенията срещу нея надделяват и такъв тип производство съществува под някаква форма единствено във Великобритания и Ирландия – страни с напълно различна правна система от българската. Затова опитите да се въведе „европейската“ уредба са предшествани от действията на КПКОНПИ, за които съществува основателно съмнение, че се намират в хармония с европейското право. Именно това наложи отправянето на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

Вместо съмненията да бъдат разсеяни с предложените промени, те само ги задълбочават. Ако например Антикорупционната комисия е имала възможност да поиска конфискация на определено имущество, може ли тя да бъде наложена впоследствие от наказателния съд? И колко непряка трябва да е облагата, защото в законопроекта се налага тълкуване, според което дори и имущество, придобито чрез законна сделка с друго законно имущество, е престъпно, ако се открие престъпление във веригата от сделки преди това. Без защита на добросъвестните лица под някаква форма няма как да се говори за репресия на недобросъвестните.

Тормозът над законите

В друг паралелен вълнуващ епизод от политизирането на наказателното право група депутати от ГЕРБ (в т.ч. и Данаил Кирилов) внесоха законопроект за инкриминиране на психическото насилие. Политическата игра с този законопроект е прозрачна: в типичния си стил управляващите си измиха ръцете, като оставиха на Конституционния съд да отхвърли Истанбулската конвенция, докато в същото време настояваха, че стоят зад защитата срещу домашно насилие.

Качеството на предложените текстове говори за честността на намеренията им и отваря кутията на Пандора. Лесно може да се предположи, че доказването на „порицаване, използване на обидни имена, имитиране“ и други престъпни състави ще постави истинските жертви в позиция на доказване дума срещу дума с насилника, което по-скоро ще ги лиши от адекватна защита, докато в същото време много други ще видят в тази законова неопределеност чудесен шанс за изнудване.

Предотвратяването на опасност, непряката облага и психическото насилие си приличат по това, че става дума за понятия, които и при наличие на законова дефиниция остават до голяма степен бланкетни, и това дали и как ще оживеят, на практика зависи от съда. Тази бланкетност не би била проблем за система, в която съдебната практика е последователна, законите са написани ясно, а съдиите не боледуват от сляп формализъм, но всеки може да прецени доколко България отговаря на тези условия.

Предвиждането на неопределени законови текстове не води до повече превенция, а обратното – до създаване на правна несигурност и възможност за още повече произвол. В крайна сметка законът по необходимост типизира и обобщава, за да може да има общо действие и в това отношение той трябва да гарантира максимално и защитата срещу злоупотребите с него. Това важи особено силно за наказателното право, където изискванията към строгото формулиране на нормите са завишени.

За всекиго по нещо

В по-общ план недоверието към законодателството на парче е реакция на настанилата се нормалност обществени протести да се потушават чрез законови промени. И ако в други области на правото това може и да сработи, при Наказателния кодекс всякакво поддаване на стихийните въжделения на „народа“ и неговия усет за справедливост са опасни, защото представлява абдикация от разумното и предвидимо упражняване на законодателна власт. И така един ден зазвучава напълно адекватно министри да дават съвети за връщане на смъртното наказание и въвеждане на химическа кастрация в държава – членка на Европейския съюз.

Видно е, че въвеждането и изменянето на наказателни състави е част от стратегията на управляващите да угодят на всяка обществена група чрез измамно предоставяне на нови права. Този своеобразен процес по еманципация обаче дава на обществото фалшивата надежда, че за всяка негова болка лекарството е наказателната репресия, макар че в множество случаи тя не е най-ефективната мярка и може да се използва единствено като последно и най-крайно средство, след изчерпване на всички останали.

Наказателното право все пак не е нито отдушник за душевни тревоги, нито свободен държавен ресурс, който може да се ползва за решаването на граждански или административни (или изцяло неправни) спорове. И ако животът не го е доказал, то статистиката е – завишаването на наказания е безсмислена инициатива, ако преди това не се обсъжда как да се подобри разкриването на престъпленията.

Заглавна снимка: pixabay